Определение №978 от 9.8.2012 по гр. дело №1344/1344 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 978

София, 09.08.2012г.

Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети юли две хиляди и дванадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ДИЯНА ХИТОВА

изслуша докладвано от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1344 по описа за 2011г. и приема следното:

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.А. като процесуален представител ПК „Н.” [населено място].И., област Я., срещу въззивното решение на Бургаския апелативен съд /БАС/ от 22.VІІ.2011г. по гр.д. № 158/2011г.
Ответникът по касационната жалба Т. Т. Т. от София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заел становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение БАС е потвърдил решението на Ямболския ОС от 14.ІV.2011г. по гр.д. № 527/2005г., с което ПК „Н.” е осъдена да заплати на Т. Т. 19386лв. обезщетение за неоснователно ползване на собствения на ищезца недвижим имот – дворно място с площ 545 кв.м, находящо се в [населено място].И., и на попадащите върху него части от двуетажна търговска сграда – магазин за промишлени стоки на първи етаж, кафе-аперитив с площ 170 кв.м на втория етаж и цех за закуски със склад – пристройка към търговската сграда, за периода 11.І.1999г. – 11.11.2004г., ведно със законната лихва, считано от 11.11.2004г. до окончателното изплащане, както и да заплати 6894лв. мораторна лихва за забава за периода 01.ІІІ.2000г. – 11.ХІ.2004г. и 3910лв. разноски, и е отхвърлено възражението на Кооперацията за прихващане със сумата 50000лв., представляващи направените от нея разходи за подобрения, с които се увиличила стойността на имота на ищеца.
За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че с влязло в сила решение по гр.д. № 2159/2005г. на ЯРС ищецът е признат за собственик на процесния имот, възстановен му по ЗВСОНИ, и ответната Кооперация е осъдена да му предаде владението върху него; че Кооперацията до момента на извършения през 2010г. въвод е владяла имота, въпреки че на 01.ІІІ.2000г. й е била връчена нотариална покана от ищеца за освобождаването му и за заплащане на обезщетение за неоснователно ползване в размер на 300лв. месечно; ответникът е ползвал през процесния период имота без правно основание, поради което дължи обезщетение, определено на базата на пазарния наем, а не съобразно реализирания от Кооперацията наем – дължи се връщане на това, с което Кооперацията се е обогатила, т.е. дължи се по-малката сума между обедняване и обогатяване, не се претендира присъждане на пазарен наем, а обезщетение за лишаване от ползване, база за определянето на което е пазарния наем за съответния имот; с оглед основателността на главния иск основателна е и претенцията за присъждане на мораторна лихва; с оглед разпоредбата на чл.8 ал.2 ЗВСОНИ и т.4 от ТР № 1/1995г. е прието, че Кооперацията не попада сред лицата, визирани в чл.8 ал.2 ЗВСОНИ, които имат право да претендират разходите за имота и разноските за извършени по време на одържавяването подобрения, ЗВСОНИ е специален по отношение на ЗС, поради което в случая не намира приложение чл.72 ЗС, освен това постройките в дворното място са незаконни, както е прието в решението по ревандикационния иск, поради което не може да се приеме, че представляват подобрение, увеличило стойността на имота; не са представени доказателства за правоприемство между Кооперацията, регистрирана по ф.д. № 2252/1992г. – разделителния протокол на ПК „В.” е от 30.V.1990г., а ПК „Н.” е вписана през 1992г.
В изложението на ПК „Н.” по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд в противоречие с чл.59 ЗЗД приел, че обезщетението следва да бъде присъдено в размера на пазарен наем, а не в размера на наема, получаван от Кооперацията, като съдът не анализирал фактическите предпоставки на иска по чл.59 ЗЗД, което било в противоречие с т.4 от ППВС № 1/1979г.; съдът не обсъдил какви приходи от имота Кооперацията е реализирала през исковия период; в противоречие с чл.8 ал.2 ЗВСОНИ съдът приел, че претенции за разходи за поддържане на имота могат да предявяват само наематели – физически лица – тази норма съдържа празнота, поради което следва да се приложи общият принцип за неоснователно обогатяване /чл.59 ЗЗД/, или възстановения собственик дължи направените необходими разноски, без които имотът би бил погинал – сочи се едно решение на състав на ВС, като се твърди и липса на практика по поставения въпрос; съдът не изпълнил задължението да обсъди всички доказателства и доводи, това било така, тъй като относно наличието на правоприемство между бившетно ТКЗС [населено място] и Кооперацията се съдържа признание в исковата молба; решенията на областния управител за възстановяване на правото на собственост били издадени без материална компетентност, поради което били нищожни, за което съдът бил длъжен да следи служебно, по съображенията в каквато насока съдът не взел отношение.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО132/2005г., намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
По поставения от касатора въпрос по приложението на чл.59 ЗЗД въззивният съд не се е произнесъл в противоречие, а в съответствие с т.4 ППВС № 1/1979г., според което само в случаите на чл.59 ал.1 ЗЗД се дължи връщане на по-малката сума между обедняването и обогатяването. По въпроса обезщетението на базата на пазарния наем ли следва да се определи или въз основа на получения от Кооперацията наем не се сочи и обосновава наличието на противоречива практика. А във връзка със сочения критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК в т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК е прието, че правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай касаторът не е обосновал нито една от посочените в това тълкувателно решение хипотези, обуславящо наличието на твърдяното /бланкетно/ основание за допускане на касационно обжалване.
Въпросът по приложението на чл.8 ал.2 ЗВСОНИ въззивният съд е разрешил в съответствие с т.4 от ТР № 1/1995г. на ОСГК, според което не се дължи равностойността на подобренията в отчуждените по законите по чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ недвижими имоти, извършени преди влизането му в сила, кръгът на правоимащите по чл.8 ал.2 ЗВСОНИ е ограничен до наемателите – физически лица, на които се дължат само необходимите за запазване на имотите разноски, наемателите – юридически лица, както и всички лица, което не са наематели, вкл. държавата, няма да имат право на претенции за направени от тях до 25.ІІ.1992г. разноски както за поддържане на имота, така и за увеличение на неговата стойност.
Въпросът за необсъждането на признание в исковата молба за наличие на правоприемство между бившето ТКЗС [населено място].И. и Кооперацията не е от значение за изхода на делото с оглед останалите сами по себе си решаващи изводи на въззивния съд за основателност на предявените искове. А преценка за валидността на актовете на областния управител по възстановяването на собствеността върху процесния имот съдът в настоящото производство не е следвало да прави с оглед разрешеният с влязло в сила решение между страните въпрос относно собствеността върху имота.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Бургаския апелативен съд, граждански състав, № 67 от 22.VІІ.2011г. по гр.д. № 158/2011г.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top