О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1211
гр.София, 14.11.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
седми ноември две хиляди и дванадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1240/ 2012 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на Ж. Д. В. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 334 от 11.07.2012 г. по гр.д.№ 402/ 2012 г. С посоченото решение е отменено изцяло решение на Хасковски окръжен съд по гр.д.№ 449/ 2011 г., след което са отхвърлени предявените от жалбоподателката против И. Т. Р. искове, квалифицирани по чл.403 от ГПК, за заплащане на сумата 28 743,75 лв – обезщетение за вреди от неоснователно обезпечаване на иск чрез налагане на възбрана върху недвижим имот.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателката, че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС процесуалноправните въпроси следва ли да има достоверна дата предварителният договор за покупко-продажба на недвижим имот, за да може да бъде противопоставен на трети лица и длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото. Първият от тези въпроси, както и материалноправният въпрос нищожна ли е сделката за прехвърляне на част от недвижим имот, за който не са налице условията по чл.202 от ЗУТ, според жалбоподателката се разрешават противоречиво от съдилищата. Освен това поддържа, че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото следните въпроси: следва ли документ, установяващ размер на вреда, да има достоверна дата; допустимо ли е постановяване на съдебен акт въз основа на недопустими доказателства; съдържа ли се презумпция за наличие на вреда в разпоредбата на чл.403 от ГПК; може ли да бъде преценена валидността на договор, който все още не е сключен. На тези основания претендира за допускане на касационно обжалване на решението.
Ответната страна И. Т. Р. оспорва жалбата. Според него релевираните от жалбоподателката процесуалноправни въпроси са разрешени от въззивния съд в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. По материалноправния въпрос твърди, че не е налице противоречива практика, а константна такава, според която продажбата на част от имот, без фактически да е обособена в самостоятелен обект, е нищожна сделка. По останалите въпроси поддържа, че те не са били разглеждани във въззивното решение, а по въпроса за презумирането на вредите – че има трайно установена практика според която те подлежат на доказване на общо основание. Моли касационното обжалване да не бъде допуснато.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е неоснователно.
За да отхвърли предявените искове, въззивният съд е приел, че документът за сключения между жалбоподателката (ищца в първоинстанционното производство) като продавач и свидетелката Н. като купувач предварителен договор, няма достоверна дата и не може да бъде противопоставен на И. Р.. Счел е, че този договор е антидатиран, защото в него се цитират документи, съставени след обозначената дата на издаването му, т.е. че документът е създаден да обслужи процеса и че наличието на такъв договор не се установява като факт. Евентуално съдът е изложил и доводи, че ако договор е имало и ако е сключен на обозначената в него дата, той касае продажбата на част от апартамент, който е бил обособен юридически в самостоятелен обект, но не е бил обособен фактически като такъв. Съдът е извел, че продажбата му би била нищожна и че поради това ищцата е била в субективна невъзможност да сключи окончателен договор за продажбата на този имот, защото сделката би била нищожна. Също при условията на евентуалност съдът е посочил, че дори да е имало сключен договор, няма доказателства по него купувачът да е бил изправна страна (да е разполагал със средства да заплати продажната цена на имота), т.е. вредите от понижаването на стойността на имота не е сигурно, че се дължат на наложената възбрана.
При така изложените от въззивната инстанция мотиви, обуславят въззивното решение процесуалноправните въпроси следва ли да има достоверна дата предварителният договор за покупко-продажба на недвижим имот, за да може да бъде противопоставен на трети лица и длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото. Те обаче не се разрешават противоречиво от съдилищата, нито са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е съобразил установената практика, че частен документ, изходящ не от страната по делото, трябва да има достоверна дата, в противен случай не може да бъде противопоставен на тази страна. В този смисъл е и представеното от самата жалбоподателка Решение на ВКС, ІІ г.о. № 245/ 04.06.2010 г. по гр.д.№ 176/ 2010 г., в което е прието, че трети лица по смисъла на чл.145 от ГПК (отм.) са онези, които не са участвали в съставянето му и които имат такива отношения с издателите, че могат да бъдат увредени от антидатирането на документа. Именно това е приел въззивният съд в случая и решението му не е в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, която е от кръга на обвързващата (Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). По въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото въззивният съд също е съобразил обвързващата практика на ВКС, включително представеното от жалбоподателката Решение № 24/ 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4774/ 2008 г., І г.о. В него е посочено, че съдът трябва да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в съвкупност и че при преценка за недостоверност на дадено доказателство, трябва да изложи съображения за това. В случая въззивният съд нито е постановил, че не е длъжен да обсъди доказателствата по делото и да посочи какви са основанията му да счете някои от тях за недостоверни, нито фактически се е отклонил от изпълнението на това задължение.
Доколкото въпросите следва ли документ, установяващ размер на вреда, да има достоверна дата и допустимо ли е постановяване на съдебен акт въз основа на недопустими доказателства, са частни хипотези на посочените по-горе процесуалноправни въпроси, те нямат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Те са разрешени от въззивния съд не в противоречие, а в съответствие с установената практика.
Що се касае до въпроса съдържа ли се презумпция за наличие на вреда в разпоредбата на чл.403 от ГПК, той не обуславя решението. В хода на въззивното производство такъв въпрос не е бил поставен пред съда от никоя от страните, съответно той не е получавал отговор в обжалваното въззивно решение и няма как да предпоставя крайните изводи на съда.
Материалноправният въпрос нищожна ли е сделката за прехвърляне на част от недвижим имот, за който не са налице условията по чл.202 от ЗУТ, действително се решава противоречиво от съдилищата, както е видно от приложеното от жалбоподателката решение на ВКС, ІV г.о. № 469/ 30.05.2009 г. по гр.д.№ 1903/ 2008 г. и от обжалваното решение, обаче той не обуславя последното. Мотивът, че договор за продажба на юридически обособена, но необособена фактически, част от недвижим имот, е нищожен, е само спомагателен. Той е изложен евентуално, тъй като основното съображение за отхвърляне на иска не е сключването на договора в противоречие със закона, а липсата на достоверна дата, която да доказва, че такъв е сключен преди налагането на възбраната от ищеца. В този смисъл изначално е изключена възможността за наличие на причинна връзка между неоснователно наложената възбрана и твърдяните вреди, без оглед валиден ли е предварителният договор и би ли бил валиден сключеният въз основа на него окончателен договор. Доколкото не засяга решаващите мотиви на съда, този въпрос не обуславя решението и не може да бъде основание за допускане на обжалването, съгласно указанията в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Аналогични са съображенията и по отношение на въпроса може ли да бъде преценена валидността на договор, който все още не е сключен. И този въпрос засяга само евентуалните, а не решаващите мотиви на съда и не е от значение за крайния изход от спора.
Следователно не е налице нито едно от претендираните от касатора основания по чл.280 ал.1 от ГПК и съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 334 от 11.07.2012 г. по гр.д.№ 402/ 2012 г.
ОСЪЖДА Ж. Д. В. да заплати на И. Т. Р. сумата 500 лв (петстотин лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: