4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 590
София, 02.08.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на четвърти ноември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 99/2011 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. П. П., подадена от процесуалните му представители, предмет на която е въззивно решение № 1423 от 20.10.2010 г. по гр.д.№ 2184/2010 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 493 от 21.12.2009 г. по гр.д.№ 8/2009 г. на Карловския окръжен съд в отхвърлителната му част, постановено по предявения от касатора срещу [фирма] [населено място] иск с правно основание чл.79 ЗЗД за разликата над 8 020.70 лв. до пълния му размер от 20 000 лв., претендирани като възнаграждение по договор № 2 от 29.02.2000 г., сключен на основание чл.15, ал.5, 6 и 7 от Закона за патентите /ЗП/.
В касационната жалба се излагат доводи за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, поради което се иска касиране на въззивното решение на основание чл.281, т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допустимостта на касационното обжалване е обоснована с твърдението, че в нарушение на съдебната практика по приложението на чл.20 ЗЗД съдът не е разкрил действителната воля на страните досежно използването на изобретението в неговата цялост, а не на отделна негова съставна част. Поддържа се освен това, че в нарушение на чл.133 ГПК съдът е обсъдил възражения на противната страна, преклудирани поради несвоевременното им противопоставяне в процеса. Наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се извежда от процедирането от въззивния съд в нарушение на разпоредбата на т.4 и 9 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС относно задължението на въззивния съд да изложи свои собствени мотиви, както и в противоречие със задължителните указания по т.12 от посоченото ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС. В подкрепа на твърдението си за противоречивото разрешаване на поставените въпроси представя Решение 19 от 01.03.2010 г. на ВКС по т.д.№ 1032/2009 г., І т.о.; Решение № 559 от 17.05.1993 г. по гр.д.№ 1724/92 г., ІV г.о., ВС и Решение № 1648 от 16.01.1995 г. по гр.д.№ 377/94 г., V г.о., ВС.
Ответникът по касация [фирма] не е изразил становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК и е редовна, а с оглед изложението към нея и предвид данните по делото, настоящият състав приема следното:
Предмет на делото е предявен от касатора иск по чл.15, ал.5 ЗПРПМ (настояще наименование на Закона за патентите) за сумата 20 000 лв., претендирана на основание сключен с ответника договор № 002/29.02.2000 г., с т.7.1 от който допълнителното възнаграждение в качеството му на автор на служебен патент за изобретение рег.№ 103843/01.11.1999 г. за изделие ПГ-7ВЛТ (изд.905) „Тандемно-кумулативна бойна част” е определено в размер на 2% от печалбата, реализирана от всички видове използване на изобретението за срока на действие на патента /20 години/. Към исковата молба е приложена служебна бележка, издадена от ответното дружеството на 07.04.2008 г., според която изобретението на ищеца с регистров № 103843/01.11.1999 г. е в производствената му листа и се произвежда под пет наименования, две от които са изделие „Изстрел ПГ-7ВЛТ с тандемно-кумулативна граната ПЛ-7ЛТ” с граждански номер изд.№ 905 и изделие „Тандемно-кумулативна бойна част” с граждански номер изд.№ 957.
Според защитната теза на ответника, поддържана в процеса, изобретението на ищеца е съставна част от изделие № 905, поради което възнаграждението му следва да бъде определено на база съотношението между себестойността на изделието като цяло и себестойността на съставната му част „Тандемно-кумулативна бойна част”. По делото са приети основно и допълнително заключение на допуснатата по искане на страните съдебно-счетоводна експертиза със задачи – определяне размера на печалбата от реализацията на изделие № 905, съответно определяне на съотношението между посочените по-горе две себестойности.
С обжалваното решение въззивният съд приел, че предмет на договора е изделие ПГ – 7ВЛТ с граждански номер 905, което е в производствената листа на ответното дружество. Изложил е, че от приложената по делото служебна бележка може да се направи извод, че двете изделия с граждански номера № 905 и № 957 са различни, но изхождайки от уговорката на страните в т.7.1 от договора и от разпоредбата на чл.15, ал.1, т.1 ЗПРПМ съдът е направил извод, че на ищеца се дължи възнаграждение за всички видове изделия, в които е вложено изобретението му (уточнено като ПГ-7ВЛТ), независимо дали то е реализирано самостоятелно или като съставна част на друго изделие. С оглед на така направения извод е приел, че дължимото на ищеца възнаграждение ще следва да се определи въз основа на печалбата, реализирана от изделието „Изстрел ПГ-7ВЛТ с тандемнокумулативна граната ПЛ-7ЛТ”, установена с основното заключение на ССЕ, спрямо която договореното възнаграждение от 2% възлиза на 8020 лв. В посочения размер първоинстанционният съд уважил предявения от ищеца иск, поради което въззивината инстанция потвърдила решението му.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението.
Касаторът поддържа, че материалноправните въпроси за обвързващата сила на договора, за волята на страните, съдържаща се в договора и за задълженията, поети с договора са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, изразена в цитираните в изложението му решения. Няма спор, че е постоянна практиката на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД, според която когато е налице съмнение, неяснота или двусмисленост в договорните клаузи, действителната обща воля на страните се извежда чрез тълкуване, законността на което е обусловена от спазване на въведените с чл. 20 ЗЗД критерии.
Неоснователно обаче се поддържа от касатора, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие с тази съдебна практика. Въззивният съд не е тълкувал волята на страните, съдържаща се в договора и конкретно каузата на т.7 по начин, който да противоречи на практиката на ВКС по приложението на посочената норма. Направеният с решението извод, че според уговорката на страните възнаграждение се дължи за всяко изделие, в което е внедрено изобретението на ищеца, независимо дали то е съставна негова част или е реализирано като самостоятелно изделие позволява да се приеме, че тълкуването на посочената клауза е извършено в съответствие с въведените в чл.20 ЗЗД критерии. В изложения смисъл впрочем е и предложеното от касатора тълкуване на посочената клауза, но в очебийно противоречие с изводите на съда същият поддържа, че решаващият състав е възприел обратната теза, основана на „разделянето на изделието на съставни части” и уважил иска въз основа на допълнителното заключение на вещото лице, което доказателствено искане при това било направено от противната страна след изтичане на преклузивния срок по чл.133 ГПК.
Изложеното позволява да се приеме, че доводите за неправилно приложение на чл.20 ЗЗД и чл.235, ал.2 ГПК са некоректно въведени, тъй като въззивният съд в съответствие със защитната теза на страната е приел, че възнаграждението е уговорено за използване на цялото изделие и е определил размера му въз основа на доказателствата, поискани от него, а не от ответната страна.
Следователно, съобразно изложеното от касатора по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1423 от 20.10.2010 г. по гр.д.№ 2184/2010 г. на Пловдивския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: