4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 686
С., 31.10.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: ЕМИЛ ТОМОВ
Членове: Д. ДРАГНЕВ
В. АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията В. А. гр.д. № 2387/2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от С. Д. М. против решение № 692 от 22. 01. 2016 г. по гр. д. № 8817/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, III Г въззивен състав, с което е отменено решение от 4. 03. 2015 г. по гр. д. № 49120/2014 г. на СРС, 72 с-в и са отхвърлени предявените искове с правни основания чл. 13, ал. 1, т. 1 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата, вр. чл. 12 от Вътрешните правила за работната заплата на [фирма], утвърдени януари 2012 г., вр. с утвърдената на 16. 09. 2011 г. Програма за стимулиране и задържане на ключови служители на [фирма], вр. чл. 128 КТ, за присъждане на сумите 17600 лв. допълнително трудово възнаграждение /финансова награда/ за 2011 г. и 18783, 53 лв. допълнително трудово възнаграждение /финансова награда/ за 2012 г. Излагат се съображения за неправилност на решението и се иска отмяната му и уважаване на исковете.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответната страна по касационната жалба [фирма] излага съображения за липса на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
С обжалваното решение градският съд, като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционно решение на СРС и е отхвърлил предявените от С. Д. М. против [фирма] искове с правни основания чл. 128 КТ, вр. чл. 13, ал. 1, т. 1 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата, вр. чл. 12 от Вътрешните правила за работната заплата на [фирма], утвърдени януари 2012 г., вр. с утвърдената на 16. 09. 2011 г. Програма за стимулиране и задържане на ключови служители на [фирма], за присъждане на сумите 17600 лв. допълнително трудово възнаграждение /финансова награда/ за 2011 г. и 18783, 53 лв. допълнително трудово възнаграждение /финансова награда/ за 2012 г. За да постанови този резултат, съдът е приел, че финансовата награда в размер на фиксиран процент от годишното брутно трудово възнаграждение, предвидена в утвърдената Програма за стимулиране и задържане на ключови служители, представлява допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати от труда по смисъла на чл. 12 от Вътрешните правила на работната заплата, уговарянето на каквото е допустимо съгласно чл. 13, ал. 1, т. 1 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата и чл. 128 КТ. Прието е, че работодателят не дължи на ищеца плащане на претендираните суми, тъй като трудовото правоотношение между страните е било прекратено по взаимно съгласие, считано от 10. 12. 2012 г., преди приключване на тригодишния цикъл на програмата, което, съгласно условията на същата, е погасило правото на включения в програмата ищец да претендира каквито и да било суми по програмата, съответно задължението на банката да плаща суми по тази програма. Относно претенцията за допълнително трудово възнаграждение под формата на финансова награда за 2012 г. е съобразено и обстоятелството, че на 20. 11. 2012 г. ищецът е бил изключен от програмата, тъй като вече не е отговарял на критериите за участие в същата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени три правни въпроса, за които се твърди, че са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първите два въпроса са материалноправни и засягат проблема с тълкуването на установените в Програмата за стимулиране и задържане на ключови служители правила, предвиждащи възможност за изплащане на финансова награда при включване в тригодишната програма – дали такава се дължи при включване на работника или служителя в програмата безусловно или е необходимо и последваща /след включване в програмата/ положителна оценка на работодателя и постигнати резултати, както и проблема с тълкуване на правилото, предвиждащо отпадане задължението на работодателя за плащане на финансова награда при „напускане по собствено желание“ на служителя – дали същата е приложима в случай на прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, но по инициатива на работодателя, а не на служителя. Третият въпрос е процесуалноправен и се отнася до задължението на съда при постановяване на решението да обсъди доводите на ищеца и всички доказателства във връзката им едни с други.
Първите два въпроса не са решени в противоречие с посочените и представени решения на ВКС по чл. 290 ГПК /решение № 220 от 31. 07. 2014 г. по гр. д. № 6126/13г., IV г.о., решение № 430 от 20. 01. 2015 г. по гр. д. № 1673/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 67 от 30. 07. 2014 г. по т.д. № 1843/2013 г. на ВКС, II т.о./. В цитираните решения е прието, че на тълкуване според критериите на чл. 20 ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки, пораждащи съмнение и спор между страните относно действителното им съдържание, както и че тълкуването следва да се извърши съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД – да се издири действителната воля, уговорките да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, произтичащ от договора с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността. Прието е, че ясните и точни клаузи, разкриващи недвусмислено действителната воля на страните, не подлежат на тълкуване. Съдържащите се във въззивното решение правни изводи не противоречат на приетото в посочените решения. Прието е в същото, че Програмата за стимулиране и задържане на ключови служители на [фирма], утвърдена като постоянна с решение от 16. 09. 2011 г., съдържа ясни и недвусмислени правила за заплащане на предвидената в същата финансова награда: периодът на програмата е тригодишен, участниците в същата се избират в началото на периода и всяка година се прави преразглеждане на базата на критериите за първоначално включване /постоянно високо изпълнение на целите, наличие на висок потенциал за развитие, съответствие с изискванията на банката, способност за заемане на стратегически позиции, приобщеност към ценностите на групата/ и потвърждаване участието чрез комуникативно писмо до служителя, а финансовата награда, определена като фиксиран процент от годишната брутна заплата за съответната година, се изплаща в края на тригодишния цикъл. В случай, че служителят напусне по собствено желание, банката няма задължение да изплаща на служителя никакви суми по програмата. След като е прието, че така формулираните правила на програмата са напълно ясни и разбираеми, съдът не ги е тълкувал. Приел е, че служителят е напуснал по собствено желание, което желание е обективирано в изразеното в писмена форма съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение, като обстоятелството чия е била инициативата за прекратяване трудовото правоотношение /на служителя или на работодателя/ е без значение. Следва да се има предвид, че писменото съгласие по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ действително е израз на желанието на служителя за прекратяване на трудовото правоотношение, на единомислие на исканията /желанията/ и на двете страни по трудовото правоотношение то да бъде прекратено.
Процесуалноправният въпрос също не е решен в противоречие с посочената от касатора задължителна съдебна практика – решение № 310 от 4. 11. 2014 г. по гр. д. № 795/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 210 от 15. 08. 2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 283 от 14. 11. 2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г.о. С цитираните решения се приема, че мотивите на въззивното решение следва да съдържат преценка на всички доказателства по делото, а не избирателно на някои от тях, че при изграждане на фактическите и правни изводи трябва да се изследват всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, както и че правните изводи следва да са мотивирани и обосновани. В обжалваното решение съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства, обсъдил е всички въведени от страните доводи и е изложил мотивирани правни изводи.
Липсата на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението изключва възможността върху същото да бъде осъществен касационен контрол.
При този изход на делото жалбоподателят ще следва да бъде осъден, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на [фирма] сумата 3300 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи направени разходи за адвокатско възнаграждение.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 692 от 22. 01. 2016 г. по гр. д. № 8817/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, III Г въззивен състав.
ОСЪЖДА С. Д. М., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на [фирма] сумата 3300 лв. разноски за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: