О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1210
гр.София, 14.11.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
седми ноември две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1238/ 2012 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на В. С. Г. и Р. Т. Г. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 362 от 27.07.2012 г. по гр.д.№ 182/ 2012 г. С него частично е обезсилено, частично е отменено и частично е потвърдено решение на Пловдивски окръжен съд по гр.д.№ 2676/ 2008 г. и по този начин касаторите са осъдени да заплатят на К. Г. С. и Ц. В. С. разходи за отстраняване на повреди в жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], в размер 86 259,57 лв за разкриване и закриване на външни стени, 2 454,60 лв за полагане на необходим дренаж, 6 048,95 лв за полагане на хидроизолация и 10 000 лв за полагане на топлоизолация. За разликата до пълните предявени размери първите три претенции са отхвърлени, а не са разгледани по същество евентуално заявените претенции за заплащане на същите суми като обезщетение на вреди от деликт.
Въззивното решение се обжалва само от ответниците по делото В. С. Г. и Р. Т. Г. в осъдителната по отношение на тях част. При липса на жалба от страна на ищците К. Г. С. и Ц. В. С., следва да се приеме, че в отхвърлящата исковете част въззивното решение е влязло в сила.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателите, вън от ирелевантните в това производство доводи по правилността на съдебния акт, повдигат следните (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК) правни въпроси: 1. нарушение ли е на диспозитивното начало присъждането на различно от заявеното основание и искане в исковата молба; 2. допустимо ли е разширително тълкуване на волята на страните, основано само на една договорна клауза и на практика допълващо тяхното съглашение, като това тълкуване обосновава възникване на гаранционна отговорност; 3. кой носи отговорност за недостатъци на строителството по ЗУТ, ако строежът се изпълнява от възложителя и ако има разлика между фактически и формален строител; 4. приложими ли са правилата на Наредба № 2 от 31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в РБ ….. (Наредба № 2/ 2003), когато няма сключен договор за строителство и прилагат ли се те във всички случаи на фактически извършен строеж; 5. допустимо ли е удължаване на давностния срок по чл.195 ал.2 от ЗЗД чрез позоваване на законовия гаранционен срок; и 6. става ли страна по облигационен договор съпругът на договарящото лице, когато крайният резултат от този договор е възмездно придобиване на вещно право от договарящия съпруг. Считат, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и при условията на противоречива практика и молят касационното обжалване да бъде допуснато.
Ответниците по касация К. Г. С. и Ц. В. С. оспорват жалбата. Според тях не са налице основанията по чл.280 ал.1 от ГПК.
Жалбата е допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е неоснователно.
Апелативният съд е приел, че касаторите са били в облигационни отношения с ищците, възникнали от предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 27.08.2003 г. Освен че се задължили да продадат недвижим имот за сумата 255 000 евро в левова равностойност, продавачите (сега касатори) обещали също да се снабдят с разрешение за ползване на имота и да отговарят за недостатъците на вещта съобразно предвидените срокове по БДС. Строежът на продаваната сграда е бил въведен в експлоатация на 06.11.2003 г., а на 10.12.2004 г. бил сключен окончателен договор за продажбата й. През месец май 2008 г. се проявили недостатъци на същата, изразяващи се във влага, мухъл и компрометирани мазилки, замазки и боя в приземната част на постройката, дължащи се на неизпълнен при строителството й дренаж и хидроизолация. В резултат от хидронеизолираността на постройката се създават предпоставки за корозия на армировката, влошен състав на бетона, отлепване на настилки, пробив в електроинсталацията, компрометиране на топлоизолацията. Съдът е приел, че при договарянето от 2003 г. ответниците са поели задължение да отговарят за проявените скрити дефекти на строежа в рамките на минималните гаранционни срокове по Наредба № 2 от 2003 г., като е тълкувал в този смисъл договорната клауза „Продавачите отговарят за недостатъците на … новопостроената сграда съобразно предвидените срокове по БДС”. Тълкуването е обосновано с това, че се касае за договор за продажба на нов строеж, който при договарянето не е бил получил разрешение за експлоатация, както и че именно ответниците са възложили и осъществили строителството в техен собствен имот. Под „БДС” според съда страните са имали предвид сроковете по действащото законодателство, т.е. Наредба № 2 от 2003 г. Като краен резултат е изведено, че при това споразумение между страните, ответниците дължат да заплатят разходите, които се налага да бъдат извършени за отстраняване на недостатъците на строежа.
При тези мотиви на въззивната инстанция не обуславя въззивното решение материалноправният въпрос допустимо ли е разширително тълкуване на волята на страните, когато то обосновава възникване на гаранционна отговорност, която не е предвидена изрично. Съдът не се е произнесъл, че такова тълкуване е допустимо, нито фактически го е извършил. Той е приел, че продавачите изрично са поели с договора да носят гаранционна отговорност за недостатъците на продаваната вещ. За да направи този извод, инстанцията по същество не се е основала само на една от договорните клаузи по договора от 1993 г., а е обсъдила този договор в цялост с оглед останалите уговорки между страните и целта му. Дейността й е изцяло в съответствие с представената от касаторите задължителна практика на ВКС (решение на ВКС, І т.о. № 81/ 07.07.2009 г. по т.д.№ 761/ 2008 г. и цитираните в него други решения по чл.291 от ГПК).
Не обуславя решението и материалноправният въпрос кой носи отговорност за недостатъци на строителството по ЗУТ, ако строежът се изпълнява от възложителя и ако има разлика между фактически и формален строител. Съдът не е обосновал отговорността на касаторите с приложението на ЗУТ и с отношенията между възложител и строител, нито с хипотезата, при която строителството фактически се осъществява от възложителя. Инстанцията по същество е уважила исковете, защото, в качеството си на продавачи, ответниците по делото са поели с договор задължение да обезпечават гаранционната отговорност по отношение на купувачите за предвидените в законодателството минимални срокове. Решението не е обосновано с отношенията възложител – строител, нито с регламентираната в ЗУТ отговорност на строителя, така че поставеният в тази връзка въпрос е без значение за изхода от спора. Вън от изложеното, по този въпрос също има обвързваща практика на ВКС (срв. решение на ВКС, ІІІ г.о. № 579/ 12.01.2011 г. по гр.д.№ 1932/ 2009 г.), в което е прието, че въпросът кое лице е строител, е фактически и се решава с оглед всички обстоятелства по делото (без оглед сключени ли са договорите предвидени в чл.160 ал.2 от ЗУТ, има ли надлежно издадени строителни книжа и т.н.). Строителят отговаря спрямо всеки купувач на имот с недостатъци, независимо от кого последният е придобил права върху построеното и независимо от отговорността на продавача.
Не може да се приеме като релевантен и въпросът допустимо ли е фактическо удължаване на давностния срок за отговорността по чл.195 ал.2 от ЗЗД чрез позоваване на законовия гаранционен срок. Съдът не е приел, че има удължаване на давностния срок за упражняване правата на купувача по ЗЗД, а е приел, че от ответниците се търси реализиране на гаранционна отговорност, не на законната такава. Поради това въпросът дали по принцип е допустимо удължаване на законовите срокове по чл.197 от ЗЗД е без значение за крайния изход от спора и по него обжалване не може да се допусне.
А що се отнася до въпроса става ли страна по облигационен договор съпругът на договарящото лице, когато крайният резултат от този договор е възмездно придобиване на вещно право от договарящия съпруг, той се поставя за първи път в касационното производство. Ответниците не са въвели оспорване на активната легитимация на ищцата на това основание нито с отговора на исковата молба, нито с отговора на въззивната жалба. Пред въззивния съд този въпрос не е бил поставян, съответно няма как да е разрешаван от него, нито пък да е обусловил крайните му изводи. По необуславящ въззивното решение правен въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Останалите поставени от касаторите въпроси обуславят обжалвания акт, но не са решени в противоречие с практиката на ВКС нито се решават противоречиво от съдилищата. Процесуалноправният въпрос по приложението на чл.6 от ГПК е свързан с допустимостта на обжалваното решение, поради което за него съдът следи и служебно (Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Той обаче не е разрешен в противоречие, а в съответствие със задължителната практика на ВКС. Приложеното от касатора решение на ВКС, І т.о. № 131/ 03.12.2010 г. по т.д.№ 890/ 2009 г., касае случай, при който в исковата молба са релевирани твърдения за сключен договор за продажба и е направено искане за реализиране на отговорността на продавача за продажба на вещ с недостатъци. Съдът по същество се е бил произнесъл по гаранционната отговорност на ответника, каквито факти не е имало изложени в исковата и уточнителната молба. Поради това касационната инстанция е стигнала до извод, че съдът се е произнесъл по непредявен иск и е обезсилила решението. В настоящия случай обаче, както с исковата молба, така и с всички уточняващи молби, (включително чрез възражение срещу изготвения от първоинстанционния съд доклад по делото), ищците категорично са посочили, че извличат правата си от договора от 2003 г., с който продавачите са поели гаранционната отговорност. Това са фактическите основания на претенцията и именно по тях се е произнесъл въззивният съд. Правната квалификация на спорното право е въпрос на приложението на материалния закон и ако е неправилна, това е основание за неправилност съгласно чл.281 т.3 от ГПК, но не е основание за недопустимост на решението. В този смисъл са и мотивите на горепосоченото решение на ВКС, както и мотивите на ТР № 2 от 29.02.2012 г. по т.д.№ 2/ 2011 г. на ОСГТК на ВКС.
Не налице също така произнасяне по нещо различно от поисканото. Ищците, както в исковата молба, така и във всички уточняващи молби, претендират разходите, необходими за отстраняване на недостатъците на продадената постройка. В диспозитива на обжалваното въззивно решение ответниците са осъдени именно за това – да заплатят разходите за необходимите работи за отстраняване на повредите в жилищната сграда. Произнасянето е в съответствие с формулирания петитум, а квалификациите на разходите, които са дадени в мотивите, би било възможно да имат значение за правилността, но не и за допустимостта на решението.
Материалноправният въпрос приложими ли са правилата на Наредба № 2 от 31.07.2003 г. когато няма сключен договор за строителство и прилагат ли се те във всички случаи на фактически извършен строеж, въззивният съд е разрешил в съответствие с установената практика и по конкретно с цитираното по – горе решение на ВКС, ІІІ г.о. № 579/ 12.01.2011 г. по гр.д.№ 1932/ 2009 г. За приложението на Наредбата няма значение има ли сключен договор за строителство, нито кога това строителство е започнало. От значение е дали строежът е въведен в експлоатация по време на действието на ЗУТ, а по този въпрос по делото спор няма. Касаторите не са представили нито обвързваща, нито незадължителна съдебна практика, в който този въпрос да е разрешен по различен начин, поради което не може да се приеме, че по него са налице условията по чл.280 ал.1 т.1 или т.2 от ГПК.
Следователно искането за допускане на касационно обжалване не следва да бъде уважено, а в тежест на касаторите следва да бъдат възложени направените от ответните страни разноски пред ВКС.
По изложените съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 362 от 27.07.2012 г. по гр.д.№ 182/ 2012 г. в обжалваната част.
ОСЪЖДА В. С. Г. и Р. Т. Г. да заплатят на К. Г. С. сумата 1 400 лв (хиляда и четиристотин лева) и на Ц. В. С. сумата 1 200 лв (хиляда и двеста лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: