1

5

5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 853
София, 08.12.2017 г.

Върховния т касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 2273 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, вр. пар. 74 ПЗР ЗИДГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.).
Образувано е по касационна жалба на Ф. Ч. Ф., подадена чрез адв. М. Н., АК – В., против решение № 216 от 23. 02. 2017 г. по гр. д. № 1316/2016 г. на Варненския окръжен съд, ГО, с което е отменено решение от 22. 10. 2014 г. по гр. д. № 286/2014 г. на Варненския районен съд в частта, с която Д. П. К. и К. П. П. са осъдени, на осн. чл. 108 ЗС, да предадат на Ф. Ч. Ф. владението на недвижим имот – апартамент № 1, на втори етаж в сградата, находяща се в [населено място], [улица], ведно с прилежащото му избено помещение, нанесен като самостоятелен обект с идентификатор 10135.2556.72.1.1. по одобрената КККР на [населено място], и ревандикационният иск е отхвърлен. Излагат се съображения за неправилност на решението и се иска отмяната му и уважаване на иска. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Ответниците по касационната жалба Д. П. К. и К. П. П., чрез адв. В. П., АК – В., изразяват становище за неоснователност на същата, правилност на решението и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение за безплатно осъществената правна помощ пред настоящата инстанция, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗА.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да отмени първоинстанционното решение в частта, с която е бил уважен предявеният от Ф. Ч. Ф. против Д. П. К. и К. П. П. иск с правно основание чл. 108 ЗС и отхвърли иска, съставът на окръжния съд, спазвайки указанията на ВКС, дадени с отменителното решение от 1. 07. 2016 г. по гр. д. № 5652/15 г. на ВКС, 2 г.о., е разгледал направеното възражение за недействителност на сделката, на основание на която ищцата твърди да е придобила право на собственост върху процесния апартамент – договор за покупко-продажба, сключен на 06. 02. 2013 г., с н.а. № 14/2013 г., между П. К. и Р. К., продавачи, и Ф. Ф., купувач. Приел е, че договорът за продажба е привиден и прикрива нищожно съглашение по чл. 152 ЗЗД, с което се уговаря обезпечение на вземането на Ч. Ф., баща на ищцата Ф. Ф., към продавачите П. и Р. К., произтичащо от сключен с последните договор за заем, чрез прехвърляне на собствеността върху процесния апартамент с уговорка за обратното му прехвърляне след връщане на заема. Съдът е приел, че този извод се налага след съвкупния анализ на приетите по делото писмени и гласни доказателства, въз основа на които е приел за установени следните обстоятелства и направил следните изводи: а/. уговорената продажна цена на апартамента 26000 евро (50846 лв.) е под данъчната оценка (77104, 30 лв.), което е неоправдано, предвид тежкото финансово състояние на прехвърлителите, възможността да осъществят продажба на значително по-висока от договорената цена, както и предвид обстоятелството, че същият резултат продавачите биха постигнали и в случай на изнасяне на публична продан на ипотекирания в полза на предходния кредитор Т. К. апартамент, което обезсмисля извършената продажба като такава; б/. 21060 евро от продажната цена са преведени по банкова сметка на лицето Т. К., за погасяване на дължим от П. и Р. К. заем, обезпечен с ипотека върху процесния апартамент, учредена с н.а. № 54/1. 12. 2011 г. на нотариус К. К., представен по делото; в/. плащането на цената и продажбата е финансирана от Ч. Ф., баща на приобретателката, която към покупката е била на двадесет и две годишна възраст; г/. на 8. 02. 2013 г., непосредствено след сключване на договора за продажба, е сключен договор за наем между продавачите П. и Р. К. и купувача Ф. Ф.; д/. според показанията на свидетелите У., Ч. и Л., П. и Р. К. не са искали да прехвърлят собствеността на Ф. Ф. върху апартамента, а само да гарантират по този начин заемодателя Ч. Ф.; последният притежавал обменно бюро и се съгласил при това условие да им отпусне на заем сумата 26000 евро, за да може продавачите да погасят ипотечното си задължение към Т. К., с уговорката, след връщане на дължимата на Ч. Ф. сума, да се извърши обратно прехвърляне на апартамента; преди продажбата прехвърлителите се консултирали със свидетелката У., адвокат, която ги посъветвала да не прехвърлят апартамента, но те не я послушали; обяснявали пред свидетелите, че няма друг начин, по който да набавят необходимите средства за погасяване на ипотечния заем и предотвратят изнасянето на апартамента на публична продан; финансовото положение на продавачите било тежко; до последно се колебаели как да постъпят; изненадващо, в деня на сделката, Ч. Ф. ги уведомил, че купувач по договора ще бъде дъщеря му Ф. Ф., а не той. Прието е, че след като договорът, посочен от ищцата като основание, пораждащо правото й на собственост, е нищожен, то той не е породил прехвърлително действие и Ф. Ф. не е придобила собствеността върху процесния апартамент, което е основание за отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС.
Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа искане за допускане до касационно обжалване на въззивното решение за проверка на валидността и допустимостта му.
Настоящият състав намира, че не съществува вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от надлежен орган, в надлежен състав, в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано, а волята на съда е ясна и разбираема. Въззивният съд се е произнесъл по иска, с който е бил сезиран, и при съществуващо и надлежно упражнено право на иск.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя въпросът допустимо ли е възражение на ответник по иск по чл. 108 ЗС за недействителност на договор, от който ищецът твърди да е придобил правото на собственост, ако същото е направено едва с въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, а не в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК. Твърди се, че разглеждането на този въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Така формулираният въпрос е бил обсъден при предходното разглеждане на делото от ВКС – както в определение № 464 от 14. 12. 2015 г. по гр. д. № 5652/2015 г. на ВКС, 2 г.о., постановено по чл. 288 ГПК, така и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК отменително решение № 61 от 1. 07. 2016 г. по гр. д. № 5652/2015 г. на ВКС, 2 г.о. Прието е, че първоинстанционният съд, в доклада си по чл. 146 ГПК, е квалифицирал всички искове (както срещу ответниците П. и Р. К., наематели по договора за наем, така и срещу ответниците Д. К. и К. П.) по чл. 232, ал. 2, вр. чл. 233 ЗЗД. Едва със съдебното решение районният съд е дал вярна квалификация на исковете срещу Д. К. и К. П. – по чл. 108 ЗС. Прието е, че правоизключващото възражение на ответниците за недействителност на сделката, на която ищцата основава правото си на собственост, би могло да се упражни само по иск по чл. 108 ЗС, но не и по иск по чл. 232, ал. 2, вр. чл. 233 ЗЗД, основаващ се на договор за наем. Прието е, че при невярната правна квалификация на тези искове, дадена с доклада по чл. 146 ГПК, и при несъответствието на доклада с изискванията на процесуалния закон, възражението за недействителност на договора за продажба, макар и направено едва с въззивната жалба (в първия възможен момент след правилната квалификация на исковете срещу ответниците Д. К. и К. П., определена с решението на районния съд) не е преклудирано и следва да се разгледа от въззивната инстанция. Решението е отменено в частта по исковете по чл. 108 ЗС и делото е върнато за ново разглеждане, с изрично указание за произнасяне по направеното възражение за нищожност на договора за продажба, от който ищцата черпи права. След като по поставения от касатора въпрос вече има произнасяне от ВКС по същото дело, то е недопустимо същият проблем да се обсъжда повторно от ВКС, при обжалване на второто въззивно решение. Независимо от това, за яснота следва да се посочи, че настоящият състав напълно споделя отговора на поставения въпрос, даден от състава на ВКС, постановил отменителното решение по чл. 290 ГПК в предходното касационно производство.
Другият въпрос е длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими и относими към спорното право доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, да изложи фактически изводи кои факти приема за доказани и въз основа на кои от събраните по делото доказателства, кои доказателства не кредитира и защо. Твърди се разрешаване на тези въпроси в противоречие с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК (решение № 217 от 9. 06. 2011 г. по гр.д. № 761/10 г., 4 г.о., решение № 298 от 28. 04. 2010 г. по гр. д. № 3972/08 г. /погрешно посочен номер 2998/07 г./, 4 г.о.) – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така твърдяното противоречие не е налице.
В съответствие със задължителната съдебна практика, съставът на въззивния съд е обсъдил, поотделно и в тяхната съвкупност, всички събрани по делото писмени и гласни доказателства. Изложил е кои факти счита за установени и въз основа на кои доказателства, аргументирал е кои свидетелски показания кредитира и защо. Разгледал е всички възражения и доводи на страните, относими към спорното право.
В останалата си част изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа оплаквания за необоснованост, допуснати съществени процесуални нарушения, несъответствие с материалния закон, представляващи касационни основания за неправилност на решението по чл. 281 ГПК, разглеждането на каквито в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо.
Воден от горното, настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото Ф. Ч. Ф. следва да бъде осъдена, на осн. чл. 38 ЗА, вр. чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,. да заплати на адв. В. Д. П., АК – В., сумата 500 лв. възнаграждение за безплатното процесуално представителство на Д. К. и К. попова пред настоящата инстанция, изразяващо се в изготвяне на отговор по подадената касационна жалба.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 216 от 23. 02. 2017 г. по гр. д. № 1316/2016 г. на Варненския окръжен съд, ГО.
ОСЪЖДА Ф. Ч. Ф., на осн. чл. 38 ЗА, да заплати на адв. В. Д. П., АК – В., сумата 500 лв. възнаграждение за безплатно осъществяваното процесуално представителство на ответниците Д. П. К. и К. П. П. пред настоящата инстанция, изразяващо се в изготвяне на отговор по касационната жалба.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

1

5

5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 853
София, 08.12.2017 г.

Върховния т касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 2273 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, вр. пар. 74 ПЗР ЗИДГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.).
Образувано е по касационна жалба на Ф. Ч. Ф., подадена чрез адв. М. Н., АК – В., против решение № 216 от 23. 02. 2017 г. по гр. д. № 1316/2016 г. на Варненския окръжен съд, ГО, с което е отменено решение от 22. 10. 2014 г. по гр. д. № 286/2014 г. на Варненския районен съд в частта, с която Д. П. К. и К. П. П. са осъдени, на осн. чл. 108 ЗС, да предадат на Ф. Ч. Ф. владението на недвижим имот – апартамент № 1, на втори етаж в сградата, находяща се в [населено място], [улица], ведно с прилежащото му избено помещение, нанесен като самостоятелен обект с идентификатор 10135.2556.72.1.1. по одобрената КККР на [населено място], и ревандикационният иск е отхвърлен. Излагат се съображения за неправилност на решението и се иска отмяната му и уважаване на иска. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Ответниците по касационната жалба Д. П. К. и К. П. П., чрез адв. В. П., АК – В., изразяват становище за неоснователност на същата, правилност на решението и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение за безплатно осъществената правна помощ пред настоящата инстанция, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗА.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да отмени първоинстанционното решение в частта, с която е бил уважен предявеният от Ф. Ч. Ф. против Д. П. К. и К. П. П. иск с правно основание чл. 108 ЗС и отхвърли иска, съставът на окръжния съд, спазвайки указанията на ВКС, дадени с отменителното решение от 1. 07. 2016 г. по гр. д. № 5652/15 г. на ВКС, 2 г.о., е разгледал направеното възражение за недействителност на сделката, на основание на която ищцата твърди да е придобила право на собственост върху процесния апартамент – договор за покупко-продажба, сключен на 06. 02. 2013 г., с н.а. № 14/2013 г., между П. К. и Р. К., продавачи, и Ф. Ф., купувач. Приел е, че договорът за продажба е привиден и прикрива нищожно съглашение по чл. 152 ЗЗД, с което се уговаря обезпечение на вземането на Ч. Ф., баща на ищцата Ф. Ф., към продавачите П. и Р. К., произтичащо от сключен с последните договор за заем, чрез прехвърляне на собствеността върху процесния апартамент с уговорка за обратното му прехвърляне след връщане на заема. Съдът е приел, че този извод се налага след съвкупния анализ на приетите по делото писмени и гласни доказателства, въз основа на които е приел за установени следните обстоятелства и направил следните изводи: а/. уговорената продажна цена на апартамента 26000 евро (50846 лв.) е под данъчната оценка (77104, 30 лв.), което е неоправдано, предвид тежкото финансово състояние на прехвърлителите, възможността да осъществят продажба на значително по-висока от договорената цена, както и предвид обстоятелството, че същият резултат продавачите биха постигнали и в случай на изнасяне на публична продан на ипотекирания в полза на предходния кредитор Т. К. апартамент, което обезсмисля извършената продажба като такава; б/. 21060 евро от продажната цена са преведени по банкова сметка на лицето Т. К., за погасяване на дължим от П. и Р. К. заем, обезпечен с ипотека върху процесния апартамент, учредена с н.а. № 54/1. 12. 2011 г. на нотариус К. К., представен по делото; в/. плащането на цената и продажбата е финансирана от Ч. Ф., баща на приобретателката, която към покупката е била на двадесет и две годишна възраст; г/. на 8. 02. 2013 г., непосредствено след сключване на договора за продажба, е сключен договор за наем между продавачите П. и Р. К. и купувача Ф. Ф.; д/. според показанията на свидетелите У., Ч. и Л., П. и Р. К. не са искали да прехвърлят собствеността на Ф. Ф. върху апартамента, а само да гарантират по този начин заемодателя Ч. Ф.; последният притежавал обменно бюро и се съгласил при това условие да им отпусне на заем сумата 26000 евро, за да може продавачите да погасят ипотечното си задължение към Т. К., с уговорката, след връщане на дължимата на Ч. Ф. сума, да се извърши обратно прехвърляне на апартамента; преди продажбата прехвърлителите се консултирали със свидетелката У., адвокат, която ги посъветвала да не прехвърлят апартамента, но те не я послушали; обяснявали пред свидетелите, че няма друг начин, по който да набавят необходимите средства за погасяване на ипотечния заем и предотвратят изнасянето на апартамента на публична продан; финансовото положение на продавачите било тежко; до последно се колебаели как да постъпят; изненадващо, в деня на сделката, Ч. Ф. ги уведомил, че купувач по договора ще бъде дъщеря му Ф. Ф., а не той. Прието е, че след като договорът, посочен от ищцата като основание, пораждащо правото й на собственост, е нищожен, то той не е породил прехвърлително действие и Ф. Ф. не е придобила собствеността върху процесния апартамент, което е основание за отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС.
Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа искане за допускане до касационно обжалване на въззивното решение за проверка на валидността и допустимостта му.
Настоящият състав намира, че не съществува вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от надлежен орган, в надлежен състав, в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано, а волята на съда е ясна и разбираема. Въззивният съд се е произнесъл по иска, с който е бил сезиран, и при съществуващо и надлежно упражнено право на иск.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя въпросът допустимо ли е възражение на ответник по иск по чл. 108 ЗС за недействителност на договор, от който ищецът твърди да е придобил правото на собственост, ако същото е направено едва с въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, а не в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК. Твърди се, че разглеждането на този въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Така формулираният въпрос е бил обсъден при предходното разглеждане на делото от ВКС – както в определение № 464 от 14. 12. 2015 г. по гр. д. № 5652/2015 г. на ВКС, 2 г.о., постановено по чл. 288 ГПК, така и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК отменително решение № 61 от 1. 07. 2016 г. по гр. д. № 5652/2015 г. на ВКС, 2 г.о. Прието е, че първоинстанционният съд, в доклада си по чл. 146 ГПК, е квалифицирал всички искове (както срещу ответниците П. и Р. К., наематели по договора за наем, така и срещу ответниците Д. К. и К. П.) по чл. 232, ал. 2, вр. чл. 233 ЗЗД. Едва със съдебното решение районният съд е дал вярна квалификация на исковете срещу Д. К. и К. П. – по чл. 108 ЗС. Прието е, че правоизключващото възражение на ответниците за недействителност на сделката, на която ищцата основава правото си на собственост, би могло да се упражни само по иск по чл. 108 ЗС, но не и по иск по чл. 232, ал. 2, вр. чл. 233 ЗЗД, основаващ се на договор за наем. Прието е, че при невярната правна квалификация на тези искове, дадена с доклада по чл. 146 ГПК, и при несъответствието на доклада с изискванията на процесуалния закон, възражението за недействителност на договора за продажба, макар и направено едва с въззивната жалба (в първия възможен момент след правилната квалификация на исковете срещу ответниците Д. К. и К. П., определена с решението на районния съд) не е преклудирано и следва да се разгледа от въззивната инстанция. Решението е отменено в частта по исковете по чл. 108 ЗС и делото е върнато за ново разглеждане, с изрично указание за произнасяне по направеното възражение за нищожност на договора за продажба, от който ищцата черпи права. След като по поставения от касатора въпрос вече има произнасяне от ВКС по същото дело, то е недопустимо същият проблем да се обсъжда повторно от ВКС, при обжалване на второто въззивно решение. Независимо от това, за яснота следва да се посочи, че настоящият състав напълно споделя отговора на поставения въпрос, даден от състава на ВКС, постановил отменителното решение по чл. 290 ГПК в предходното касационно производство.
Другият въпрос е длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими и относими към спорното право доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, да изложи фактически изводи кои факти приема за доказани и въз основа на кои от събраните по делото доказателства, кои доказателства не кредитира и защо. Твърди се разрешаване на тези въпроси в противоречие с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК (решение № 217 от 9. 06. 2011 г. по гр.д. № 761/10 г., 4 г.о., решение № 298 от 28. 04. 2010 г. по гр. д. № 3972/08 г. /погрешно посочен номер 2998/07 г./, 4 г.о.) – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така твърдяното противоречие не е налице.
В съответствие със задължителната съдебна практика, съставът на въззивния съд е обсъдил, поотделно и в тяхната съвкупност, всички събрани по делото писмени и гласни доказателства. Изложил е кои факти счита за установени и въз основа на кои доказателства, аргументирал е кои свидетелски показания кредитира и защо. Разгледал е всички възражения и доводи на страните, относими към спорното право.
В останалата си част изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа оплаквания за необоснованост, допуснати съществени процесуални нарушения, несъответствие с материалния закон, представляващи касационни основания за неправилност на решението по чл. 281 ГПК, разглеждането на каквито в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо.
Воден от горното, настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото Ф. Ч. Ф. следва да бъде осъдена, на осн. чл. 38 ЗА, вр. чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,. да заплати на адв. В. Д. П., АК – В., сумата 500 лв. възнаграждение за безплатното процесуално представителство на Д. К. и К. попова пред настоящата инстанция, изразяващо се в изготвяне на отговор по подадената касационна жалба.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 216 от 23. 02. 2017 г. по гр. д. № 1316/2016 г. на Варненския окръжен съд, ГО.
ОСЪЖДА Ф. Ч. Ф., на осн. чл. 38 ЗА, да заплати на адв. В. Д. П., АК – В., сумата 500 лв. възнаграждение за безплатно осъществяваното процесуално представителство на ответниците Д. П. К. и К. П. П. пред настоящата инстанция, изразяващо се в изготвяне на отговор по касационната жалба.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: