9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 586
София, 02.08.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 11.05.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваноо от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 823/2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
С постановеното по реда на чл.271, ал.1 ГПК решение № 52 от 15. 03. 2011 год., по възз.т.д.№ 32/2011 год. Варненският апелативен съд, на осн. чл.422 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК, е приел за установено по отношение на ответника ЕТ В. Г. Я., упражняващ търговска дейност под фирма ”КАРТЕЛ-В. Я.”, че в полза на ДЪРЖАНВЕН Ф. „ЗЕМЕДЕЛИЕ” съществува вземане в размер на сумите : 67 593.48 лв., представляваща подлежаща на връщане по силата на чл.8.1 от сключен между страните договор № 1051/ 26.02. 2004 год. финансова помощ, предоставена по програма С. и 31 997.94 лв., мораторна лихва за периода 27.11.2005 год.- 07.04.2009 год., ведно със законната лихва върху тези суми, начиная от 08.04.2009 год. до окончателното им изплащане, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение от 08. 05. 2009 год., по ч. гр. д. № 20364/ 2009 год. на СГС и изпълнителен лист. В останалата част, с която установителните искови претенции предявени от ДЪРЖАНВЕН Ф. „ЗЕМЕДЕЛИЕ” срещу ЕТ В. Г. Я., упражняващ търговска дейност под фирма ”КАРТЕЛ-В. Я.” са отхвърлени за разликата над сумата 67 593.48 лв., до пълния заявен размер от 376 108.64 лв., предоставена финансова помощ по програма „С.” и за разликата над 31 997.94 лв. до 228 950.62 лв., лихва за забава върху дължимата главница за периода 27. 11.2005 год.- 07. 04. 2009 год., Варненският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение на Варненския окръжен съд № 433 от 18.10.2010 год., по т.д.№ 1146/2009 год..
Недоволни от съдебни акт на въззивния съд са останали и двете страни по спора, които са го обжалвали с оплакване за неправилност, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК, като всяка една от тях по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане касационното обжалване по касационната жалба на противната страна и алтернативно по основателността на съответните въведени оплаквания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
І.По касационната жалба на ДЪРЖАНВЕН Ф. „ЗЕМЕДЕЛИЕ”:
Тя касае въззивния съдебен акт на Варненския апелативен съд, с който е потвърдено първоинстанционното решение на Варненския окръжен съд № 433/18.10.2010 год., по т.д.№ 1146/2009 год., в неговата отхвърлителна част.
Поддържаните касационни основания по чл.281, т.3 ГПК са обосновани с допуснато от въззивния съд нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, като основните доводи на касатора са, че сключеният между страните договор, съобразно неговата специфика, се подчинява не само на разпоредите на облигационното право, но и на актовете на общностното право, каквито са Регламент /ЕО/ № 1681/94 год. и М. финансово споразумение между Европейската комисия и РБългария, които в случая не са взети предвид.
Допълнително в тази вр. са развити и съображения, че уговорката по чл.8.1 от договора притежава всички белези на неустойка – цели да репарира вредите, които ще настъпят, в случай, че получателят на финансова помощ е недобросъвестен, като определи размера на същите предварително, към момента на сключване на договора.
Поради това, по силата на взаимно постигнатото между съконтрахентите съгласие, обективирано в същата, при представяне на какъвто и да било неистински документ получилият финансова помощ дължи обезщетение равно на дадените в помощ средства, а не връщане на последните.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле, е основано на чл.280, ал.1, т.1,т.2 и т.3 ГПК. Твърдението на касатора е, че възприетото от въззивния съд разрешение на значимия за изхода на делото въпрос на материалното право, който уточнен от настоящата инстанция в съответствие с постановките в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС е – дали при установена неистинност само по отношение на един от представените от кандидат за финансово подпомагане документи, изплатената въз основа на съвкупна преценка на всичките документи финансова помощ подлежи на връщане или реституцията и е обусловена от установяване неистинността на всеки конкретен документ, ангажиран от последния и свързан с изпълнение на инвестицията, противоречи на задължителната практика на ВКС и на трайно установената съдебна практика на съдилищата, изразена в решения: № 1066/24.11.2010 год., по т.д.№ 700/2009 год. на СГС,ТК; решение № 223 от 17.12.2010 год. на Варненския апелативен съд по в.т. д.№ 523/2010 год..
Искането за достъп до съдебен контрол е неоснователно.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че представянето на неистински документ от кандидата за финансова помощ по програмата „С.”, чиято цел е да бъдат усвоени като субсидии суми от ЕС, но разпределени по обективни критерии, се явява нарушение по см. на чл.8.1 от сключения между ДЪРЖАВЕН Ф. „ЗЕМЕДЕЛИЕ” и ЕТ В. Г. Я., упражняващ търговска дейност под фирма ”КАРТЕЛ-В. Я.” договор № 1051/ 26. 02. 2004 год.. Следователно същото подлежи на санкциониране с уговорената между съконтрахентите гражданскоправна санкция – възстановяване на безвъзмездно предоставените финансови средства за извършване на дейности по бизнес план към проект за СМР на месопреработвателно предприятие и закупуване на специализирано оборудване, за успешното реализиране на която е ирелевантно наличието или не на приключило наказателно производство.
Позовавайки се на общия размер на извършената инвестиция от 977 084 лв. и сумата на допустимите разходи, от последните които безвъзмездно предоставената субсидия се определя на 50% въззивният съд е счел, че доколкото в случая констатираното нарушение обхваща само закупуване на част от оборудването на финансирания проект- поли клип автомат, чиято стойност е 69 120 евро, то налице е частично договорно неизпълнение и липсва основание за прилагане на договорената санкция по отношение на цялата предоставена финансова помощ.
При обосноваване на извода си за наличие на елементите от фактическия състав на чл.8.1 от процесния договор и чл.31 от Наредба № 16/2001 год., въззивната инстанция се е позовала на законовата регламентация на дейността на Комисията за защита на финансовите интереси на европейските общности срещу измами и други нередности в Регламент /ЕО, ЕВРОАТОМ/ № 2988/95 на Съвета, относно защитата на финансовите интереси на Европейските общности и правната характеристика на съставените от същата доклади на официални свидетелстващи документи по см. на чл.179, ал.1 ГПК, съгласно чл.8, т.3 от Регламент /ЕВРОАТОМ, ЕО/ № 2185/96, чиято материална доказателствена сила обвързва съда до доказване противното на удостоверените с тях факти.
Следователно от решаващия мотив, изложен в съобразителната част на обжалвания съдебен акт се налага правен извод, че решаването на формулирания от касатора материалноправен въпрос, доколкото не е резултат от тълкуване и прилагане на определена законова разпоредба, а от обсъждане на конкретните факти и обстоятелства по делото и подвеждането им под съответната важима договорна клауза, то не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК.
Свързана всъщност с изпълнението или не на конкретно поето от длъжника договорно задължение, тази преценка е всякога специфична за отделното дело, поради което и позоваването на т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК в случая, при формулиран фактически, а не правен въпрос, се явява неоснователно – самостоятелно основание да бъде отказан достъп до касационен контрол.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че критериите за селекция по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, освен по изложените по- горе съображения в случая са неприложими и поради липса на посочена от жалбоподателя ДЪРЖАНВЕН Ф. „ЗЕМЕДЕЛИЕ” както задължителна съдебна практика, съобразно указанията в т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, така и практика на съдилищата, по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. В последната, съгласно задължителните постановки в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. се включват само влезлите в сила решения на различните по степен съдилища в страната, постановени по обективно идентични правни въпроси, а данни по отношение на цитираните от касатора решение № 1066/24.11.2010 год., по т.д.№ 700/2009 год. на СГС и решение № 223 от 17.12.2010 год. на Варненския апелативен съд по в.т.д.№ 523/2010 год. да са влезли в сила -отсъстват.
Що се касае до основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, то липсва въобще аргументация на същото, която да позволява преценката за приложимостта му. Само за прецизност в тази вр. следва да се посочи, че доколкото в чл.31 от Наредба № 16/18.05.2001 год. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по „С.”, връщането на получената безвъзмездна финансова помощ по тази програма се дължи при неизпълнение на чл.27 и чл.30 от същата, но не по причина, залегнала в договорната клауза на т.8.1 от договора, то не се касае до съществуваща неяснота, непълнота или вътрешно противоречие на приложимата правна норма, налагащо изясняване на съдържанието и чрез корективно тълкуване, а до конкретно договорно неизпълнение, преценката за правилността на изградените от решаващия съд фактически и правни изводи за което, като неотносима към предпоставките за допускане на касационното обжалване не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК, а едва при разглеждане на касационната жалба по същество.
Или, изложеното позволява да се обобщи, че в случая касаторът е допуснал лишено от основание в процесуалния закон отъждествяване на основанията по чл.281, т.3 ГПК с предпоставките – основна и допълнителна по чл.280, ал.1ГПК, поради което касационният контрол следва да бъде отказан.
ІІ. По касационната жалба на ЕТ В. Г. Я. :
Тя касае частта на обжалваното въззивно решение на Варненския апелативен съд, с която е отменено първоинстанционното решение на Варненския окръжен съд № 433/18.10.2010 год., по т.д.№ 1146/2009 год. и при условията на чл.271, ал.1 ГПК е уважен предявения от ДЪРЖАНВЕН Ф. „ЗЕМЕДЕЛИЕ” срещу касатора, като ответник, установителен иск, основан на чл.422 ГПК, във вр. с чл.415 ГПК до размера на присъдените суми.
Поддържаните касационни оплаквания са за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска касирането му на осн. чл.281, т.3 ГПК.
Основното възражение на касатора е срещу законосъобразността на извода на въззивния съд и съответствието му с доказателствения материал по делото, че е налице частично договорно неизпълнение от негова страна, като бенефициера на безвъзмездна финансова помощ по програма „С.”, предвид безспорното пълно осъществяване на одобрената инвестиция в срок и констатациите на Агенция за държавна финансова инспекция към МС за отсъствие на нередности в официалните документи по проекта и осчетоводяване на съответните активи. Поради това при липсата на приложен, като доказателство по делото доклад на О., който е в основата на твърдяното договорно нарушение, последното се явява недоказано и не може да обоснове прилагане на договорената в чл.8.1 от договора санкция.
Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното, според касатора, са нормите на Многогодишното финансово споразумение между ЕК и Р.България, в т.4.1 Секция Е в което е дадена легална дефиниция на понятието „нередност”, останала несъобразена от решаващия съд и в съответствие с която, за да е налице основание за нарушение на процесния договор, то следва конкретното действие или пропуск от бенифициера, като стопански субект, да е довело или да би могло да доведе до ощетяване на общия бюджет на Европейските общности, чрез неоправдан разход, какъвто не е разглежданият случай.
Касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал., т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърдението на касатора е, че разрешението на значимите за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право, които уточнени от настоящата инстанция в съответствие с правомощията и разяснени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, са както следва:
1.„Отговорността на ползвателя във вр. с изпълнение на задълженията му по сключен договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по програма „С.”, следва ли да бъде ангажирана и с оглед представени от него, но изходящи от трети лица документи в предварителната фаза по кандидатстване за помощта и одобряване на кандидата?” ; 2. „Налице ли е неизпълнение на задължението по договор за извършване на дейност по проекта- СМР на месопреработвателно предприятие и закупуване на специализирано оборудване, дори и ако впоследствие след приемане на работата от ДЪРЖАНВЕН Ф. „ЗЕМЕДЕЛИЕ” се установи неистинност на представената оферта?”; 3.”Несъответствието в изходящия номер на един частен документ, който не е съставен от страната по договора, но е представен от нея за нуждите на същия, е ли достатъчен аргумент за признаване неговата неистинност в отношенията между съконтрахентите?”; 4. За доказателствената сила на частен диспозитивен документ и възможността същата да бъде отречена от констатациите на официален орган, натоварен с проверката му, който не е страна в съдебния процес, в който истинността му е оспорена?” е в противоречие със задължителната съдебна практика и с практиката на съдилищата изразени в решения на ВКС : № 108 от 07.09.2009 год., по т.д.№ 570/ 2008 год. на ІІ-ро т.о.; № 114 от 01.10.2008 год., по гр.д.№ 4770/2007 год. на V-то г.о.; № 310/01.07.2005 год., по гр.д.№ 316/2004 год. на І-во т.о. и № 1077/12.01.2005 год., по т.д.№ 213/2004 год. на ІІ-ро т.о..
Искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно.
Преценката на решаващите мотиви на въззивния съд, изложени по- горе, позволява да се приеме, че релевантни за крайния правен резултат по делото са единствено поставените от касатора процесуалноправни въпроси, вписани съответно под № 3 и № 4 и свързани- първият с признаване неистинността на частен свидетелстващ документ и вторият – с доказателствената сила на частен свидетелстващ документ и възможността същата да бъде отречена от констатациите на официален орган.
Останалите въпроси макар и важни не попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са фактически и разрешението им и обусловено от конкретната преценката на фактите и обстоятелствата по делото от страна на решаващия съд, която дори и евентуално да е неправилна, относима към основанията по чл.281, т.3 ГПК не подлежи на контрол в производството по чл.288 ГПК.
По отношение на така поставените въпроси на процесуалното право не са осъществени специфичните изисквания на визираното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
С постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 108/ 07. 09. 2009 год., по т.д.№ 570/2008 год. на ІІ-ро т.о. на ВКС, имащо задължителен за съдилищата в страната характер, е даден отговор на въпроса относно релевантния момент за приемане на договорената със сключен при условията на Наредба № 14/2001 год. на МЗГ, инвестиция за осъществена и за разликата в понятията „инвестиционни разходи” и „инвестиции”, който е неотносим към настоящия правен спор.
Що се касае до твърдяното противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, то и също е останало недоказано.
Според прието и в т. 3 на ТР № 1/ 19. 02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, критерият за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК има предвид хипотезата, когато идентичен с разрешения в обжалвания съдебен акт материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим по вложения от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК смисъл, е получил различно разрешение в практиката на съдилищата, като несъответствието трябва да е обусловено не от преценката на различните факти и доказателства по отделните дела, а от различното тълкуване на закона, какъвто не е разглежданият случай.
С решение № 1114/2008 год., по гр.д.№ 4770/2007 год. са разгледани отрицателните предпоставки, при наличието на които съгласно чл.11 от Наредба № 15/2001 год. на МЗГ изобщо не се сключва договор за предоставяне на финансова помощ по програмата „С.” и доколкото в отношенията между страните е правно важима и обсъдена от решаващия съд като такава Наредба № 16/18.05.2001 год. на МЗГ за условията и реда за предоставяне на финансова помощ за подобряване преработка и маркетинг на селскостопански и рибни продукти по „С.”, то възприетото в цитираното решение тълкуване на същата е неприложимо и не обосновава наличие на изискуемия се идентитет в разрешените правни въпроси.
Що се касае до изразеното разбиране, че доколкото фактът на извършено престъпление може да бъде установяван само по реда на НПК, а не по реда на гражданския процес, по повод на възникнал гражданско правен спор, поради което съдът е длъжен да спре гражданското дело, винаги, когато спорното право е обусловено от факт, който според наказателния закон е престъпление / чл.229, ал.1, т.5 ГПК/, то осъществените от въззивния съд процесуални действия по разглеждания правен спор не са в отклонение от възприетото от ВКС разрешение, тъй като неистинността на процесния документ не е установена инцидентно в рамките на исковия граждански процес, а въз основа на доклад на Служба за митнически издирвания М., приет от Варненския апелативен съд за притежаващ правната характеристика на официален свидетелстващ документ по см. на чл.179 ГПК.
Правилността на така възприетата от въззивния съд правна характеристика на документа, несъмнено касае процесуалната законосъобразност на обжалвания съдебен акт, но сама по себе си е неотносима към предпоставките за достъп до касационен контрол, поради което не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Не обосновава твърдяното противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК и възприетото в решение № 310/2005 год., по гр.д.№ 316/2004 год. на І-во т.о. на ВКС разрешение, според което декларацията представлява частен свидетелстващ документ от трето на процеса лице и съдържащите се в нея обстоятелства, за да бъдат включени в доказателствения материал по делото следва да бъдат събрани чрез разпита му, проведен в открито съдебно заседание, тъй като когато документът е подписан той доказва не само лицето, което го е подписало, но и материализираното в него изявление.
Следователно обстоятелството, че пред Варненския апелативен съд въобще не е бил поставен въпроса за правната характеристика на частен свидетелстващ документ – декларация, нито дали приложената от ответника оферта от трето на настоящия правен спор лице, при кандидатстване за парична помощ по програмата „С.” от страна на последния, е била неавтентична, изключва наличието на изискуемия се обективен идентитет между делата.
Неотносимо към поставените от касатора правни въпроси се явява и решение № 1077/12.01.2005 год., по т.д.№ 213/2004 год. на ІІ т.о.. Със същото е разгледан и разрешен въпроса за правната характеристака на протокола от ОС на съдружниците в ТД, правно и структурно обособено в ООД и доказателствената му сила на частен свидетелстващ документ, когато не е бил оспорен своевременно от страните в процеса, какъвто не е разглежданият от Варненския апелативен съд случай, при който доклада на Служба за митнически издирвания М., с който е установена неистинността на приложената от ответника оферта, е приет за официален документ.
Що са касае до основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК то същото не е аргументирано, съобразно указанията в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, поради което не следва да бъде обсъждано.
С оглед изхода на делото в настоящата инстанция, на осн. чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК претендираните от страните деловодни разноски следва да останат за същите, така както са направени от тях.
Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 52 от 15. 03. 2011 год., по възз.т.д.№ 32/ 2011 год. , по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: