4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.810
София, 06.11.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми юни две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 1018/2011 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу въззивно решение № 100 от 16.05.2011 г. по в.т.д.№ 180/2011 г. на Варненския апелативен съд, с което е обезсилено решение № 694 от 30.12.2010 г. по т.д.№ 441/2010 г. на Варненския окръжен съд и делото е върнато за ново разглеждане на същия съд. С обезсиленото решение В. отхвърлил предявените от [фирма] със седалище [населено място] искове с правно основание чл.79, ал.1 във вр. с чл.266 ЗЗД искове срещу касатора за сумата 244 659.60 лв., претендирана като обезщетение за вреди за изпълнени, но неразплатени СМР по договор № 38 от 09.03.2009 г. и за сумата 7 733.83 лв. – като обезщетение за забава по чл.86 ЗЗД.
В касационната жалба са въведени доводи за постановяване на въззивното решение в нарушение на процесуалния закон. Искането за допускането му до касационно обжалване е аргументирано основанието по чл.280, ал.1,т.1 ГПК поради противоречието му с трайната съдебна практика по въпроса, че дадената от съда квалификация на иска не обвързва съда. Позовава се на Решение № 51 от 05.04.2009 г. на ВКС по т.д.№ 623/2008 г., ІІ т.о. и Решение № 164 от 14.01.2010 г. на ВКС по т..№ 764/2008 г., ІІ т.о., и двете постановени по новия процесуален ред. Поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса възможно ли е при договор за обществена поръчка извън предмета му да се изпълнят допълнителни видове СМР, без да се нарушава Закона за обществените поръчки и правилата за финансова дисциплина на бюджетни организации.
Ответната страна [фирма] оспорва жалбата и поддържа, че поставените от касатора въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора във връзка с поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т.2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, отговаря на изискванията на чл.284 ГПК и е процесуално допустима.
В съобразителната част на въззивното решение е направена констатацията, че първоинстанционният съд се е произнесъл по незаявен иск. Посочено е, че с допълнителната си искова молба ищецът уточнил, че претендира стойността на допълнително извършени по предписание на проектанта СМР, вписани в заповедната книга и без извършването на които не е могло технологично да продължи строителството на обекта. Изложено било от ищеца, че тези СМР не са предмет на договора, те са измерени и ведно с количествените сметки са подписани от инвеститорския контрол. Обектът бил приет без възражения с Акт 15, като според съда тези факти сочат на иск по чл.61 ал.1 ЗЗД – работата е предприета уместно и в интерес на Общината, която не се противопоставила на извършването й , макар и да надхвърляла по обем възложената такава, приел я без забележки и затова дължи на ищеца направените от него необходими и полезни разноски.
Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на решението.
Произнасянето от съда по предявения иск съобразно със заявените от ищеца обстоятелства, на които основава претенцията си, и искането му – петитума е процесуален въпрос, който всякога е от значение за вида на търсената с иска защита и респ. формиращ предмета на спора, с който се е сезиран съдът. В този смисъл формулираният от касатора въпрос относно задължението на съда да изведе правната квалификация на иска от фактическите твърдения и искания на ищеца, а не от посочената в исковата му молба отговоря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК.
По този въпрос обаче не е доказана допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Представените с изложението касационни решения са постановени при различна от настоящия казус фактическа обстановка и в този смисъл не е налице противоречие с практиката на ВКС. Независимо от това, за пълнота на изложението следва да се изтъкне, че в случая въззивният съд е квалифицирал действително заявеният иск не въз основа на посочения в допълнителната искова молба текст от закона – чл.61, ал.1 ЗЗД, а съобразно изложените в първоначалната и в допълнителната искова молба твърдения, че се касае до допълнително извършени работи, които не са предмет на сключения с ответната община договор за обществена поръчка. С оглед така наведените факти предявеният иск не би могъл да се квалифицира като такъв по чл.266 ЗЗД, доколкото при липсата на договор за изработка, възнаграждение за строително-монтажните работи над първоначално уговорения обем не се дължи, а при положение, че ищецът със знанието и без противопоставянето на ответника е извършил работите и в негов интерес, нему се дължат необходимите и полезни разноски със законната лихва от извършването им, на основание чл. 61, ал. 1 ЗЗД, както правилно е прието от въззивния съд.
Формулираният от касатора материалноправен въпрос като неотносим към предмета на делото с оглед изложеното по въпроса относно действителната правна квалификация на иска дава основание да се приеме, че същият не отговаря на основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК, което само по себе си е достатъчно, за да се отрече наличието на основание за достъп до касационно обжалване.
В обобщение настоящият състав приема, че не са налице законовите предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
С оглед изхода по делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът [община] ще следва да бъде осъден за заплати на [фирма] направените от него разноски в размер на 15 000 лв. – адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие от 29.09.2011 г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 100 от 16.05.2011 г. по в.т.д.№ 180/2011 г. на Варненския апелативен съд.
ОСЪЖДА [община] да заплати на [фирма] разноски по делото в размер на 15 000 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: