О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 630
София, 24.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРИЯ ИВАНОВА
Членове: ОЛГА КЕРЕЛСКА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 1833/2017 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от [фирма], чрез юрисконсулт П. К., против решение № 1553 от 6. 12. 2016 г., поправено с решение № 62 от 20. 01. 2017 г. и решение № 350 от 14. 03. 2017 г., постановени по гр. д. № 3360/2015 г. на Варненския окръжен съд, 1 с-в В ЧАСТТА, с която, след частична отмяна на решение № 2411 от 7. 05. 2014 г. по гр. д. № 6627/2013 г. на Варненския районен съд, предявените от Х. И. К. против [фирма] искове са уважени в следните размери: искът с правно основание чл. 59 КТ, вр. чл. 69 К. от 2008 г. и чл. 73 К. от 2010 г. – уважен за сумата 23702, 39 лв., представляваща допълнителни командировъчни и допълнително възнаграждение за изпълнение на трудови задължения в район с допълнителен военен риск в периода 11. 05. 2010 г. – 09. 09. 2010 г.; акцесорният иск с правно основание чл. 86 ЗЗД – уважен за сумата 6749, 91 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главница 23702, 39 лв. за периода 10. 06. 2010 г. – 10. 05. 2013 г.; искът с правно основание чл. 150 КТ, вр. чл. 39, 40 и 41 К. от 2008 г. и чл. 34 и 35 К. от 2010 г. –уважен за сумата 7472 лв., представляваща възнаграждение за положени 854 часа, в периода 10. 05. 2010 г. – 9. 09. 2010 г., извънреден труд; искът с правно основание чл. 86 ЗЗД – уважен за сумата 1701, 24 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главница 7472 лв. за периода 10. 06. 2010 г. – 10. 05. 2013 г. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендират се съдебни разноски за трите инстанции.
Ответникът по касационната жалба Х. И. К., чрез адв. К. К., изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Касационната жалба е подадена от лице имащо право на жалба, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съответства на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
Не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваните части.
За да достигне до извода за основателност на иска с правно основание чл. 59 КТ, вр. чл. 69 К. от 2008 г. и чл. 73 К. от 2010 г. за сумата 23702, 39 лв., представляваща допълнителни командировъчни и допълнително възнаграждение за изпълнение на трудови задължения в район с допълнителен военен риск в периода 11. 05. 2010 г. – 09. 09. 2010 г., съдът е приел, че в посочения период ищецът се е съгласил да работи и е работил в район с повишен военен риск, изключен по Wor R. TradingWarranties – А. залив, като старши помощник капитан на кораб – моторен танкер „П.“, отвлечен, заедно с екипажа, от сомалийски пирати в района на А. залив на 11. 05. 2010 г. и освободен на 9. 09. 2010 г. Приел е, че съгласно предвиденото в цитираните клаузи на колективните трудови договори (първият в сила до 04. 07. 2010 г., а вторият – в сила от 05. 07. 2010 г.), в тези случаи работодателят заплаща завишен размер на командировъчни и допълнително възнаграждение, в зависимост от обявения на Лондонския пазар процент на допълнителна застрахователна премия за осигуряване на покритие „Военен риск“ при посещение в район с повишен военен риск, изключен по Wor R. T. Warranties. Приел е, че колективните трудови договори разпростират действието си и по отношение на ищеца, който е член на синдикалната организация – страна по договора. В съответствие с указанията, дадени в отменителното решение на ВКС и събраните в изпълнение на тези указания доказателства, съставът на съда е приел, че за периода 11. 05. 2010 г. – 09. 09. 2010 г. дължимите на ищеца допълнителни командировъчни и допълнително трудово възнаграждение възлизат общо на 23702, 39 лв. (от 11. 05. 2010 г. до 4. 07. 2010 г. – само допълнителни командировъчни, съгл. К. от 2008 г., в сила до 4. 07. 2010 г., а от 5. 07. 2010 г. до 09. 09. 2010 г. – допълнителни командировъчни и допълнително трудово възнаграждение за работа на кораб /ДТВ/К/, съгл. К. в сила от 5. 07. 2010 г.). Относно акцесорния иск по чл. 86 ЗЗД е прието, че същият е основателен, тъй като, според К. (чл. 57 К. от 2008 г., съотв чл. 54 К. от 2010 г.), работодателят дължи изплащането на тези суми ежемесечно, на десето число на месеца, следващ отчетния, заедно с работната заплата, поради което за исковия период (10. 06. 2010 г. – 10. 05. 2013 г.) размерът на обезщетението възлиза на 6749, 91 лв.
За да достигне до извода за основателност на иска с правно основание чл. 150 КТ, вр. 59 КТ, вр. чл. 39, 40 и 41 К. от 2008 г. и чл. 34 и 35 К. от 2010 г. за сумата 7472 лв., представляваща възнаграждение за положени 854 часа, в периода 10. 05. 2010 г. – 9. 09. 2010 г., извънреден труд, както и за неоснователност на направеното от ответното дружество възражение за прихващане между посочената сума и сума, надхвърляща по размер посочената, представляваща платено на ищеца от дружеството трудово възнаграждение, подлежащо на връщане по съображения, че през периода на принудителен плен ищецът не бил отработил дори нормативно установеното работно време, съставът на съда е съобразил напълно дадените указания с отменителното решение на ВКС, според които в случаите, при които изпълнението на трудовия договор се осъществява при извънредни обстоятелства, представляващи попадането в плен, от значение при преценката дали е налице положен труд по трудово правоотношение, е обстоятелството налице ли е реална полза за работодателя и корабопритежателя от положения от съответния работник или служител принудителен труд. Прието е, че в случая, осъществяваният от ищеца, в условията на плен, принудителен труд е насочен към спасяване на кораба, товара, живота и здравето на членовете на екипажа, поради което е донесъл полза на работодателя, че една част от положения труд (8 часа дневно) е бил в рамките на нормативно установеното работно време, а останалата част (допълнителни поне 7 часа дневно) представлява извънреден труд, както и че ищецът има право на трудово възнаграждение за положения труд – както за този в рамките на установеното работно време, така и за извънредния. Полагането на принудителен труд, условията при които това е осъществявано, продължителността му и т.н. е прието за установено въз основа на събраните по делото гласни доказателства. Съобразени са и цитираните клаузи от колективните трудови договори, с които изрично е предвидено, че времето за спасяване на кораба, товара, екипажа и човешки живот се счита за работно време (чл. 39 К. от 2008 г., чл. 34 К. от 2010 г.). При определяне размера на възнаграждението за извънреден труд е съобразено предвиденото в К. и заключението на счетоводната експертиза. Относно акцесорния иск по чл. 86 ЗЗД е прието, че работодателят изпада в забава от десето число на месеца, следващ месеца, за който се дължи трудовото възнаграждение, като за процесния период 10. 05. 2010 г. – 9. 09. 2010 г. същото възлиза на 1701, 24 лв.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на допустимостта му, по съображения, че въззивният съд се е произнесъл по факти, непосочени в исковата молба като обстоятелства, пораждащи правото на ищеца да получи претендираните допълнителни командировъчни, допълнителни възнаграждения за работа в зона с военен риск и възнаграждение за извънреден труд – колективен трудов договор от 2010 г. (първоначално в исковата молба ищецът се е позовал само на този от 2008 г.), както и сключен договор за застраховка на кораба „Каско“ и „Допълнителен военен риск“ (неописан в исковата молба).
Настоящият състав намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо на посоченото основание. В частта относно иска за присъждане на допълнителни командировъчни и допълнително трудово възнаграждение за работа в зона на военен риск за периода 10. 05. 2010 г. – 09. 09. 2010 г. решението не е недопустимо, тъй като със същото е преценена основателността на претенцията – така както е заявена, и след разглеждане на въведените от ищеца правопораждащи факти, а именно: сключен трудов договор, колективен трудов договор, обвързващ ищеца като член на синдикалната организация-страна по договора, извършване на работа в зона с военен риск в процесния период. В частта относно иска за присъждане на възнаграждение за положен извънреден труд в периода 10. 05. 2010 г. – 09. 09. 2010 г. решението също не е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл и по тази претенция така, както е заявена и след разглеждане на въведените от ищеца правопораждащи факти: сключен трудов договор, колективен трудов договор, положен извънреден труд в процесния период. Обстоятелството, че в исковата и уточняваща молба е посочен само К. от 2008 г., действал за част от исковия период (10. 05. 2010 г. – 4. 07. 2010 г.), а в решението е обсъждан и представеният по делото следващ К. от 2010 г., действал в останалата част от исковия период (5. 07. 2010 г. – 09. 09. 2010 г.) и съдържащ идентична клауза, уреждаща претендираните от ищеца права, не опорочава решението, тъй като не е налице произнасяне по непредявено основание – по непредявен правопораждащ факт. Не опорочава решението и обстоятелството, че при определяне размера на дължимите допълнителни командировъчни и допълнителни възнаграждения за положен труд в зона с военен риск съдът е съобразил сключен договор за застраховка на кораба „Каско“ и „Допълнителен военен риск“, представени от ответника и неописани в исковата молба – посочените документи са от значение при определяне дължимия размер на заявените претенции, съобразно правилото, установено в К., поради което съдът е следвало да ги обсъди като допустими, относими и необходими за решаване на спора доказателства, независимо от факта, че същите не са описани в исковата молба и са представени по делото от ответника, а не от ищеца.
Вторият въпрос, поставен в изложението, е може ли съдът да изменя клауза от колективен трудов договор, отнасяща се до условията за заплащане на допълнителни командировъчни и допълнително възнаграждение за работа в район с допълнителен военен риск. Твърди се, че разглеждането на този въпрос ще е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Така поставеният въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не е от значение за изхода на спора. В мотивите към обжалваното решение въобще не е обсъждана възможността за промяна от съда на клауза в колективен трудов договор, нито такава промяна е постановена с атакувания акт. За да определи размера на дължимите допълнителни командировъчни и допълнително трудово възнаграждение съдът е тълкувал релевантните за спора клаузи от колективните трудови договори /чл. 71-74 К. от 2010 г., чл. 69-69.3. К. от 2008 г./, съгласно които допълнителните командировъчни и допълнителното възнаграждение за работа в район с допълнителен военен риск се определя в процент, равен на процента на допълнителната застрахователна премия за осигуряване на покритие при посещение в район с повишен военен риск, изключен по Wor R. T. Warranties. Приел е, че обичайните проценти на допълнителна премия за 2010 г. – 2011 г. за транзитно преминаване през А. залив, където е станало отвличането на танкера, са от 0,1 до 0, 15 от застрахователната стойност, а заплатената допълнителната премия за преминаване на процесния кораб – моторен танкер „П.“ през А. залив, включваща и пиратство, е била 0, 1 % от застрахователната стойност за престой не повече от 7 дни в зоната на А. залив. При тези данни съдът е достигнал до извода, че базата, върху която следва да се изчисли допълнителното трудово възнаграждение, е 0, 1 % за 7 дни престой в зоната с повишен риск, а за 122 дни – 1, 74 % (122:7=17, 42 периода х 0,1). Тоест, налице е тълкуване, а не промяна от съда на клауза от К.. А оплакванията, за допуснати нарушения на чл. 20 ЗЗД при тълкуване на договора, за несъответствие между действителната воля на страните и възприетия от съда смисъл на клаузата, довело до неточно изчисляване, въз основа на невярна методика, на допълнителното възнаграждение и допълнителните командировъчни, за постановяване на решението при непълнота на доказателствения материал представляват касационни основания за неправилност на решението по смисъла на чл. 281 ГПК, разглеждането на каквито в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо.
Друг въпрос, поставен в изложението, е следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите по чл. 20 ЗЗД, за да установи действителната воля на страните, с твърдение, че приетото по този въпрос противоречи на решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК (решение № 81 от 7. 07. 2009 г. по т.д. № 761/2008 г., 1 т.о., решение № 89 от 17. 07. 2009 г. по т.д. № 528/2008 г., 2 т.о., решение № 546 от 23. 07. 2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., 4 г.о. и решение № 105 от 30. 06. 2011 г. по т.д. № 944/2010 г., 2 г.о.) – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така твърдяното противоречие не е налице. В съответствие с цитираните решения на ВКС, въззивният съд, с цел изследване действителната воля на страните и определяне точния смисъл на клаузата на чл. 69 К. от 2008 г. и на чл. 71-74 К. от 2010 г., е извършил тълкуване на договорите, на осн. чл. 20 ЗЗД, като е приел, че завишеният размер на командировъчните пари и допълнителното трудово възнаграждение за работа в район с повишен риск зависят от процента допълнителна премия за осигуряване на покритие при посещение в район с повишен военен риск, определен на Лондонския пазар. Съобразил е заключенията на вещото лице, според които терминът „Лондонски застрахователен пазар“ има смисъл на икономическо понятие – място, в което се срещат предлагащите и търсещите стоки и услуги, чрез което могат да се определят средните ставки на застрахователния пазар (чрез използване на информацията за минимални и максимални размери на застрахователните премии), а не в смисъл на институция, имаща официални публикации, съдържащи информация с посочените данни. Съобразил е и заключението на експерта, според което обичайните проценти на допълнителната премия при преминаване през А. залив през периода 2010 г. – 2011 г. са от 0, 1 до 0, 15 % от застрахователната стойност (всеки застраховател сам определя допълнителния процент, в зависимост от зоната и актуалната обстановка), а допълнителната премия за преминаване на танкер „П.“ през А. залив в случая е била договорена, чрез застрахователен брокер, на 0, 1 % от застрахователната стойност за период от 7 дни, тоест – по 0, 014285 % на ден, а за 122 дни – 1, 74 %. Съобразил е и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изчислило размерите на допълнителни командировъчни и допълнително трудово възнаграждение за процесните периоди.
Последният формулиран въпрос е: „Следва ли времето, през което морякът е бил в плен и е бил заставен да бездейства, като лежи на едно място, да се счита за положен извънреден труд. Как следва да бъде доказано времетраенето на положения труд.“ Твърди се, че разглеждането на този въпрос ще допринесе за развитието на правото и точното приложение на закона – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос, тъй като по поставените с него проблеми вече има формирана задължителна съдебна практика – отговор на същите е даден в отменителното решение на ВКС при предходното разглеждане на делото – решение № 225 от 12. 12. 2015 г. по гр. д. № 6745/2015 г. на ВКС, III г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. В цитираното решение е прието по този въпрос, че липсва правна норма както в международното, така и във вътрешното право, уреждаща хипотеза, при която изпълнението на трудовия договор се осъществява при извънредни обстоятелства, изразяващи се в попадането на моряка в плен, поради което, за да се даде отговор на въпроса дали работодателят следва да заплати на моряка трудово възнаграждение и дали част от положения принудителен труд може да се квалифицира като извънреден, следва да се реши чрез правова аналогия, като се съобразят общите постановки на международните актове относно трафика на хора, според които зачитането на правата на жертвите следва да бъде най-висша цел и удовлетворяването им да е всеобхватно, координирано и приоритетно, както и Морската трудова конвенция от 2006 г. на М., според която моряците имат нужда от специална защита. Прието е, че въпросът относно дължимостта на трудово възнаграждение и възможността положеният при условията на плен принудителен труд от моряка да се зачете за работа по трудовото правоотношение следва да се реши в зависимост от това налице ли е реална полза за корабопритежателя и работодателя от положения от моряка принудителен труд. Още повече, че и в обичайни условия времето за спасяване на кораба, товара и хората се счита за работно време и се възмездява, каквото правило е предвидено и в действащите в процесния период колективни трудови договори. Прието е, че общото възлагане на трудови задължения по силата на сключения трудов договор между страните не е преустановено при попадането в плен, тъй като, с цел запазване кораба, товара и живота на екипажа, морякът е принуден да изпълнява, денонощно, всички поставени му задачи, подложен е на експлоатация и е лишен от основни човешки права, а този принудителен труд несъмнено е донесъл полза за работодателя. Прието е, че положеният в условията на плен принудителен труд, включително и извънреден такъв, следва да бъде заплатен на моряка от работодателя. След като по така поставения въпрос има формирана задължителна съдебна практика, то разглеждането му не би допринесло за развитието на правото и точното прилагане на закона. А правните изводи на въззивния съд съответстват напълно на така формираната задължителна съдебна практика, поради което не са налице основания и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по този въпрос.
С оглед на горното, настоящият състав намира, че не са налице сочените от жалбоподателя основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на постановеното въззивно решение и проверка на правилността му.
При този изход на делото жалбоподателят [фирма] ще следва да бъде осъден, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на ищеца Х. И. К. сумата 1700 лв. разноски за настоящата инстанция, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1553 от 6. 12. 2016 г., поправено с решение № 62 от 20. 01. 2017 г. и решение № 350 от 14. 03. 2017 г., постановени по гр. д. № 3360/2015 г. на Варненския окръжен съд, 1 с-в В ЧАСТТА, с която, след частична отмяна на решение № 2411 от 7. 05. 2014 г. по гр. д. № 6627/2013 г. на Варненския районен съд, предявените от Х. И. К. против [фирма] искове са уважени в следните размери: искът с правно основание чл. 59 КТ, вр. чл. 69 К. от 2008 г. и чл. 73 и 74 К. от 2010 г. – уважен за сумата 23702, 39 лв., представляваща допълнителни командировъчни и допълнително възнаграждение за изпълнение на трудови задължения в район с допълнителен военен риск в периода 11. 05. 2010 г. – 09. 09. 2010 г.; акцесорният иск с правно основание чл. 86 ЗЗД – уважен за сумата 6749, 91 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главница 23702, 39 лв. за периода 10. 06. 2010 г. – 10. 05. 2013 г.; искът с правно основание чл. 150 КТ, вр. 59 КТ, чл. 39, 40 и 41 К. от 2008 г. и чл. 34 и 35 К. от 2010 г. –уважен за сумата 7472 лв., представляваща възнаграждение за положени 854 часа, в периода 10. 05. 2010 г. – 9. 09. 2010 г., извънреден труд; искът с правно основание чл. 86 ЗЗД – уважен за сумата 1701, 24 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главница 7472 лв. за периода 10. 06. 2010 г. – 10. 05. 2013 г.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Х. И. К. сумата 1700 лв. разноски за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: