ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 949
София, 31.07.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети юли две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладвано от съдия Б.Стоилова гр. дело № 59 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на А. п. П. чрез прокурор Г. и на адвокат С. като процесуален представител на Г. Р. И. и Й. Р. И., и двамата със съдебен адрес [населено място], срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд /П./ от 04.10.2011г. по гр.д. № 550/2011г.
Страните не са дали отговори по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
К. жалби са подадени в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и са процесуално допустими.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение П. по въззивни жалби и на двете страни е отменил решението на Хасковския окръжен съд 21.ІІІ.2011г. по гр.д. № 118/2010г. в отхвърлителните му части по исковете за обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление за разликите за над по 40000лв. до по 60000лв. и в частта за присъдената държавна такса 3200лв. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил П. на РБ /П./ да заплати на Г. и Й. Р.И. на основание чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ по още 20000лв. обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване на доброто им име в обществото, психически и физически болки и страдания поради незаконно обвинение в престъпление по чл.116 ал.1 т.3 пр.1 т.6 пр.2 и 3 във вр. с чл.115 вр. с чл.20 ал.2 вр. с ал.1 НК /за умишлено умъртвяване от ищците в съучастие като съизвършители на баща им Р. Г.И. с особена жестокост и по особено мъчителен начин/, по което е образувано НОХД № 578/2008г. на Х., приключило с оправдателна присъда, ведно със законната лихва, считано от 09.ІV.2009г. до окончателното изплащане на сумите, и разноски. В останалата му осъдителна част първоинстанционното решение е потвърдено.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице предвидените в закона предпоставки за ангажиране отговорността на П. за причинените на ищците неимуществени вреди, причинната връзка на които с незаконното обвинение е установена по несъмнен начин от показанията на свидетелите. При определяне на размерите на обезщетенията въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния, че значение в тази насока имат тежестта на обвинението, продължителността на поддържането му /от 31.V.2006г. до 09.ІV.2009г./, силният обществен отклик, отразен в медиите, заклеймяването на ищците като отцеубийци, довело до стрес и страх, че майка им сложила край на живота си във връзка с това, а тя им била финансова и морална подкрепа, отношенията им били основани на взаимна обич и уважение, невъзможността да присъстват на погребението й, наложената им най-тежка мярка за неотклонение „задържане под стража” с продължителност от 02.VІ.2006г. до 17.ІV.2008г., през който период търпели ограничения и лишения, провокирали влошаване на здравословното им състояние, затруднено осъществяване в ареста на лечението им от диабет, като е счел още, че случая е с особена тежест – ищците са били принудени след повдигане на обвинението в особено тежко престъпление едновременно да преодоляват тежките усложнения на здравето им, довели до намалена работоспособност 71%, изключително тежък психически тормоз както от незаконното обвинение, така и от внезапната трагична загуба на майка им, сложила край на живота си поради обвиненията на синовете й, отразяване на случая с подчертано внимание и последователност в медиите – местни и централни, който станал известен на широк кръг хора, довело до отрицание и негативни емоции за ищците и за семействата им, затруднена социална и трудова реализация и недостиг на средства за живот и лечение, които преживявания не са отшумели и към настоящия момент. При тези обстоятелства е направен извод, че обезщетения в размер на по 60000лв. са в съответствие с обществения критерий за справедливост, предвиден с чл.52 ЗЗД.
В изложението на П. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл с решението си в противоречие с практиката на ВКС и съдилищата, като постановил решение в противоречие с чл.236 ал.2 ГПК; не се съобразил, изменяйки решението на първоинстанционния съд, с изискванията на чл.52 ЗЗД и съдебната практика /сочат се решения на състави на ВКС и ППВС № 4/2968г./; от приетото за установено като доказателствен материал по делото не можело да се направи извод, че неимуществените вреди са в резултат само от воденото досъдебно производство; освен това съдът не обсъдил всички доказателства /без конкретизиране/ и затова не достигнал до правилния извод, че не следва да се увеличава присъденото обезщетение.
В изложението на Г. и Й. И. по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпроса по размера на обезщетенията за неимуществени вреди в противоречие с практиката на съдилищата, според която продължителността на задържането, тежестта на обвинението и отражението им за в бъдеще в психологически и здравословен план върху ищците определят и справедливостта на необходимото обезщетение по чл.52 ЗЗД.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай поставеният от П. въпрос по приложението на чл.236 ал.2 ГПК /в този смисъл е и твърдението в изложението, че съдът не обсъдил всички доказателства/ е бланкетен. Не е конкретизирано с него кои искания и възражения не са посочени в мотивите, преценка на кои доказателства не е извършена или кои фактически констатации и правни изводи мотивите не съдържат, което е пречка за преценка дали това се е отразило на изхода на спора.
Бланкетен е и вторият релевиран от П. въпрос, че съдът не се съобразил с изискванията на чл.52 ЗЗД, като не е посочено кои са несъобразените изисквания. А твърдението, че от доказателствения материал не може да се направи извод, че неимуществените вреди са в резултат само от воденото досъдебно производство, е оплакване за необоснованост, което, обаче, подлежи на касационна проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в настоящото производство по допускането.
Не в противоречие, а в съответствие с трайната практика на съдилищата въззивният съд се е произнесъл по поставения и от касаторите – ищци въпрос по приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, като при определяне размерите на обезщетенията е взел предвид продължителността на задържането им като мярка за неотклонение, тежестта на повдигнатите им и поддържани обвинения и отражението на тези /и други/ обстоятелства в бъдеще в психологически и здравословен план.
При тези обстоятелства се налага извод, че не е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка, което обуславя недопускането на касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, ГО, първи състав, № 442 от 04.Х.2011г. по гр.д. № 550/2011г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: