6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 835
София, 12.11.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 06.11.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 18 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Н. Б. В. от [населено място] против въззивното решение на Добричкия окръжен съд № 432 от 03.10.2011 год., постановено по възз. гр.д.№ 434 / 2011 год., с което е потвърдено решението на Районен съд [населено място] № 43 от 21.04.2011 год., по гр.д.№ 133/2010 год. за отхвърляне на предявените от настоящия касатор, като ищец, срещу И. Х. П. обективно съединени искове – по чл.87, ал.3 ЗЗД, във вр. с чл.28, ал.2 ЗАЗ – за разваляне на сключения помежду им договор за аренда от 08.03.2006 год., вписан в АВ,СВ [населено място] с № 193, т.ІІІ, вх. рег. № 1335/ 10.03.2006 год. по отношение на земеделска земя, представляваща имот № 052008 с площ 100.02 дка, находящ се в землището на [населено място], местността ”Маловец” и по чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 8, ал.2, т.1 ЗАЗ за заплащане на сумата 10 500 лв., представляваща стойността на неплатените ренти по същия договор за стопанските 2006, 2007, 2008, 2009 и 2020 год., както и е обезсилено първоинстанционното решение на РС [населено място] в частта му за отхвърляне на предявения срещу И. Х. П. иск по чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата 10 500 лв.,произтичаща от неоснователно обогатяване по горепосочения договор за аренда на земеделска земя и е прекратено производството по делото в същата тази му част.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу съответствието с доказателствата по делото и законосъобразността на извода на въззивния съд, че „авансово плащане” по процесния договор означава предплащане на цялата дължима като аренда сума за срока на договора за аренда на собствената и земеделска земя, а не като част от общо дължимото плащане, което значително надхвърля по размер изплатените при сключване на сделката суми.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Позовавайки се на неправилно извършено от въззивния съд тълкуване волята на страните, обективирана в процесния договор за аренда относно осъщественото при сключването му и отразено в същия авансово плащане за отдадената под аренда земеделска земя, касаторът поддържа,че „правилното тълкуване” на материалноправния въпрос „какво представлява авансовото плащане по договор за аренда на земеделска земя, осъществено при подписването на договора”, разрешен от въззивния съд, е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Според касатора произнасяйки се и по материалноправните въпроси относно изпълнението на договора от страна на арендатора, като е тълкувал неправилно волята на страните по договора и без да отчете императивната разпоредба на чл.8 от Закона за арендата в земеделието по въпроса за неговата нищожност Д. „погрешно и неточно е приложил закона”, което сочи, че същите тези въпроси са както от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, така и са разрешени в противоречие с решение № 780/26.11.2010 год. на Пловдивския апелативен съд по т.д.№ 740/2010 год..
Като значими по см. на чл.280, ал.1 ГПК са посочени и процесуалноправните въпроси, свързани с евентуалната нередовност на исковата молба и нейното отстраняване, с приетата недопустимост на предявения иск по чл.59 ЗЗД, недопускане на поискана от страната допълнителна съдебно- счетоводна експертиза и с обсъждане и оценка на събрания по делото доказателствен материал, разрешени, според твърденията в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в противоречие със съдебната практика, изразена в определения на ВКС : № 567/01.06.2010 год., по гр.д.№ 1740/2009 год. и № 639/30.10.2009 год., по ч.т.д.№ 584/ 2009 год. на ІІ т.о. и решения: № 27/2010 год., по т.д.№ 521/2009 год.; № 148/28.02.006 год. по т.д.№ 703/2005 год. на ІІ т.о.; № 473/05.09.2009 год., по гр.д.№ 5958/2007 год. на ІІ г.о., всичките на ВКС и на ЯОС от 05.02.2009 год., по в.гр.д.№ 481/2008 год..
Ответната по касационната жалба страна не е заявила становище в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС,като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните са обвързани от валидно сключен договор за аренда на земеделска земя с площ 100.002 дка, находящ се в землището на [населено място], кад. 052008 от 08.03.2006 год., по силата на който ищцата В. е предоставила, в качеството си на арендодател, на ответника И. Х. П. дарените и с нот.акт № 65, т.ІХ а, рег. № 2712, д.№ 529/2005.2005 год. земеделски земи за ползване за срок от 15 години, а последният, като арендатор се е задължил да и заплати арендно възнаграждение от 10 000 лв., което е престирал авансово, съгласно уговореното в договорната клауза на чл.4 от договора, поради което отсъства основание за разваляне на арендата по реда на чл. 87, ал.3 ЗЗД, във вр. с чл.28, ал.2 ЗАЗ и за ангажиране на договорната отговорност на последния за неизпълнение.
Изложени са съображения, че тълкувана волята на страните по правилото на чл.20 ЗЗД – съобразно систематичното място на съответните уговорки и тяхната логическа връзка една с друга, вкл. с оглед създадената с чл.6 възможност за заплащане на допълнително арендно възнаграждение само по преценка на арендатора, не дава основание да се приеме, че употребеният от съконтрахентите в чл.4 израз „ изплатено авансово”, не касае предплащане на дължимите арендни вноски изцяло, а се отнася само за част от следващото се за срока на договора арендно плащане от страна на арендатора.
Същевременно доколкото клаузата на чл.5 от договора, с която съконтрахентите са постигнали съгласие, че арендодателят не може да предявява допълнителни претенции за рента за упоменатия в договора период, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, не противоречи нито на повелителна разпоредба на закона, вкл. на специалния Закон за арендата в земеделието, който в чл.8, ал.5 допуска уговаряне на различно от установеното от законодателя арендно плащане, нито на добрите нрави в обществото, то не е налице основание за прогласяването и за нищожна, обстоятелство, което би обусловило правото на ищцата на заплащане в размер на исковата сума.
В частта относно разгледания от първоинстанционния съд иск по чл.59 ЗЗД въззивният съд е обезсилил постановеното първоинстанционно решение и е прекратил производството по делото, по съображения, че е налице произнасяне от РС по непредявен иск, предвид въведения с исковата молба предмет на делото, договорното основание за претендираното вземане и липсата на възможност за защита на страната по реда на чл.59 ЗЗД, поради субсидирания му характер.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че релевантен за изхода на делото по см. на чл. 280, ал.1 ГПК е единствено формулираният от кастора въпрос на материалното право, свързан с приложението на чл.20 ЗЗД относно тълкуване волята на страните по договора за вложеното от тях съдържание в израза „изплатено авансово”, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
По отношение на същия, обаче, не е осъществен поддържаният критерий за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните постановки в т.4 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС соченото основание е налице тогава, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос се предпоставя било от непълнота, неяснота или вътрешна противоречивост на конкретна законова разпоредба, или когато се налага да бъде изоставена създадената по прилагането и неправилна практика на съдилищата или последната, макар и правилна се нуждае от осъвременяване, поради настъпилата промяна в обществено – икономическите отношения. В случая, разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, установяваща критерийте, на които тълкуването на договорите за установяване действителната обща воля на съконтрахентите се подчинява, е не само ясна и не съществува необходимост от изясняване на съдържанието и чрез корективно тълкуване, а е налице както трайна и непротиворечива съдебна практика на съдилищата, така и задължителна такава, обективирана в постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 453/03.11.2011 год., по гр.д. 634/2010 год. на ІV-то г.о. и решение № 503/25.01.2010 год., по т.д.№ 260/.2009 год. на І-во г.о..
Според последната при тълкуване на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат, като всяка една клауза бива схващана в смисъла, който произтича от връзката и с останалите и с целия договор, с неговата крайна цел, обичаите в практиката и добросъвестността, с която именно практика Д. се е съобразил при постановяване на обжалваното решение.
Останалите правни въпроси, доколкото въобще може да се приеме, че такива конкретни са формулирани от касатора, то те представлявайки израз на несъгласието на последния с фактическите и правни изводи на въззивния съд и с осъществените във въззивното производство процесуални действия по събиране и преценка на доказателствения материал по делото, в своята правна същност са свързани с правилността на обжалвания съдебен акт, поради което не подлежат на преценка в производството по чл.288 ГПК.
В този смисъл дори и обжалваното решение да е евентуално необосновано и да е постановено при допуснати от решаващия съд процесуални нарушения, тези пороци са основания за отмяната му, но само при наличие на аргументиране предпоставките за достъп до факултативен касационен контрол, които в случая –отсъстват.
Цитираната в подкрепа на основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК съдебен практика е въобще неотносима, не само поради отсъствието на конкретно поставен въпрос на материалното и/ или процесуално право въпрос, свързан с обезсилване на първоинстанционното решение в частта му по иска по чл.59 ЗЗД, но и поради факта, че приетата от въззивния съд недопустимост на съдебния акт на РС [населено място] въобще не е обусловена от нередовност на исковата молба, както поддържа касатора.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че посочените определения, както и решенията на Пловдивския апелативен съд и на ЯОС, които са без отбелязване да са влезли в сила, не се включват в практиката на съдилищата по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК- арг. от т. 3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Само за прецизност в тази вр. следва да се посочи, че основанието на иска се извежда от обстоятелствената част и петитума на исковата молба, а не от употребените от ищец правни изрази и квалификация, съдържащи се в същата, като с правото на субсидиарния иск по чл.59 ЗЗД разполага само лице, което няма на разположение друг иск за правна защита. Или, при наличие на произтичащо от договор вземане, институтът на неоснователното обогатяване не може да бъде успешно приложен.
Водим от изложените съображения настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Добричкия окръжен съд № 432 от 03.10.2011 год., по възз. гр.д.№ 434 / 2011 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: