4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 270
София, 24.02.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети февруари две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ МИТОВА
Членове: ЕМИЛ ТОМОВ
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 1718/2011 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от М. Х. А. против решение № 190 от 20. 07. 2011 г. по в. гр. д. № 290/2011 г. на Ловешкия окръжен съд, с което отменено решение № 119 от 20. 12. 2010 г. по гр. д. № 119/2009 г. на Ловешкия районен съд и вместо него е постановено решение, с което е отхвърлен предявеният от М. Х. А. против И. К. К. иск с правно основание чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, а ищцата е осъдена да заплати деловодни разноски на ответника в размер на 1455 лв. и на третото лице помагач на ответника – в размер на 1254, 70 лв. Излагат се съображения за неправилност на решението и се иска отмяната му и уважаване на предявения иск.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основанията на чл. 280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – произнасяне по правни въпроси с твърдения, че част от тях са решени в противоречие със задължителната съдебна практика, други са решавани противоречиво от съдилищата, а разглеждането на някои ще е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба И. К. К., както и третото лице помагач П. Ц. Ц. не изразяват становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице имащо право на жалба.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните части.
С въззивното решение окръжният съд, като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционното решение и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения от М. Х. А. против И. К. К. иск с правно основание чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, за присъждане на сумата 22735 лв. представляваща обезщетение за имуществени вреди от неправомерни действия на съдебния изпълнител, изразяващи се в превеждане на дължимата на ищцата част от продажна цена, получена от публична продан недвижим имот, на сметка на бившия й съпруг П. Ц. Ц., посочена от последния, без същият да е бил упълномощен да представлява ищцата в изпълнителното производство. За да постанови този резултат съставът на съда е приел,че с извършения превод на суми по сметка на П. Ц. не са причинени вреди на ищцата, тъй като към извършване на превода двамата са били съпрузи и преведената сума е била получена от ищцата и изразходвана от нея и съпруга й за семейни нужди – почивки на море и планина на семейството, покупки на стоки за бита, ремонт на банята на квартирата, както и за лични нужди. При преценка основателността на иска следва да бъде отчетено и обстоятелството, че с писменото изявление на ищцата, съдържащо се в подадената до съдебния изпълнител молба вх. № 03337/31. 08. 2009 г. за прекратяване на изпълнителното дело, с което същата заявява, че напълно е съгласна и не възразява срещу извършените от съдебния изпълнител действия, ищцата всъщност е потвърдила всички действия по делото, извършени от нейно име без представителна власт, включително и посочването на банкова сметка от съпруга й, както и че се е съгласила с това преводът да бъде извършен именно по тази сметка.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени следните материалноправни въпроси:
а/. при наличието на кои предпоставки частният съдебен изпълнител отговаря за вредите, които неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност – с твърдения, че този въпрос е разгледан в противоречие със задължителната съдебна практика, решаван е противоречиво от съдилищата и разглеждането му ще допринесе за точното приложение на закона и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК/.;
б/. към кой момент следва да е настъпила вредата, за да се прецени искът по чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ за основателен – с твърдения, че този въпрос е решен в противоречие със задължителната съдебна практика и е решаван противоречиво от съдилищата /чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК/.;
в/. средствата от продажба на имот лична собственост на единия съпруг стават ли съпружеска имуществена общност; с превеждането на парични средства на единия съпруг по сметка на другия причинява ли се имуществена вреда на съпруга – изключителен собственик на паричните средства; дали при наличие на писмени доказателства за извършен от съдебния изпълнител превод на суми на ищцата по сметка на съпруга й е допустимо с гласни доказателства да се установява последващо получаване на сумите от ищцата и изразходването им с нейно знание и съгласие за семейни и лични нужди и дали съдът е длъжен да обсъди само ирелевантни за спора факти и относими към същите доказателства – с твърдение, че тези въпроси са решени в противоречие със задължителната съдебна практика и са решавани противоречиво от съдилищата /чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК/.
Относно първия въпрос, посочен по-горе в т. „а”:
Същият е формулиран твърде общо, без да е направена връзка с процесния казус и с фактите, релевантни за спорния предмет. В този смисъл, не би могло да се приеме, че е поставен правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, който е от значение за изхода на настоящото дело.
От друга страна, не е доказано и противоречивото решаване на въпроса с приетото в решение № 264 от 8. 04. 2010 г. по гр. д. № 474/2009 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК и формиращо задължителна съдебна практика. В същото е разгледан иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от действия на съдебния изпълнител, изразяващи се в извършване на опис на селскостопанска продукция и предаването й за пазене, поради липса на причинно-следствена връзка между тези действия и твърдяните вреди.
Не е доказано и противоречивото решаване на въпроса от съдилищата. От приложените две решения на апелативни съдилища /р. № 121/5.05. 2011 г. по гр.д. № 66/2011 г. на Великотърновския апелативен съд и р. № 118/15. 07. 2011 г. по в. гр. д. № 294/2011 г. на Варненския апелативен съд/ е видно, че въпросите, обсъждани във връзка с предявените искове по чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, не са сходни с въпросите, относими към иска по чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, предмет на настоящото дело. Едното решение е постановено по иск за вреди от действия на съдебния изпълнител, изразяващи се в издаване на постановление за освобождаване на купувача от заплащане на продажната цена, в неизвършване на разпределение на дължимата като продажна цена сума по чл. 355 ГПК /отм./ и в издаване на постановление за възлагане на недвижим имот без да е внесена продажната цена. Другото е постановено по дело, имащо за предмет иск за вреди от действия на съдебния изпълнител, изразяващи се в неправомерно начисляване на ДДС при публична продан и непревеждане на НАП на събрания данък.
Не би могло и да се приеме, че разглеждането на въпроса за предпоставките, при наличието на които може да се ангажира отговорността на съдебния изпълнител за вреди, ще допринесе за точното приложение на закона и за развитието на правото. Формулировките на разпоредбите на чл. 74 ЗЧСИ и на чл. 45 ЗЗД са ясни, пълни и не пораждат предпоставки за противоречивото им тълкуване. По приложението им има създадена съдебна практика, включително и задължителна такава, обективирана в ППВС и в решения по чл. 290 ГПК.
Относно въпроса, посочен по-горе в т. „б”:
Същият не е от значение за изхода на делото. Моментът на настъпване на вредата е без значение при преценка основателността на иска по чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ. При наличието на вреда и на останалите предпоставки, пораждащи отговорността на съдебния изпълнител, искът се явява основателен независимо от момента на настъпване на вредата.
Такъв въпрос не е и обсъждан във въззивното решение, тъй като съставът на съда е приел липса на причинена имуществена вреда, доколкото полагаемата се на ищцата парична сума, макар и преведена по сметка на съпруга й, е получена и изразходвана от същата за семейни нужди.
Относно групата въпроси, посочени по-горе в т. „в”:
По въпроса дали средствата от продажба на имот лична собственост на единия съпруг придобиват статут на средства съпружеска имуществена общност – неоснователен е доводът, че същият е решен в противоречие с приетото по същия въпрос в ППВС № 5/1972 г. Никъде в обжалваното въззивно решение съдът не е приел, че получената от проведената публична продан сума е в режим на съпружеска имуществена общност.
По въпроса дали с превеждането на парични средства на единия съпруг по сметка на другия се причинява имуществена вреда на съпруга изключителен собственик на паричните средства – този въпрос сам по себе си не е от значение за формиране решаващите изводи на съда и преценка основателността на предявения иск. От значение е дали неправомерният банков превод е причинил щети или не, т.е. дали ищцата е получила от третото лице – титуляр на сметката неправомерно преведените суми или не ги е получила, доколкото имуществената вреда не би била налице, ако титулярът на сметката е предал паричните суми на собственика им.
По въпроса дали при наличие на писмени доказателства за извършен от съдебния изпълнител превод на суми на ищцата по сметка на съпруга й е допустимо с гласни доказателства да се установява последващо получаване на сумите от ищцата и изразходването им с нейно знание и съгласие за семейни и лични нужди и дали съдът е длъжен да обсъди само релевантни за спора факти и относими към такива факти доказателства – не е доказано решаването му в противоречие с решение на ВКС по чл. 290 ГПК – решение № 158 от 17. 02. 2010 г. по гр.д. № 644/2009 г., ІІ г.о. В цитираното решение не се обсъжда въпросът, свързан с допустимостта на гласни доказателства в посочената хипотеза. А втората част от въпроса по съществото си представлява касационно основание за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, което не следва да се разглежда в производството по чл. 288 ГПК.
Поради липса на основанията по чл. 280 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на решението, постановено по иска по чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ.
При този изход следва да се разгледа касационната жалба срещу решението в частта, с която ищцата е осъдена да заплати на третото лице-помагач на ответника сумата 1254, 70 лв. деловодни разноски за двете инстанции. В тази част въззивното решение има характер на определение, а жалбата срещу него – характер на частна жалба по чл. 274, ал. 2 ГПК. Атакуваният съдебен акт в посочената част е незаконосъобразен, тъй като е постановен в противоречие с разпоредбата на чл. 78, ал. 10 ГПК, според която на третото лице помагач не се присъждат разноски, поради което следва да бъде отменен.
Ответниците по касационната жалба не претендират деловодни разноски за настоящото производство, нито има данни такива да са направени.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 190 от 20. 07. 2011 г. по в. гр. д. № 290/2011 г. на Ловешкия окръжен съд в частта, с която е отменено решение № 119 от 20. 12. 2010 г. по гр. д. № 119/2009 г. на Ловешкия районен съд и вместо него е постановено решение, с което е отхвърлен предявеният от М. Х. А. против И. К. К. иск с правно основание чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ и ищцата е осъдена да заплати на ответника деловодни разноски в размер на 1455 лв.
ОТМЕНЯ решение № 190 от 20. 07. 2011 г. по в. гр. д. № 290/2011 г. на Ловешкия окръжен съд в частта, с която М. Х. А. е осъдена да заплати на П. Ц. Ц. сумата 1254, 70 лв. разноски по делото за двете инстанции /имащо в тази част характер на определение/ и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ претенцията на П. Ц. Ц. за присъждане на деловодни разноски за двете инстанции в размер на 1254, 70 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: