4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 684
С., 10.09.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 16.03.2012 год., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 549 /2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. М. К. от гр. В.Т. против въззивното решение на Великотърновския окръжен съд № 409 от 22.12.2010 год., по т.д.№ 645/2010 год., поправено с решение на същия съд от 12.04.2011 год., с което е обезсилено първоинстанционното решение на Великотърновския районен съд № 396 от 27.04.2010 год., по гр.д.№ 3861/2009 год. и делото е върнато на същия съд за произнасяне по предявения иск с правно основание чл.439 ГПК.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за процесуалната му незаконосъобразност- касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
Касаторът поддържа, че в нарушение на съществените съдопроизводствени правила въззивинят съд се е занимал единствено с правната квалификация на иска, като неправилно я е определил за черпеща своето основание в чл.439 ГПК, приемайки, че първоинстанционният съд не е бил сезиран с иск по чл.424 ГПК, поради което се е произнасяйки се по него е постановил недопустим съдебен акт.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Позовавайки се на липсата на друг иск за защита, „извън уредените в раздела за заповедното производство способи за защита” касаторът поддържа, че възприетото от въззивния съд разрешение на значимия за изхода на делото въпрос на процесуалното право, свързан с правната квалификация на предявения иск и по- конкретно : „Приложим и допустим ли е иск по чл.439 ГПК, в случаите, когато ищецът е длъжник въз основа на несъдебно изпълнително основание- заповед по чл.410 ГПК се позовава на факти преди издаване на заповедта за изпълнение?” е в противоречие с практиката на ВКС, по см. на т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК, а разрешенията процесуалноправен въпрос : „Допустим ли е иск по чл.439 ГПК от длъжник по несъдебно изпълнително основание, при издаване на заповедта по което не е провеждано „съдебно дирене” по см. на действащия ГПК?” е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, с оглед разграничаване приложното поле на двата отрицателни установителни иска- по чл.424 ГПК и по чл.439 ГПК.
Като израз на визираното противоречие с практиката на ВКС са цитирани и приложени 3 определения на отделни състави на ВКС, постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна е възразила по допускане на касационното обжалване в срока и по реда на чл. 287, ал.1 ГПК, позовавайки се на отсъствие на критериите за селекция- основен и допълнителен и алтернативно по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, съобразно данните по делото и правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно, поради следното:
За да постанови обжалваното решение, с което, на осн. чл.270, ал.3 ГПК, е обезсилен като недопустим първоинстанционния съдебен акт и делото е върнато за ново разглеждане, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по иск, какъвто не е бил предявен- с правно основание чл.424, ал.1 ГПК и не разгледал иска, с който е сезиран от ищеца- по чл.439, ал.1 ГПК.
Този извод решаващият съд е аргументирал с наведените в исковата молба фактически твърдения и заявено в петитума искане, според които предмет на претенцията е установяване недължимост на сумите от страна на ищеца, за които е налице издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, поради изплащането им по сметка на кредитора на 17.12.2008 год., т.е. преди сключения между ответниците договор за цесия от 13. 04. 2009 год., която не му е надлежно съобщена, както и на повторното им внасяне, като задължение по изпълнителното дело, след неговото образуване на 21.10.2009 год..
Следователно обстоятелството, че в първоинстанционното производство ищецът не само изрично е поддържал, че предявената от него отрицателна искова претенция е по чл.439, ал.1 ГПК, в каквато насока е и възражението му срещу доклада на делото на пръвоинстанционния съд, квалифицирал я, като черпеща своето правно основание в нормата на чл.424, ал.1 ГПКТ, но и в нито един момент в хода на производството не е твърдял, че същата е основана на новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства, от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичане на срока за подаване на възражение или с което не е могъл да се снабди в рамките на този срок, според съжденията на въззивната инстанция, изложени в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, обосновава правен извод, че в нарушение на диспозитивното начало Великотърновският районен съд се е произнесъл по иск, който не е предявен- основан на чл.424, ал.1 ГПК.
Допълнително в тази вр. Великотърновският окръжен съд е отрекъл да е съобразено със закона застъпеното от първоинстанционния съд становище, че исковата защита по чл.439, ал.1 ГПК обхваща само изпълнението въз основа на съдебно решение, като изпълнително основание. Счел е, че тълкуван текста на закона по правилото на езиковото тълкуване дава основание да се приеме, че искът по чл.439, ал.1 ГПК за разлика от този по чл.424, ал.1 ГПК, който може да се предяви само в рамките на заповедното производство, е предоставен на длъжника за защита срещу вземанията по изпълнителния лист и като предприета след приключване на съдебното дирене в съответното производство, тя се отнася, както за съдебното решение така и за останалите несъдебни изпълнителни основания.
Следователно преценени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че само вторият от поставените от касатора въпроси на процесуалното право, който разрешен от въззивния съд е релевантен към крайния правен резултат по делото, попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.
По отношение на същия, обаче, не е осъществено специфичното изискване за поддържания селективен критерии. Освен, че аргументацията на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно постановките в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС не се изчерпва с възпроизвеждане на законовия му текст, то обстоятелството, че със служебно известното на настоящия съдебен състав определение № 956/22.12.2010 год., по ч.т.д.№ 886/2010 год. на І-во т.о. на ВКС, което според т.1 на ТР №2/28.09.2011 год. на ОСГТК на ВКС има характер на задължителна съдебна практика за съдилищата в страната, е даден и частичен отговор на поставения от касатора процесуалноправен въпрос, в смисъл, че прилагането на исковия ред по чл.439, ал.1 ГПК за защита на длъжника, срещу който е издадена заповед за изпълнение не влиза в колизия с правата му по чл. 424 ГПК и му е предоставен и преди изтичането на сроковете по чл.424, ал.2 ГПК, изключва приложимостта на визирания критерий за селекция.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновския окръжен съд № 409 от 22.12.2010 год., по т.д.№ 645/ 2010 год., поправено с решение на същия съд от 12.04.2011 год., по същото т.д.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: