Определение на ВКС – ГК, III г.о. 6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 19
гр. София, 11.01.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдия Светла Димитрова търг.д. № 61245/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 4103/21.03.2016 г. от А. К. П. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. Т. Х. от АК – С. против въззивно решение № 314 от 19.02.2016 г., постановено по гр.д. № 4724/2015 г. на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, 8 състав, с което като е потвърдено решение № 5896 от 10.08.2015 г. по гр. д. № 16464/2014 г. на Софийски градски съд, І ГО, 7 с-в, в обжалваната му част, е отхвърлен предявеният иск срещу [фирма] [населено място], с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ, вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 223, ал. 2 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 13.01.2014 г., за разликата над уважения размер на иска за главницата от 30 000 лева до пълния му предявен размер от 55 000 лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 13.01.2014 г. до окончателното изплащане.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че в постановеното решение въззивния съд се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, са: 1/ Как следва да се прилага принципа на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя и кои са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл. 52 ЗЗД и следва ли решаващият съд задължително да изложи съображения по всеки критерий (признак), при определяне размера на обезщетението; 2/ Доколко и до каква степен съдът при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно определените лимити на застрахователните компании по застраховка „Гражданска отговорност; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да събере доказателствата, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, или това е допустимо само при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото. Във връзка с наведеното основание за допускане на касационното обжалване, жалбоподателката се позовава на противоречиво разрешаване на постановените правни въпроси с практиката на ВКС, която сочи и прилага, а именно – решение № 104/25.07.2014 г., постановено по т.д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т.о.; решение № 78/07.05.2013 г. по т. д. № 490/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. ІІ т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК и Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по жалбата [фирма], [населено място], представлявано от изпълнителния директор А. П., чрез процесуалния му представител юрк. З. Н., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и е изразил становище за липсата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по постановените правни въпроси.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 20 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищцата е пострадала при пътен инцидент като пешеходец на пешеходна пътека тип зебра, на 13.01.2014 г. в [населено място], при който водачът на лек автомобил Г. Е. в нарушение на правилата за движение по пътищата, й причинил травматични увреждания, който виновен водач на МПС в качеството си на застраховано лице по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ с ответното застрахователно дружество, ангажира отговорността на последното за причинените неимуществени вреди на ищцата, изразяващи се в болки и страдания в резултат на деликта. Решаващият състав на въззивния съд е споделил извода на първата инстанция, че към датата на произшествието справедливо обезщетение на претърпените от ищцата неимуществени вреди е сумата 30 000 лв. (при отчитане на осъществено извънсъдебно плащане от застрахователя в размер на 5 000 лв.), приемайки за релевантни за определяне на обезщетението обстоятелства възрастта на ищцата, както и характерът, степента, интензитетът и продължителността на претърпените от нея болки и страдания, установени от заключението на изслушаната по делото медицинска експертиза. В тази връзка съдът е приел, че са доказани елементите на фактическия състав на чл. 226 КЗ – наличие на увреждане от управляващ застраховано при ответното дружество моторно превозно средство, противоправното поведение и вината на деликвента, както и причинно-следствената връзка между деянието и причинените на ищцата неимуществени вреди от получените увреждания (счупване на главичката на дясната малкопищялна кост; увреждане на задната кръстна връзка на дясното коляно; увреждане на десния фибуларен нерв и „тревожно депресивно разстройство”, за което е предписано лечение). Съдът е приел за установено, съгласно приетото по делото заключение на съдебно-медицинска експертиза, че общата продължителност на лечебния и възстановителен период е около година, през който период ищцата е търпяла болки, които през първите две седмици са били по-интензивни, а впоследствие с по-малък интензитет и вследствие на първоначално получените увреждания са се проявили допълнителни увреждания на здравето – „Симптом на К.” и тромбоза на артериите на долните крайници. Изложени са съображения, че определеният размер на обезщетението е съобразен със следните обстоятелства: счупването на главичката на дясната малкопищялна кост е зараснало окончателно; няма данни посочените в заключението на СМЕ остатъчни явления, които са били факт към момента на освидетелстването – намален обем на движенията на десния глезен с 10%; намален обем на движенията на дясната тазобедрена става с 10%; увеличен обем на дясното коляно; болков синдром при по-голямо и по-продължително физическо натоварване, да съставляват пожизнени увреждания.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК следва правният въпрос /материалноправен и/или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, разрешаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно приетото в ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 на ОСГТК на ВКС.
Както се изложи по-горе, в изложението на касаторката за допускане на касационно обжалване, са формулирани правни въпроси, свързани с приложението на въведения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя и критериите при определяне на конкретния размер, за нормативно определените лимити на застрахователните компании по застраховка „Гражданска отговорност“, както и за задължението на въззивния съд служебно да събере доказателствата, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна и без наличие на съответно оплакване във въззивната жалба в тази насока.
Настоящият състав на Трето отделение на Върховния касационен съд намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като макар повдигнатите правни въпроси да обуславят изхода на делото, предвид частичното отхвърляне на претенцията за обезщетение за неимуществени вреди, в обжалваното решение те са решени от въззивният съд в съответствие с установената практика на ВКС, а не в противоречие с нея. Така по материалноправните въпроси, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД и § 27 ПЗР на КЗ, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, тъй като те не са решени в отклонение на цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК задължителна съдебна практика – ППВС № 4/1968 г. и решения по чл. 290 ГПК. Напротив, при определяне размера на дължимото на ищцата обезщетение въззивният съд, в рамките на изключителната си правораздавателна компетентност, е взел предвид всички онези обстоятелства, които е счел за значими за случая, съобразявайки и момента на настъпване на вредите, а липсата на изрично позоваване на установения в § 27 ПЗР на КЗ лимит на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност”, не означава, че същият не е съобразен при определяне на обезщетението.
Не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол и по поставения процесуалноправен въпрос, разрешение на който е дадено с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, а именно, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В конкретния случай въззивният съд не е процедирал в противоречие с приетото в цитираната т. 3 на ТР № 1/2013, а в съответствие с него. Съгласно дадените разяснения, когато във въззивната жалба липсват такива оплаквания, въззивният съд не може служебно да назначи експертиза за установяване на който и да е правнорелевантен факт. Ако въззивната жалба съдържа оплакване в посочения смисъл, не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на експертиза за установяване на съответния факт и да е определил задачата на вещото лице, тъй като единствено съдът може да прецени дали установяването на този факт налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача. Необходимо и достатъчно е страната да се е позовала на процесуално нарушение на първата инстанция, което да е попречило на използването на това доказателствено средство, включително пропускът служебно да се назначи експертиза за изясняване на релевантни за делото въпроси. Ето защо, когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, въззивният съд служебно назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт. По аналогичен начин следва да се процедира във въззивното производство и при необходимост от използване на други доказателствени средства, които се назначават служебно от съда – оглед на движими или недвижими вещи и освидетелстване на лица, назначаването на които е предпоставено от наличие на съответно оплакване във въззивната жалба за необоснованост или за допуснато от първата инстанция нарушение на съдопроизводствените правила.
Като не е допуснал отклонение от установената практика на ВКС, включително цитираната и приложена към изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК, обжалваното решение на въззивния съд не следва да бъде допуснато до касационен контрол, поради липса на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК и чл. 9, ал. 3, вр. с чл. 7 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения на ВАС, на ответника по касация следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 847,50 лева за настоящото касационно производство.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 314 от 19.02.2016 г., постановено по гр.д. № 4724/2015 г. на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, 8 състав, по касационна жалба с вх. № 4103/21.03.2016 г. от А. К. П. от [населено място].
ОСЪЖДА А. К. П. от [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] разноски за настоящата инстанция в размер на 847,50 лв. (осемстотин четиридесет и седем лв. и 50 ст./ – юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: