О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1015
гр.София, 24.09.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
деветнадесети септември две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 814/ 2012 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на Д. П. К. и Д. Т. К. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 714 от 09.04.2012 г. по гр.д.№ 337/ 2012 г. в частта му, в която след като е отменено решение на Варненски районен съд по гр.д.№ 40/ 2009 г., по предявения от М. И. срещу касаторите иск по чл.31 ал.1 от ЗЗД е унищожен договорът за замяна на недвижим имот срещу компютърна система, сключен между М. И. и Д. К. (по време на брака й с Д. К.) и оформен в нотариален акт № ** от **.**.200* г., т.**, рег.****, н.д.№ ***/ 200* г. на нотариус рег.№ ***. С решението са отхвърлени исковете за обявяване на същия договор за нищожен и е оставен без разглеждане евентуално предявения иск за унищожаване на договора поради измама, като в тази част въззивният съдебен акт не е обжалван (нито е искано допълването му) и следва да се счита влязъл в сила.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК жалбоподателите правят подробен анализ на доказателствата по делото и най-вече на експертните заключения, който обаче няма отношение към производството за допускане на касационно обжалване. Към това производство отношение има единствено формулираният в края на изложението въпрос компетентен ли е съдът да не възприеме заключение на експертиза за неспособност на едно лице да разбира и ръководи постъпките си, като съобрази степента на неговото заболяване и препоръките за подходящата за него форма на запрещение. Според жалбоподателя този въпрос има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Още един въпрос, който не е изрично формулиран, но може да бъде уточнен от касационната инстанция при условията на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., има отношение към настоящето производство. Той касае предпоставките за унищожаване на сделка по чл.31 от ЗЗД и дали за постановяване на този резултат е от значение степента на душевна болест или слабоумие, от които ищецът е страдал към момента на сключването й. Според касаторите унищожавайки сделката, без да е приел наличие на тежка степен на душевна болест или слабоумие, въззивният съд е постановил решението си в противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 5/ 1979 г. и решение на ВСРБ, І г.о. по гр.д.№ 2455/ 1959 г.
Ответната страна М. И. оспорва касационната жалба. Счита, че няма основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като по поставения от касаторите въпрос във връзка с преценката на заключения на вещи лица от съда има трайно установена практика, която е съобразена при постановяване на обжалваното решение. Твърди, че то не противоречи на цитираната от жалбоподателите съдебна практика, тъй като разрешените в актовете на ВСРБ въпроси са различни от тези, по които се е произнесъл въззивния съд.
Касационната инстанция намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да постанови решението (в частта, уважаваща иска по чл.31 от ЗЗД), въззивният съд е приел от фактическа страна, че към 01.08.2006 г. (датата на извършване на процесната замяна) М. И. не е била поставена под запрещение, но се е намирала в състояние, при което не е разбирала свойството и значението на извършения правен акт. Това е изведено след обсъждане на заключенията на първоначалната и повторната експертизи и съобразяване на обстоятелството, че същите са извършени четири години след сделката, но са категорични относно наличието на психично заболяване у ищцата и неговата давност. Прието е, че към момента на оспореното волеизявление ищцата е била в тревожно-депресивно състояние на фона на деменция, което не е позволявало да разбира и ръководи действията си, съответно че са налице предпоставките за унищожаването му.
При тези изводи на въззивния съд първият поставен от касаторите въпрос не обуславя въззивното решение. Той не е разрешаван от въззивния съд – поставянето на ищцата под запрещение и неговата форма не е разглеждано в настоящето производство. То няма отношение към иска по чл.31 от ЗЗД. Съдът изрично е приел, че ищцата не е поставена под запрещение и именно поради това искът е квалифициран по чл.31 от ЗЗД, а не по чл.26 ал.1 от ЗЗД (нищожност поради липса на съгласие). След това съдът не е разглеждал въпроса дали евентуално ищцата би подлежала на поставяне под запрещение и дали то би било пълно или ограничено, а и този въпрос е ирелевантен за фактическия състав по чл.31 ал.1 от ЗЗД. Законът изисква оспорилият сделката да е бил дееспособен, но да не е могъл да разбира или ръководи действията си, без оглед на това дали същият подлежи на поставяне под запрещение. Възможно е лицето да не страда от заболяване, налагащо ограничаване на дееспособността му, но въпреки това при извършването на конкретната сделка да не е могло да ръководи действията си. Следователно въпросът за запрещението и неговата форма няма отношение към иска, който е уважен и не обуславя въззивното решение. Що се касае до компетентността на съда при обсъждане на заключение на вещото лице, по него законът е ясен, а практиката – установена. Съдът не е длъжен да възприеме заключението, но не и длъжен да го отхвърли – заключението се обсъжда с оглед всички обстоятелства, установени по делото и съдът е длъжен да се мотивира защо го кредитира или не. В производството по чл.288 от ГПК обаче правилността на този анализ не може да бъде проверявана, тъй като обжалването се допуска при грешки на въззивния съд при разрешаването на правни, а не на фактически въпроси.
Вторият поставен въпрос обуславя въззивното решение, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, нито при условията на противоречива практика. Въззивният съд е унищожил сделката, констатирайки невъзможност за ищцата да разбира и ръководи действията си към момента на извършването й поради тревожно-депресивно разстройство на фона на деменция, без да се произнесе за степента на заболяването й. Цитираната от касатора практика обаче не вменява на съда такова задължение, нито изисква да съществува заболяване от тежка степен, за да се постанови унищожаване на сделка при условията на чл.31 от ЗЗД. ППВС № 5/ 1979 г., което касаторите сочат, разглежда въпроси във връзка с поставянето на запрещение, а не с действителността на правните сделки. Конкретно цитираната от касаторите част от мотивите на постановлението не касае хипотеза на предявен иск по чл.31 от ЗЗД от срана по сделката, а касае хипотеза на предявен иск от наследници на такава страна, но и тук няма задължително тълкуване, според което унищожението е допустимо само при заболяване, налагащо поставяне под пълно запрещение. Що се касае до решение на ВСРБ, І г.о. по гр.д.№ 2455/ 1959 г., в представената от касаторите извадка не се съдържа разрешение на формулирания от тях въпрос за значението на степента на заболяването на ищеца по чл.31 от ЗЗД за възникване на правото на унищожение на сделката. Така че по този въпрос не се установява съществуването на противоречива практика.
По изложените съображения съдът намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 от ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 714 от 09.04.2012 г. по гр.д.№ 337/ 2012 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: