4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 624
София, 14.08.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на единадесети ноември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 180/2011 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] срещу въззивно решение № 100 от 04.11.2010 г. по в.гр.д.№ 164/2010 г. на Бургаския апелативен съд. С последното е потвърдено решение № 148 от 13.05.2010 г. по гр.д.№ 743/2009 г. на Бургаския окръжен съд, с което е уважен предявения от С. З. П., гражданин на Руската федерация срещу касатора иск по чл19, ал.3 ЗЗД и обявен за окончателен сключения между тях предварителен договор за продажба на недвижим имот в [населено място].
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е порочно, поради неправилно приложение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели и до необоснованост на фактическите констатации и правните изводи на съда.
В изложението си, съобразно императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е развил съображения за допустимост на касационното обжалване, основани на наличието на визираните в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК предпоставки. Според жалбоподателя, апелативният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос относно правната природа на сключения между страните договор за изключителни агентски права и за пълномощията на посредника, произтичащите от него по този договор в противоречие с цитираната в изложението му съдебна практика по приложението на чл.20 ЗЗД и чл.49 ТЗ. Посоченото основание се поддържа и по въпроса за необходимостта на решение по чл.137, т.7 на ОС на съдружниците като предпоставка за сключване на предварителния договор за окончателен, когато страна по него е търговско дружество, правно и организационно обособено като ООД или Е., по който въпрос съществувала противоречива съдебна практика.
Ответникът по касация С. З. П. чрез процесуалния си представител оспорва допустимостта на касационно обжалване по изложени в писмения му отговор съображения, че не се сочат съществени въпроси, по които съдът се е произнесъл при някоя от хипотезите на чл. 280 ГПК. Претендира за разноски по делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
С въззивното решение е прието за безспорно по делото, че по сключения на 15.03.2009 г. предварителен договор с ищеца за продажбата на находящия се в комплекс „Апартаментски комлекс „В.” недвижим имот, продавачът по него и ответник по иска е представляван от третото лице – помагач [фирма], представлявано от своя страна от пълномощника си П. С..
Спорен между страните е бил въпросът за действителността на договора, като възражението на касатора, че третото лице не е имало права да се разпорежда с негови имоти или да сключва предварителни договори е счетено за неоснователно. Съдът се позовал на сключения между ответника и третото лице договор за изключителни агентски права, по който страните се договорили [фирма] да извършва дейността по продажбата на жилища или обособени части в „Апартаментски комлекс „В.”. Тълкуването на волята на страните според съда налагало извода, че тя е насочена към упълномощаване на посредника да извършва сделки в посочения комплекс, като на този извод сочела и клаузата, според която възложителят, т.е. ответникът нямал право самостоятелно или чрез други посредници да извършва продажба на обекти в комплекса. Този извод се подкрепял още от договорената между тях неустойка за това неизпълнение, начинът на заплащане на стойността на апартаментите – да постъпват по сметките на посредника както и изискването той да парафира лично всеки предварителен договор. С оглед на това е счетено за ирелевантно обстоятелството, че сумите за жилището не са постъпили по сметка на ответника, тъй като това е въпрос на вътрешно договаряне с неговия посредник.
Настоящият състав приема, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Изложените от касатора основания за допускане на касационното обжалване за нарушаване на законовите разпоредби на чл. 20 ЗЗД по същество са обвързани с твърдения за неправилно тълкуване на конкретния договор за предоставяне на изключителни права, при което въззивният съд заместил действителната воля на страните, признавайки на третото лице качеството на пълномощник, а не на посредник, с каквито права всъщност бил натоварен. Тълкуването на волята на страните, изразена в сключения договор, е дейност на съда, който се осъществява при спазване на критериите, определени в нормата на чл. 20 от ЗЗД, и при зачитане на принципа на договорната автономия и на обвързващата сила за страните на предоставените права и поетите задължения по сделката. Конкретният резултат от тълкувателната дейност на въззивния съд намира израз в решението по съществото на спора – отхвърлянето или уважаването на претенцията с оглед на доказването или недоказването на релевантните за спора факти и обстоятелства. Грешките на съда при формиране на вътрешното му убеждение, включително и при разкриване на действителната обща воля на страните, представляват основание за отмяна на въззивното решение, но като неправилно – в хипотезите по чл. 281, т. 3 от ГПК. Същите не са въведени от законодателя като основание за допускане на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК, ако не са обвързани с конкретен материалноправен или процесуален въпрос, по отношение на който да е налице някоя от хипотезите на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
В случая при тълкуване на клаузата на т.6, ал.3 и 5 от договора, лишаващи ответника от правото лично или чрез различни от третото лице посредници да се разпорежда с части от комплекса и обвързващи действителността на предварителните договори от „парафирането им” от това трето лице, въззивният съд по същество е направил законосъобразния извод, че при сключването на процесния договор с ищеца същото е действало като пълномощник, а не като посредник на касатора.
Изложеното позволява да се приеме, че въпросът за съдържанието на правомощията на посредника по смисъла на чл.49 ТЗ не е коментиран от въззивния съд и поради това няма обуславящо значение за изхода на делото. Качествата на страните по договора не следват от употребената в тях терминология, а от съдържанието на правата и задълженията им по него, разкрити в разглеждания случай изцяло в съответствие с константната съдебна практика по приложението на чл.20 ЗЗД.
В обобщение, касаторът не е формулирал значим по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК въпрос на материалното и/или процесуалното право, като за прецизност следва да се изтъкне, че поставеният такъв за приложението на чл.137, т.7 ТЗ се повдига за първи път с касационната жалба, което е достатъчно да се откаже достъпът на въззивното решение до касация, без да се обсъждат посочените от него допълнителни критерии по т.1 и т.2 на цитираната разпоредба.
Водим от горното състав на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 100 от 04.11.2010 г. по в.гр.д.№ 164/2010 г. на Бургаския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: