4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 704
София, 05.10.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 15.06.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 1011 /2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр.Б. против въззивното решение на Бургаския окръжен съд № 155 от 17.05.2011 год., по в.гр.д.№ 271/2011 год., с което е потвърдено решение № 187/29.10.2010 год., по гр.д.№ 356/2010 год. на Несебърския районен съд за отхвърляне на предявения от касатора, в качеството му на ищец, срещу [фирма] частичен иск по чл. 92, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 20 000 лева, представляваща част от дължимата неустойка, договорена съгласно чл.14 от сключения между страните договор за външна реклама от 03.01.2008 год., по който цялото вземане за неустойка възлиза на 31 731.38 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на подаване на исковата молба до окончателното и изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон- чл.9 и чл.20 ЗЗД и на съществените съдопроизводствени правила, свързани с преценката на събрания по делото доказателствен материал и доводите на страните, поради което се иска отмяната му, на осн. чл. 281, т.3 ГПК.
Анализирайки фактическите и правни изводи на въззивния съд, касаторът изразява несъгласие с приетото от Бургаския окръжен съд, както относно договорната връзка между страните по наемен договор за външна реклама от 03.01.2008 год., така и че с фактическото демонтиране на рекламните съоръжения, поради липса на надлежно дадено в тази насока разрешение на наемодателя от страна на [община], договорът е станал с невъзможен предмет, изключващ обективно ищецът да е бил в състояние да изпълнява поетите договорни задължения и договорената с клаузата на чл.14 от същия неустойка се явява в противоречие с добрите нрави.
Поддържа, че доколкото твърденията на ответника за преустановяване на договорната връзка между страните в края на 2008 год., поради сключване от страна на ищеца на договор за външна реклама с друго лице са останали недоказани в процеса, а изискуемото се разрешение за правото на последния да държи рекламните съоръжения, предмет на процесния договор е извън административната юрисдикция и собствеността на Общината, то липсва основание да се отрече както безспорното длъжниково неизпълнение, така и действителността на уговорената неустоечна клауза.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Твърдението му в тази вр. е, че ”спорът разрешен със соченото въззивно решение на БОС” е в противоречие със задължителната практика на ВКС и е налице ситуация, „в която става въпрос за неправилно прилагане на задължителната практика, налагащо намесата на ВКС, като съд на правото, за да установи със своето решение еднаквото разбиране и прилагане на Закона от съдилищата”, като същевременно, предвид неправилното прилагане на разпоредбата на чл.9 ЗЗД и на чл.20 ЗЗД е налице необходимост от тълкуването им от касационната инстанция, с оглед ”юриспруденциалното” развитие на правото.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на елементите от фактическия състав на чл.280,ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложеното и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, поради следното:
Съгласно уредбата на касационното производство по действащия ГПК допустимостта на въведения от законодателя факултативен, а не задължителен, касационен контрол е обусловена от наличие на предпоставките – основна и допълнителна, регламентирани с нормата на чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК.
Тяхното изрично посочване, чрез обосноваване интереса на касатора от допускане на касационното обжалване в посочените от процесуалния закон граници на приложно поле е възложено в изключителна тежест на последния, като според разясненията в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, извън правомощията на касационната инстанция е сама да извежда от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК конкретния правен въпрос, релевантен за крайния изход на делото –основна предпоставка за достъп до съдебен контрол и/ или да конкретизира допълнителния критерий за селекция – относимото основание по т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК, освен в хипотезата на необходимост от уточняване или преформулиране на вече поставен от жалбоподателя правен въпрос или преквалифициране на въведеното от последния основание, какъвто не е разглежданият случай.
Видно от изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът въобще не е формулирал значим по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК въпрос на материалното и/ или процесуално право, който да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция, а доколкото според постановките в т.1 на ТР № 1/ 19. 02.2010 год. на ОСГТК на ВКС такава правна характеристика притежава само този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, то несъмнено е, че същият не се покрива нито с разрешения от въззивния съд правен спор, нито с основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, които в случая жалбоподателят е отъждествил с последния.
Оплакванията за неправилност на обжалвания съдебен акт, дори и да са евентуално основателни, са ирелевантни за допускане на касационния контрол, поради което не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Отсъствието на формулиран конкретен правен въпрос, попадащ в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, като обща главна предпоставка за допускане на касационен контрол, сама по себе си е достатъчна, за да бъде отречена основателността на искането за разглеждане касационната жалба на ищцовата страна по същество.
Отделен остава въпросът, че недоказани са и основанията по т.1 и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като от една страна задължителна съдебна практика, съгласно включващите се в същата съдебни актове, според в т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС въобще не е цитирана, а от друга- не са изложени аргументи за необходимостта от осъвременяване на създадената и трайно непротиворечива съдебна практика на съдилищата по приложението на чл.9 и на чл.20 ЗЗД, с която въззивният съдебен акт е изцяло съобразен – арг. от т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Следователно, изложеното позволява да бъде обобщено, че визираните основания за достъп до касационен контрол са свързани единствено и само с поддържаните от жалбоподателя касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК, които законодателят е изрично разграничил и поради отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1ГПК – главна и допълнителна, касационната жалба на [фирма], гр. Б. не следва да бъде допусната до разглеждане по същество ат касационната инстанция.
Ответната по делото страна не е претендирала деловодни разноски за настоящето производство, поради липсва основание за произнасяне по отговорността за същите – арг. от чл.78, ал.3 , във вр. с ал.1 ГПК.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския окръжен съд № 155 от 17.05.2011 год., по в.гр.д.№ 271/2011 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: