О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 516
София, 15.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРИЯ ИВАНОВА
Членове: ОЛГА КЕРЕЛСКА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 814/2017 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от П. Г. С., чрез адв. М. П., против решение № V-91 от 28. 10. 2016 г. по в. гр. д. № 821/2015 г. на Бургаския окръжен съд, 5 възз. гр. с-в в частта, с която, след частична отмяна на решение № 336 от 27. 02. 2015 г. по гр. д. № 5004/2014 г. на Бургаския районен съд, предявеният от П. Г. С. против Военно формирование 32890 – [населено място] иск с правно основание чл. 136а, ал. 5 КТ, за присъждане на обезщетение за положен, в периода 1. 06. 2003 г. – 29. 06. 2010 г., некомпенсиран с почивка, труд над нормалната, но в границите на увеличената продължителност на служебното време, е отхвърлен над сумата 2477, 85 лв. до предявения размер от 13481, 88 лв., а искът по чл. 86 ЗЗД, за присъждане на обезщетение за забавено плащане на посочената главница, е отхвърлен над сумата 442, 63 лв. до сумата 9877, 30 лв., както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. Г. С. против Военно формирование 32890 – [населено място] иск с правно основание чл. 212, ал. 1 и 3 ЗОВСРБ /отм./ за сумата 1694 лв. – неизплатена част от дължимо основно месечно трудово възнаграждение за периода 12. 05. 2009 г. – 30. 06. 2012 г. и иск по чл. 86 ЗЗД за сумата 240 лв. – обезщетение за забавено плащане на тази главница за периода 1. 07. 2012 г. – 31. 12. 2012 г. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал.1, т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответната страна по касационната жалба Военно формирование 32890, [населено място], излага съображения за липса на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение. Претендира разноски за настоящата инстанция, включително и юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Касационната жалба е недопустима, на осн. чл. 280, ал. 2, т. 3 ГПК, в частта й срещу решение № V-91 от 28. 10. 2016 г. по в. гр. д. № 821/2015 г. на Бургаския окръжен съд, 5 възз. гр. с-в частта, с която е потвърдено решение № 336 от 27. 02. 2015 г. по гр. д. № 5004/2014 г. на Бургаския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. Г. С. против Военно формирование 32890 – [населено място] иск с правно основание чл. 212, ал. 1 и 3 ЗОВСРБ /отм./ за сумата 1694 лв. – неизплатена част от дължимо за периода 12. 05. 2009 г. – 30. 06. 2012 г. основно месечно трудово възнаграждение, както и предявеният иск по чл. 86 ЗЗД за сумата 240 лв. – обезщетение за забавено плащане на тази главница за периода 1. 07. 2012 г. – 31. 12. 2012 г. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 3 ГПК, на касационно обжалване подлежат въззивните решения по искове за трудово възнаграждение с цена на иска над 5000 лв. В случая, предявеният иск за присъждане на неизплатена част от дължимо на ищеца за посочения период трудово възнаграждение е с цена 1694 лв., а акцесорният иск по чл. 86 ЗЗД е с цена 240 лв. Като недопустима в частта й срещу тези искове, касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане в тази част, а производството по делото – прекратено в същата част.
В останалата й част касационната жалба е допустима – подадена от лице имащо право на жалба, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съответства на изискванията на чл. 284 ГПК.
Не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение в частта, с която, след частична отмяна на решение № 336 от 27. 02. 2015 г. по гр. д. № 5004/2014 г. на Бургаския районен съд, предявеният от П. Г. С. против Военно формирование 32890 – [населено място] иск с правно основание чл. 136а, ал. 5 КТ, за присъждане на обезщетение за положен в периода 1. 06. 2003 г. – 29. 06. 2010 г., некомпенсиран с почивка, труд над нормалната, но в границите на удължената продължителност на служебното време, е отхвърлен над сумата 2477, 85 лв. до предявения размер от 13481, 88 лв., а искът по чл. 86 ЗЗД, за присъждане на обезщетение за забавено плащане на посочената главница, е отхвърлен над сумата 442, 63 лв. до сумата 9877, 30 лв.
За да постанови този резултат, съставът на окръжния съд е приел, че в периода 29. 10. 2001 г. – 30. 06. 2013 г. страните са били в служебно правоотношение, породено от сключен договор за кадрова военна служба, с който ищецът е бил назначен първоначално на длъжност „старши електротехник“ със звание „матрос“, а впоследствие повишен в звание „старши матрос“, на същата длъжност, в поделение 22480, подчинено на Военно формирование 32890. Служебното правоотношение е било прекратено на 30. 06. 2013 г. Прието е, че за периода 29. 10. 2001 г. – 30. 06. 2013 г. ищецът е положил 3664 часа труд над нормалната, но в границите на увеличената продължителност на работното време по служебното правоотношение, който труд, до прекратяване на служебното правоотношение, не е бил компенсиран чрез намаляване на работното време през други работни дни, както и че обезщетението по чл. 136а, ал. 5 КТ за целия посочен период възлиза на 11981, 98 лв. Прието е, че за труда, положен над нормалната, но в границите на увеличената продължителност на работното време, който не е компенсиран с намалена продължителност на работното време до прекратяване на служебното правоотношение, ищецът има право да получи, на осн. чл. 136а, ал. 5 КТ, обезщетение като за извънреден труд. Приложимостта на цитираната норма е обоснована с чл. 46, ал. 2 ЗНА, поради неуреденост на тези хипотези в действалия специален закон – ЗОВСРБ /отм./, и в съответствие с установената в този смисъл съдебна практика. По повод направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност е прието, че преобразуващото право по чл. 136а, ал. 4 КТ на компенсация на удълженото работно време чрез намалено такова, което е погасено по давност, с изтичане на тригодишен срок от настъпване изискуемостта на правото на компенсация, не се е трансформирало в притезателно право по чл. 136а, ал. 5 КТ на парично обезщетение като за извънреден труд. По тези съображения е прието, че за периода 29. 10. 2001 г. – 30. 06. 2010 г. и за сумата над 2477, 85 лв. до предявения размер от 13481, 88 лв., искът по чл. 136а, ал. 5 КТ следва да се отхвърли. За неоснователен е приет и акцесорният иск по чл. 86 ЗЗД за разликата между сумите 442, 63 лв. и 9877, 30 лв. и за периода 4. 07. 2011 г. – 4. 07. 2014 г.
Първият поставен от касатора въпрос засяга проблема дали при трансформиране на потестативното право на военнослужещия по чл. 136а, ал. 4 КТ (да извърши компенсиране с почивка на удълженото служебно време) в притезателно право по чл. 136а, ал. 5 КТ (да получи, при прекратяване на правоотношението, обезщетение като за извънреден труд за некомпенсираната с намалено работно време разлика) трансформацията настъпва само за непогасеното по давност към прекратяване на правоотношението преобразуващо право по чл. 136а, ал. 4 КТ. Твърди се, че приетото от въззивния съд по този въпрос противоречи на решение № 427 от 3. 11. 2011 г. по гр. д. № 503/2010 г., IV г.о. и на решение № 128 от 26. 05. 2010 г. по гр. д. № 282/2009 г., IV г.о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се и противоречиво решаване на така поставения въпрос от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както и че разглеждането на същия ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК..
Не е налице твърдяното противоречие с цитираните решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
В решение № 128 от 26. 05. 2010 г. по гр. д. № 282/2009 г., IV г.о. се приема, че удълженото служебно време при 24 часови дежурства не е извънреден труд по смисъла на чл. 203, ал. 3 ЗВОС /отм./, но некомпенсираното такова с намалено служебно време до прекратяване на правоотношението по договора за кадрова военна служба се заплаща като извънреден труд. Прието е, че тъй като в ЗОВСРБ /отм./ и в специалните актове по приложението му не са уредени случаите на положен труд над нормалната до увеличената продължителност на служебното време, който не е компенсиран с намалено работно време до прекратяване на правоотношението по договора за кадрова военна служба, е налице непълнота, която следва да бъде преодоляна по предвидения в чл. 46, ал. 2 ЗНА ред, чрез прилагане на разпоредби, отнасящи се до подобни случаи – чл. 136а КТ. Изводите на въззивния съд съответстват напълно на изводите, съдържащи се в посоченото решение, а проблемът дали при трансформиране на потестативното право на военнослужещия по чл. 136а, ал. 4 КТ в притезателно право по чл. 136а, ал. 5 КТ, трансформацията ще настъпи само за непогасеното по давност към прекратяване на служебното правоотношение преобразуващо право по чл. 136а, ал. 4 КТ, въобще не е обсъждан.
В другото посочено решение – решение № 427 от 3. 11. 2011 г. по гр. д. № 503/2010 г. на ВКС, IV г.о. се приема, че погасителната давност за едно вземане не може да започне да тече преди то да е възникнало, както и че в случаите, при които в хода на развитието на правоотношенията между страните едно вземане се трансформира в друго, за нововъзникналото вземане започва да тече нова давност от деня на трансформацията. Прието е, че потестативното право на работника/служителя да извърши компенсацията по чл. 136а, ал. 4 КТ възниква с изтичането на крайния срок, в който работодателят е длъжен за я извърши, и се погасява с тригодишна давност. Ако трудовото правоотношение бъде прекратено, на мястото на потестативното право на работника, което вече не може да бъде упражнено, възниква вземане за парично обезщетение като за извънреден труд, което се погасява с нова тригодишна давност считано от прекратяване на трудовото правоотношение. И в това решение не е обсъждан въпросът дали трансформацията на потестативното право по чл. 136а, ал. 4 КТ, за компенсация на удълженото работно време с намалено такова, в притезателно право на парично обезщетение по чл. 136а, ал. 5 КТ, настъпва само за непогасеното по давност към прекратяване на служебното правоотношение преобразуващо право по чл. 136а, ал. 4 КТ.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане касационно обжалване на решението по първия поставен въпрос. По същия вече е формирана задължителна съдебна практика, с постановеното по реда на чл. 290-293 ГПК решение № 197 от 24. 11. 2015 г. по гр. д. № 7210/2014 г. на ВКС, III г.о. В решението е прието, че при полагане на труд от кадровите военнослужещи над нормалната, но в границите на увеличената продължителност на служебното време, се дължи компенсация чрез осигуряване ползването на намалено работно време в рамките на общата продължителност на служебното време за съответния месец. В случай, че работодателят не компенсира положения труд в четиримесечен срок, за военнослужещия възниква правото сам да определи времето на компенсацията. Това негово преобразуващо право също се погасява с тригодишна давност. Само когато компенсиране не е извършено, при прекратяване на договора на военнослужещия се дължи заплащане на труда, положен в удълженото работно време, като извънреден, т.е. преобразуващото право да се извърши компенсация се трансформира във вземане, което възниква от прекратяването на договора. Прието е, по повод направено възражение за изтекла погасителна давност, че трансформацията настъпва само за непогасеното по давност преобразуващо право да се извърши компенсация, тъй като притезанието за плащане е в корелация с него. Решаващите изводи на въззивния съд са основани изцяло на така формираната задължителна практика.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението по първия поставен въпрос. По този въпрос вече има формирана задължителна съдебна практика, непротиворечива /твърдението за противоречиви решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290-293 ГПК е недоказано/, поради което разглеждането на така поставения въпрос не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Вторият поставен въпрос е по какви съображения при непълнота на ЗОВСРБ /отм./ и ЗОВСРБ /в редакцията му до ДВ бр. 98/2016 г./, изразяваща се в неуреждане в закона и в подзаконовите актове по прилагането му на случаи на положен труд над нормалната до увеличената продължителност на служебното време, който труд не е компенсиран с намалено работно време до прекратяване на правоотношението по договора за кадрова военна служба, тази непълнота следва да бъде преодоляна чрез прилагане на чл. 136а КТ, а не на разпоредби от ЗДС.
Твърди се решаване на така поставения въпрос в противоречие с решение № 183 от 2. 07. 2010 г. по гр. д. № 626/2008 г. на ВКС, I г.о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, противоречивото му решаване от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както и че разглеждането на въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В цитираното от касатора решение № 183 от 2. 07. 2010 г. по гр. д. № 626/2008 г. на ВКС, I г.о. се приема, че поради липса в ЗОВСРБ /отм./, ЗОВСРБ и ПКВС /отм./ на уредба по въпроса как се компенсира военнослужещият след прекратяване на служебното му правоотношение, ако до този момент същият не е ползвал дължимите му като компенсация на дежурствата почивки, е налице непълнота в закона, която следва да бъде преодоляна по предвидения в чл. 46, ал. 2 ЗНА ред – чрез прилагане на разпоредби, отнасящи се до подобни случаи, каквато е разпоредбата на чл. 136, ал. 4 и 5 КТ, като удълженото служебно време при носене на 24-часови дежурства, което не е компенсирано с намалено служебно време или почивки, се заплаща като извънреден труд. Изводите на въззивния съд напълно съответстват на приетото по този въпрос в посоченото решение.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване по втория поставен въпрос. В нито едно от представените от касатора решения на окръжни съдилища /решение от 13. 07. 2015 г. по в. гр. д. № 777/2015 г. на БОС, 2 възз. гр. с-в, решение № I-127 от 17. 11. 2016 г. по гр. д. № 1615/2016 г. на БОС, решение № VI-113 от 13. 12. 2016 г. по в. гр. д. № 1429/2016 г. на БОС, 6 възз. с-в и решение № VI-109 от 14. 12. 2016 г. по в. гр. д. № 1412/2016 г. на БОС, 6 възз. с-в/ не се приема, че в случаи като процесния следва да се прилагат разпоредби от ЗДС. А и в раздел V „Работно време, почивки и отпуски“ от Закона за държавния служител, нито в останалата част от този закон, се съдържат норми, уреждаща случаи, близки до процесния, каквито има в КТ – разпоредбата на чл. 136а КТ.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението по втория поставен въпрос – налице е формирана задължителна съдебна практика и липсва необходимост същата да бъде променяна или осъвременявана.
Въпросът: „“Сляпото“ прилагане на чл. 136а КТ при военнослужещите по отношение на дължимата им компенсация /било с почивка или с парична престация/ не противоречи ли на нормите на европейското законодателство?“ е зададен твърде общо, неконкретизиран е и не е изяснен смисълът /интересът/ за касатора-ищец от поставянето му, доколкото претендираното с иска притезателно право на парично обезщетение за некомпенсиран до прекратяване на служебното правоотношение, с почивки, положен труд над нормалната продължителност на служебното време, се основава именно на тази норма, заради празнотата на ЗОВСРБ /отм./, ЗОВСРБ и подзаконовите нормативни актове по прилагането им. Не е налице и някое от основанията по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по този въпрос.
Въпросът „Щом началният момент на вземането на военнослужещия за възнаграждение за положен труд над нормалната продължителност на служебното време, некомпенсиран с почивки, е моментът на прекратяване на служебното му правоотношение, защо въззивният съд присъжда лихва за забава от месеца, следващ полагането на дежурството, а не от момента на неговата изискуемост /прекратяване на служебното му правоотношение/?“ въобще не следва да се обсъжда, тъй като касае частта от решението, с която акцесорният иск по чл. 86 ЗЗД е уважен за сумата 442, 63 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главница 2477, 85 лв. /без посочен период/, в която част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната му част и проверка на правилността му.
При този изход на делото жалбоподателят ще следва да бъде осъден, на осн. чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 23, т. 1 от Наредбата за плащане на правната помощ, да заплати на Военно формирование 32890 – [населено място] сумата 100 лв. юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № V-91 от 28. 10. 2016 г. по в. гр. д. № 821/2015 г. на Бургаския окръжен съд, 5 възз. гр. с-в В ЧАСТТА, с която, след частична отмяна на решение № 336 от 27. 02. 2015 г. по гр. д. № 5004/2014 г. на Бургаския районен съд, предявеният от П. Г. С. против Военно формирование 32890 – [населено място] иск с правно основание чл. 136а, ал. 5 КТ, за присъждане на възнаграждение за положен в периода 1. 06. 2003 г. – 29. 06. 2010 г. труд над нормалната, но в границите на удължената продължителност на служебното време, е отхвърлен над сумата 2477, 85 лв. до предявения размер от 13481, 88 лв., а искът по чл. 86 ЗЗД, за присъждане на обезщетение за забавено плащане на посочената главница, е отхвърлен над сумата 442, 63 лв. до сумата 9877, 30 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от П. Г. С. касационна жалба против решение № V-91 от 28. 10. 2016 г. по в. гр. д. № 821/2015 г. на Бургаския окръжен съд, 5 възз. гр. с-в В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 336 от 27. 02. 2015 г. по гр. д. № 5004/2014 г. на Бургаския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. Г. С. против Военно формирование 32890 – [населено място] иск с правно основание чл. 212, ал. 1 и 3 ЗОВСРБ /отм./ за сумата 1694 лв. – неизплатена част от дължимо за периода 12. 05. 2009 г. – 30. 06. 2012 г. основно месечно трудово възнаграждение, както и предявеният иск по чл. 86 ЗЗД за сумата 240 лв. – обезщетение за забавено плащане на тази главница за периода 1. 07. 2012 г. – 31. 12. 2012 г. и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 814/2017 г. на ВКС, III г.о. в посочената част.
ОСЪЖДА П. Г. С., на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК, да заплати на Военно формирование 32890 – [населено място] сумата 100 лв. възнаграждение за осъществено пред настоящата инстанция процесуално представителство от юрисконсулт.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в прекратителната част подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД в едноседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: