О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 770
София, 25.10.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 08.06.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 969 /2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], гр.София против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 739 от 09.05.2011 год., по гр.д.№ 575/ 2010 год., в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд № 755 от 20.07.2010 год., по гр.д.№ 743/2008 год. и на осн. чл.12 ЗЗД е осъден касатора, в качеството му на ответник, да заплати на ЕТ И. Т. П., упражняващ търговска дейност под фирма „И. П.-92”,гр.П. сумата 25 389.02 лв., представляваща стойността на осъществени без сключване на договор дейности по подготовка кастренето на дървета, почистване на трасе от храсти, отсичане на дървета, извличане на дървесина и транспортиране на същата, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 25.03.2008 год. до окончателното и изплащане, както и обезщетение за забава за периода 14.04.2006 год.- 25.03.2008 год..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му и решаване на правни спор по същество от касационната инстанция с отхвърляне на исковата претенция.
Основно касаторът изразява несъгласие с възприетото от въззивния съд разрешение относно начина на определяне на дължимото по реда на чл.12 ЗЗД обезщетение, като становището му е, че в тежест на ищеца е да установи в процеса размера на понесените от него загуби, тъй като на обезщетяване в разглежданата хипотеза, подлежи единствено негативния интерес на провоимащия и липсата на доказателства в тази насока, сама по себе си е достатъчна за отхвърляне на исковата претенция.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърдението на касатора е, че е налице противоречие в практиката на съдилищата по значимия изхода на делото въпрос на материалното право: ”Определянето на размера на обезщетението по чл.12 ЗЗД и неговия обхват – претърпяна загуба или и позитивния интерес – пропуснатата полза?”.
Като израз на визираното противоречиво приложение на закона са цитирани и приложени в препис решения на ВКС : № 51/22.03.1994 год., по гр.д.№ 585/93 год.; № 307/20.02.1998 год., по гр.д.№ 792/97 год. на V-то г.о.; № 679/06.07.2006 год., по гр.д.№ 49/2005 год. на ІІ г.о..
Едновременно с твърдяното противоречие в съдебната практика жалбоподателят поддържа, че от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото се явява материалноправният въпрос, обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, свързан с приложимата давност при обезщетенията по чл.12 ЗЗД- общия петгодишен давностен срок или специалната тригодишна давност, по аналогия с обезщетенията от неизпълнен договор.
Ответната по касационната жалба страна, в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и,е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
За да постанови обжалвания съдебен акт въззивният съд е споделил изцяло правните и фактически изводи на СРС за наличие на елементите от фактическия състав на чл.12 ЗЗД, обуславящ ангажиране отговорността на ответника за проявена от негова страна недобросъвестност в преддоговорните отношения между страните, изразяваща се в неуведомяване на съконтрахента – изпълнител за пречките за сключване на конкретния договор, за вземане на мерки с цел избягване увреждането на последния и за спазване на уверението, че преговорите няма да бъдат произволно прекъснати и в съответствие с процесуалното правило на чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съдебен акт.
Допълнително в тази вр. са изложени и съображения, че доколкото извършените от ищеца дейности през времетраене на сключения между страните договор № ДУ 641/22.10.2004 год. имат характер на неотложно възникнали аварийни работи, попадащи извън предметния обхват на същия и възложителят е уверил ЕТ П., че за тях ще бъде сключен анекс при съществуващите вече условия и възнаграждение, а впоследствие е отказал подписването му, то той дължи обезщетение, съизмеримо със стойността на осъществените дейности.
Същевременно, според съжденията в съобразителната част на обжалваното решение, обстоятелството, че с нормата на чл.90, ал.1, т.8 ЗОП законодателят е създал правна възможност при настъпване на непредвидени обстоятелства, от категорията на процесните, на изпълнителя на обществената поръчка да се възложи допълнителна услуга, когато последната не може да се отдели технически или икономически от предмета на основания договор без значителни затруднения за възложителя, като общата и стойност не надвишава 50% от стойността на основната поръчка, както е в случая, предвид настъпилите аварийни ситуации по трасето, обслужвано от ЕТ по силата на сключения с АД договор и спецификата на същия, непозволяващи провеждане на нов конкурс за обществена поръчка, изключва да е налице обективна законова пречка за възложителя да сключи последващ договор с изпълнителя- ЕТ или анекс към вече сключения помежду им, която да го освобождава от отговорност.
Позовавайки се на вида и характера на извършените аварийно допълнителни работи, съвпадащи с тези, предмет на сключения между страните по реда на ЗОП договор и изрично представения и приет доклад по проверка на изпълнението им от отговорни служители на възложителя- АД въззивният съд е преценил като неоснователни и възраженията на последния, че при водените преговори липсва уговорка за размера на дължимото възнаграждение, поради което не е налице хипотезата на чл.12 ЗЗД.
Конкретния размер на дължимото обезщетение Софийски апелативен съд е определил въз основа на заключението на изслушаната съдебно- техническа експертиза за стойността на извършените видове работи, намалена с платената от АД на Държавното лесничейство дървесина, отчетена в съставените в тази вр. протоколи от ЮЛ.
Съобразявайки произхода на претендираното обезщетение, решаващият съд е отрекъл като неоснователно и правопогасяващото възражение на настоящия касатор, заявено в качеството му на ответник, за изтекла 3-годишна погасителна давност, като е изложил подробни съображения относно приложимостта на общата 5 – годишна давност по отношение на вземането на ищеца.
Следователно решаващите мотиви в обжалваното решение позволяват да се приеме, че поставените от касатора въпроси на материалното право, като релевантни за крайния правен резултат по делото, попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Неоснователно е позоваването на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на първия от тях.
Според т.3 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос противоречи на даденото разрешение на същия този въпрос, касаещ приложението на конкретната правна норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, последното- постановено по реда на ГПК/ отм./.
Следователно доколкото въззивният съд, възприел извода на СГС за размера на дължимото на ищеца обезщетение, е приел, че стойността на същото в хипотезата на чл.12 ЗЗД следва да бъде съобразено с договорената цена за извършените по сключения между страните договор сходни дейности, като от нея се приспадне цената на извлечената от изпълнителя дървесина, не обосновава правен извод, че в обхвата му са включени и пропуснатите от последния ползи т.е. , че обезщетяването, в нарушение на застъпеното в последователната съдебна практика становище, обективирано и в приложените съдебни актове на ВКС за подлежащ на обезщетяване единствено негативен интерес, е обхванало позитивния интерес на изпълнителя.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че тази стойност е обективирана в конкретните съставени протоколи, за които въззивният съд е счел, че са налице категорични доказателства, вкл. показания на свидетелите- служители на АД, за приемането им от възложителя.
Следователно съществуващото несъвпадане в крайния правен резултат по делата в случая е обусловено не от различното приложение на чл.12 ЗЗД и възприетите от съдилищата границите на отговорност за вреди от несключване на договор, а от конкретните факти и обстоятелства по всяко едно от тях, които съответният решаващ съд е подложил на преценка.
Доколкото обосноваността на същата, както и процесуалната и законосъобразност, като относима към правилността на обжалваното решение са ирелевантни за предпоставките за допускане на касационно обжалване, то те не могат да бъдат обсъждани в производството по чл. 288 ГПК, дори и оплакването на касатора за порочността им да е евентуално основателно.
Недоказано е и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, поддържано от жалбоподателя по отношение на втория формулиран въпрос на материалното право.
Съгласно задължителните за съдилищата постановки в т.4 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС визираният критерий за селекция- допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касационен контрол, е налице единствено тогава, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е предпоставено от непълнота, неяснота или вътрешна противоречивост на конкретна законова разпоредба, или когато се налага изоставяне на създадената съдебна практика като неправилна, или макар и правилна, но създадена при други обществени условия и законодателство тази съдебна практика по приложението на закона следва да бъде осъвременена.
В случая, разпоредбата на чл.12 ЗЗД е ясна и не съществува вътрешно противоречие, което да налага изясняване на съдържанието и чрез корективно тълкуване, а по въпросите на погасителната давност – обща и специална, вкл. относно отделните хипотези, в които конкретните давностни срокове намират приложение е налице трайна и непротиворечива практика на съдилищата, която няма обективна необходимост да бъде променена и с която въззивният съд се е съобразил при постановяване на обжалваното решение. Според последната специалните давностни срокове, въведени с чл.111 ЗЗД, като ограничаващи приложното поле на общата погасителна давност са приложими само в изрично и изчерпателно посочените от законодателя хипотези, което изключва прилагането им по аналогия.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, поради което за настоящия съдебен състав не съществува задължение да се произнася по отговорността за деловодните разноски- арг. от чл.78, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК.
Водим от горното, състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 739 от 09.05.2011 год., по гр.д.№ 575/2010 год., в частта, предмет на подадената от ТД [фирма], гр.София касационна жалба вх.№ 4909/16.06.2011 год.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: