2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 412
София 26.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдия Атанасова гр.д. № 1019/2019 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Т. Г., подадена чрез адв. С. Д. П., АК – Х., против решение № 393 от 19.10.2019г. по в.гр.д. № 425/2018г. на Окръжен съд – Хасково, с което е потвърдено решение № 165/27.04.2018г. по гр.д. № 1055/2017 г. на Районен съд – Димитровград, с което е уважен предявеният от Д. Б. В. против К. Т. Г. иск с правно основание чл.108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване владението върху 1/4 идеална част от подпокривното пространство на жилищна сграда-близнак, състояща се от източна част с идентификатор ….. и западна част с идентификатор ….. по кадастралната карта на [населено място], съставляващо обща част на жилищната сграда-близнак.
Твърди се недопустимост на решението, поради постановяването му по непредявен иск (с петитума на исковата молба се иска предаване на владението върху 1/2 идеална част от половината таванското помещение, а съдът се е произнесъл по ревандикационен иск за 1/4 идеална част от цялото таванско помещение). Излагат се и съображения за неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени процесуални нарушения – липса на мотиви, необсъждане на събраните по делото доказателства, както и поради необоснованост. Изложението на основанията за допускане на касационно обжалване съдържа позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответницата по касационната жалба Д. Б. В., чрез адв. М. П. К., АК – Х., изразява становище за правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Претендират се разноски, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд, излагайки собствени мотиви и препращайки към мотивите на първоинстанционния съд, на осн. чл. 272 ГПК, е приел за установено, че процесната сграда представлява масивна жилищна сграда-близнак, състояща се от сутерен и два жилищни етажа в източната и в западната част, като източната част е нанесена с идентификатор ….., а западната част е нанесена с идентификатор ….. по одобрената кадастрална карта. Ищцата е собственик на първи жилищен етаж над сутерена в източния близнак, представляващ самостоятелно жилище-апартамент, нанесено като самостоятелен обект в сграда с идентификатор ….., както и на 1/4 идеална част от принадлежащи към жилището таванско помещение и складови помещения-мазета в сутеренния етаж, като е придобила същите по наследство от майка си Я. К. Г., поч. на 11. 08. 2014 г., а наследодателката – по давност, съгласно н.а. № 21/27. 01. 1968 г., издаден по обстоятелствена проверка. Ответницата е собственик на втори жилищен етаж над сутерена в източния близнак, представляващ самостоятелно жилище-апартамент, нанесено като самостоятелен обект в сграда с идентификатор ….., ведно с припадащите се към 1/4 идеална част от общите части на сградата. Същата е собственик и на всички самостоятелни обекти в западната част на жилищната сграда, ведно с припадащата се към тях 1/2 ид.ч. от общите части на сградата.
Подпокривното пространство на цялата жилищна сграда-близнак представлява едно общо помещение, без разделителен зид между източната и западната част, до което е предвиден достъп както от източната, така и от западната част – през врати от последните стълбищни площадки в източната и западната част. В средната зона на таванското помещение е изпълнена вертикална дървена носеща конструкция. Светлата височина в зоната на билото е 2,45 м., а в участъка към надзида – 1,50 м. В таванския етаж е възможно изграждането на отделни обекти или складови помещения към самостоятелните обекти в сградата, но такива не са изградени. През помещението преминават комини.
В източния близнак ответницата е поставила входна врата към жилището си на последното стъпало на стълбищното рамо към стълбищната площадка, като е приобщила последната към жилището си. В така приобщената междинна площадка има обособено мокро помещение и врата към стълбите за таванското помещение.
При проектиране на сградата, общото за двете жилища в източната част на къщата – близнак стълбище е предвидено по начин, който да позволи свободен достъп до подпокривното пространство на всички собственици на самостоятелни обекти в източната част. С акт за узаконяване № …../16. 05. 1996 г. е узаконено, на база фактическо заснемане, възстановяване на проект на жилищната сграда – източна част, състояща се от първи жилищен етаж с едно самостоятелно жилище, втори жилищен етаж с едно самостоятелно жилище и сутерен, в който се предвиждат по две складови помещения към жилището на първия и към жилището на втория етаж (видно от ситуация-разпределение приземен, първи и втори етаж към акта за узаконяване, намиращи се на стр. 50, 51 и 52 от делото на районния съд). Поставената от ответницата врата на последното стъпало на стълбищното рамо към стълбищната площадка се заключва от нея и това лишава ищцата от свободен достъп до вратата на стълбищната площадка, водеща към стълбите за общото таванско помещение.
При тези данни въззивният съд е възприел за правилни изводите на районния съд, според които процесното таванско помещение представлява обща част на сградата по предназначение, а не по естеството си, тъй като не служи единствено за осигуряване на изолация между последната плоча и покрива и на достъп до покрива, а има необходимата височина, пространство и обем, позволяващи общо ползване за складово помещение или изграждането на самостоятелни обекти или складови помещения към самостоятелните жилищни обекти. Всички собственици на самостоятелни обекти в сградата, включително и ищцата, притежават идеални части и от таванското помещение. Размерът на притежаваната идеална част на ищцата е определен на 1/4, тъй като тя е собственик на един от двата жилищни етажа в източния близнак. Прието е, че подпокривното пространство, което е обща част на сградата по предназначение, не може да бъде обект на прехвърлителни сделки и съдебна делба, нито да се придобива по давност, докато не бъде променено предназначението му, в какъвто смисъл са указанията, дадени с ТР № 34/1983 г. на ОСГК на ВС. По делото не се установява да е извършена промяна в предназначението му по съгласие на всички етажни собственици, поради което възражението на ответницата за придобивна давност е неоснователно.
В изложението на основанията по чл. 280 ГПК са поставени следните въпроси:
„1. Кое определя предмета на доказване в гражданския процес? Изнесеното в ИМ или събраните гласни доказателства в процеса?
2. Как следва да процедира съдът в ситуация, при която по – долният съд с акта си е присъдил нещо, което не е било искано от него, след като констатира такова несъответствие:
2.1. да се опита да го „обоснове“;
2.2. да го обезсили като недопустимо и върне делото за произнасяне по предявения петитум,
т.е. следва ли да действа по правилата на т.н. „обвързана администрация“ или е свободен да изрази собствената си воля, въпреки това?
3. какво решение постановява съдът в тази ситуация – недопустимо, необосновано и/или с друг порок?
4. След като и двете инстанции не са се произнесли по направено от страна своевременно възражение за изтекла придобивна давност, какво решение постановява съдът? Може ли в този случай делото да бъде върнато на въззивния съд за изрично произнасяне по това искане?
5. Следва ли съдът да постановява решение, чието принудително изпълнение би довело до непоправими последици за имот – разрушаване на съществуващи стени и прегради, водещи до намаляване ползваемата площ на жилище? Кое е водещото в един правен спор – решаването му съобразно съществувало преди това правно статукво, създаване на ново правно статукво въз основа на нови факти и обстоятелства, проявили се във фактическия и правен мир след първоначалното статукво, или създаване на ново фактическо статукво, несъществувало никога, до момента на отнасяне на спора пред съда, във фактическия мир по пътя на принудителното изпълнение?
6. Кои са водещите мотиви при решаване на спор пред съда – съществуващото фактическо положение, действащите административни актове, влезли в сила между страните, или субективните и умозрителни възприятия на решаващия съд?
7. Какво е процесуалното положение на решението на въззивния съд при неспазване на приетото с т.19 на ТР на ОСГК на ВКС № 1 от 2001 г. – валидно и/или незаконосъобразно? Съответства ли на принципа на правовата държава, закрепен в чл.4 на Конституцията на Р. България?“
Жалбоподателката се позовава на чл. 280, ал. 1, точки 1 и 3 ГПК, без да уточнява по кои въпроси твърди, че е налице основанието по точка първа и по кои – по точка втора от цитираната норма.
Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се твърди противоречие с ТР № 34/1983 г. на ВС и с „трайната практика на ВС и ВКС“.
Противоречие с ТР № 34/1983 г. на ВС не е налице. Според дадените със същото разяснения, подпокривното пространство (таванът) на сгради, притежавани в етажна собственост, когато не е изградено като жилища, ателиета, стаи за творческа дейност, тавански складови помещения или други отделни обекти или сервизни помещения към такива, е обща част от сградата. Подпокривното пространство (таванът) – обща част от сградата, който има нужната височина, пространство, обем, до който има нормален достъп от стълба и от което могат при спазване съответните законни изисквания да се изградят отделни обекти или сервизни помещения към обектите в долните етажи, е обща част по предназначение. Преустройството и изграждането на отделни обекти или сервизни помещения може да стане по съгласие на всички етажни собственици, при спазване на законните изисквания за извършване на преустройството. Когато подпокривното пространство (таван) или част от него няма нужната височина, площ и обем, нито има достъп до него от нормална стълба и е неизползваемо освен за изолация между последната етажна плоча и покрива и за излаз към него, то представлява обща част по естеството си и предназначението му не може да се променя. Подпокривното пространство (таванът), който е обща част от сградата, не може да бъде обект на прехвърлителни сделки и съдебна делба, нито да се придобива с давностно владение, докато не бъде променено предназначението му. Отделните етажни собственици не могат да извършват разпоредителни действия със своята идеална част от него, тъй като общите части нямат самостоятелно юридическо съществуване и не могат да се делят, да бъдат предмет на прехвърлителни сделки и придобивна давност. Изводите на въззивния съд напълно съответстват да така дадените указания по приложение на чл. 38 ЗС.
Във връзка с довода за противоречие с „трайната практика на ВС и ВКС“ не се посочва решение на ВС или на ВКС, което според касатора съдържа изводи, противоречащи на атакувания съдебен акт.
По изложените съображения, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените въпроси.
Въпроси № № 1, 2 и 3 не кореспондират с фактите по делото и извършените от съда и страните процесуални действия. Съдът правилно е определил спорното право – предмет на делото, релевантните факти и относимите към тях доказателства. Разгледал е предявения иск и въведените от страните факти, доводи и възражения и се е произнесъл по заявената претенция, а не по непредявен иск. В този смисъл, въпросите са поставени хипотетично и разглеждането им не би повлияло на изхода на делото. А и същите съдържат оплаквания за неправилност на акта, представляващи касационни основания по чл. 281 ГПК, разглеждането на каквито в хипотезите на чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 и 3 ГПК е недопустимо.
На следващо място, по повдигнатите с въпросите проблеми е формирана съдебна практика с постановени по реда на чл. 290 ГПК множество решения на ВКС (напр. решение № 154 от 24. 08. 2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г., 4 г.о., решение № 220 от 19. 06. 2012 г. по гр. д. № 741/2011 г., 4 г.о. и др.). Приема се, че съгласно разпоредбата на чл. 153 от ГПК, съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право. След установяването на тези факти и възражения въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право. Приема се, че решението е недопустимо, когато е налице произнасяне по непредявен иск, вкл. произнасяне плюс петитум. При така формираната практика, обсъждането на същите въпроси не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Четвъртият въпрос е неотносим, тъй като както мотивите към първоинстанционното решение, така и мотивите към обжалваното пред настоящата инстанция въззивно решение съдържат произнасяне по направеното от ответницата възражение за придобивна давност. Възражението е прието за неоснователно, предвид характера на обща част по смисъла на чл. 38 ЗС на подпокривното пространство и невъзможността същото да бъде предмет на прехвърлителни сделки, делба и да се придобива по давност.
С последния въпрос се поставя проблемът недопустимо или неправилно е решение на въззивния съд, ако мотивите не отговарят на изискванията на т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. В случая въззивният съд, в мотивите към решението, е обсъдил и преценил всички събрани по делото доказателства, относими към спорното право и се е произнесъл по всички релевантни към предмета на делото доводи и възражения на страните. Мотивите към решението отразяват осъществена правораздавателна дейност на инстанция по съществото на спора. Обстоятелството, че въведените от ответната по иска страна доводи и възражения и поддържани от тях тези са приети за неоснователни не налага извод в обратния смисъл. Поради това, по последния въпрос не следва да се допуска касационно обжалване нито на основание точка 1 (поради противоречие с т. 19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС), нито на основания точка 3 от разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В обобщение, не са налице сочените от жалбоподателката основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение.
При този изход на делото жалбоподателката К. Т. Г. следва да бъдат осъдена да заплати на Д. Б. В. сумата 400 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи направени разходи за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 393 от 19.10.2019г. по в.гр.д. № 425/2018г. на Окръжен съд – Хасково.
ОСЪЖДА К. Т. Г., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на Д. Б. В. сумата 400 лв. разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: