9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 850
София, 19.11.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 05.10.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1142 /2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], с предишно наименование [фирма], [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 730 от 04.05.2011 год., по т. д. № 444/2010 год., в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд от 25.05.2010 год., по т.д.№ 2002/2006 год. и са отхвърлени предявените от касатора, в качеството му на ищец, срещу [фирма], [населено място] обективно кумулативно съединени искове по чл.422 ТЗ и по чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над 998 000 евро до 1 802 727 евро, т.е. за 804 727 евро по гаранция за добро изпълнение № 33/27.07.2005 год., със срок на валидност -01.01.2007 год..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че с искането си за плащане е предявил невалидна към този момент гаранция, тъй като с изтичане срокът и на валидност на 01. 01.2006 год. същата е изгубила своята сила, както е предвидено в съдържанието и, без да съобрази обстоятелството, че ответното АД не е въвело възражение в този смисъл, а и доколкото чл.422 ТЗ не урежда искането за плащане на банкова гаранция за добро изпълнение като нормативно регламентиран документ с формализирани реквизити, то за да бъде последното валидно е необходимо и достатъчно да отговаря на поставените в самата гаранция изисквания към него, в които не се включва изрично и самостоятелно волеизявление на бенефициера за неизпълнение задълженията на наредителя [фирма], произтичащи от договора му с бенефициера.
В инкорпорирано в съдържанието на касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Твърдението на касатора е, че възприетото от въззивния съд разрешение на значимите за изхода на делото въпроси на материалното право, а именно: „Валидна ли е и може ли да се приеме за съществуваща в правния мир и относима в отношенията между страните банкова гаранция, чийто срок е изтекъл и в самата гаранция се предвижда, че с изтичането на този срок, гаранцията изтича изцяло и автоматично?”; „Каква е относимостта и правното значение на твърдения, посочени в текста на искането за плащане и може ли от тях да се направи извод за съществуване на допълнителни изисквания за валидното предявяване на вземането за гаранционната сума,, различни от съдържащите се в банковата гаранция, съществуваща между страните?” и „Може ли да съществува правно валидно предявяване за плащане на банкова гаранция с изтекъл срок?”, се явява в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения : № 123/03.11.2009 год., по т.д.№ 230/ 2009 год. на І т.о.; № 245 от 12.04.2005 год., по гр.д.№ 166/2004 год. на І т.о. и № 79 от 10.02.2006 год., по т.д.№ 308/2005 год. на І т.о..
Едновременно с така въведеното противоречие, този касатор поддържа, че при изключително оскъдната законова регламентация на института на банковата гаранция в чл.422 ТЗ и липсата на изрична законова разпоредба, която да свързва изтичане срока на банковата гаранция, като самостоятелен модалитет, с нейната валидност, да въвежда задължителни реквизити относно съдържанието на искането за плащане на банкова гаранция и да препраща съответно към правилата относно договорите по ЗЗД, формулираните правни въпроси, се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Недоволни от горепосочения съдебен акт на въззивния съд са останали още ответникът – [фирма], [населено място] и третото лице – помагач – [фирма], обжалвали го в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд от 25.05.2010 год., по т.д.№ 2002/ 2006 год. са уважени предявените в обективно кумулативно съединяване искове по чл.442 ТЗ и по чл.86, ал.1 ЗЗД до размера на присъдените суми от 998 000 евро по банкова гаранция за авансово плащане, изх.№ 32/27.07.2005 год. и изх. № 57/ /с неточно отразена дата -10.06.2005 год., вместо 19.06.2005 год./, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 17.11.2006 год., както и в частта за деловодните разноски от 392 076.42 лв., възложени в тежест на този касатор.
Всеки един от касаторите, като ответник по касационната жалба на насрещната страна, в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК, е възразил по основателността на искането за допускане на касационно обжалване и алтернативно по въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
І. По касационната жалба на ищеца ТД [фирма], с предишно наименование [фирма], [населено място]:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно, поради следното:
За да постанови обжалваното решение, в частта му, предмет на подадената от [фирма] касационна жалба въззивният съд е приел, че не са налице условията за ангажиране отговорността на ответната Б.- гарант за заплащане на сумата по издадената банкова гаранция за добро изпълнение № 33/27.07.2005 год., със срок на валидност 01.01.2007 год..
Изложени са съображения, че ищецът, в качеството си на бенефициер, в посочения срок на валидност на документа не е представил всички изброени в гаранцията документи, отговарящи на посочените в същата изисквания, а именно – писмено изявление на последния за плащане на сума до размера на 804 727 евро, съдържащо изявлението, че [фирма], като страна по сключения помежду им договор от 13.04.2004 год. за извършване на част от СМР в рамките на проект за рехабилитация на транзитни пътища ІІІ, Л. № 9, В.-М. не е изпълнило договорното/ ите задължение/я .
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставените от касатора въпроси на материалното право, като релевантни за крайния правен резултат по делото попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК – общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
По отношение на същите не е осъществено поддържаното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните за съдилищата постановки в т.3 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС правният въпрос, обусловил изхода на делото в обжалваното въззивно решение е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато разрешението му е в несъответствие с възприетото по приложението на конкретната правна норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на ГПК/ отм./.
В случая освен, че решение № 123 от 03.11.2009 год., по т.д.№ 230/ 2009 год. на І-во т.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК има задължителен за съдилищата характер, поради което евентуално даденото с него разрешение на съответния правен въпрос, в противоречие с възприетото му разрешение в обжалвания съдебен акт би обусловило, по арг. от т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, приложението на селективния критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, а не поддържаният от касатора по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, то е и въобще неотносимо.
Със соченото решение съставът на касационната инстанция се е произнесъл по въпроса за начина, по който следва да бъде разкрита действителната воля на съконтрахентите при обременен с модалитети предварителен договор за продажба, както и за липсата на процесуална възможност правото на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД да бъде успешно упражнено от който и да е от съконтрахентите по този предварителен договор, когато договорната връзка помежду им е преустановила действието си, поради настъпване на изрично уговореното прекратително условие – изтичане на определения краен срок за сключване на окончателен договор, без вина на продавачите, каквито въпроси не са били предмет на обсъждане от Софийски апелативен съд в обжалвания съдебен акт.
По същите съображения – отсъствие на изискуемия се за противоречието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК идентитет между поставените от касатора, като разрешени с обжалваното решение материалноправни въпроси и тези, предмет на обсъждане в решаващите мотиви на останалите цитирани решения на ВКС, постановени по реда на ГПК/ отм./ – първото касаещо отново правните последици, настъпващи от изтичане на договорен между съконтрахентите краен срок за сключване на окончателен договор, в хипотезата на предявен конститутивен иск по чл. 19, ал.3 ЗЗД , а второто – тези, произтичащи от сключен под отлагателно условие ”до провеждане на търг” срочен наемен договор, когато тръжната процедура не е приключила успешно, следва да се отрече относимостта и на последните към визирания критерий за селекция.
Като неоснователно следва да бъде преценено и позоваването на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК- допълнителна процесуална предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Според разясненията в в т.4 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, имащи задължителен за съдилищата в страната характер, соченото основание е налице само тогава, когато произнасянето по съществен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос е предпоставено било от съществуваща непълнота, неяснота или вътрешно противоречие на конкретната приложима законова разпоредба, било от необходимостта да бъде изоставена неправилна или правилна, но създадена при други обществени отношения съдебна практика по приложението на закона, за да бъде последната осъвременена и съответстваща на настъпилата промяна в общественото развитие и правна мисъл, каквито данни нито има по делото, нито са навеждани като аргументи за приложението на поддържания критерий за селекция от страна на касатора.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че правното значение на твърденията, посочени в текста на искането за плащане, към съществуването на допълнителни изисквания за валидното заявяване на вземането за гаранционната сума, различни от съдържащите се в издадената банкова гаранция, са всякога конкретни за делото, поради което и разрешаването им, основано на събраните по делото доказателства и тяхната преценка от решаващия съд не би могло да е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Само за прецизност на настоящето изложение следва да се посочи, че по въпроса за приложението на чл.442 ТЗ и за правните последици на въведения в гаранционния документ прекратителен срок, с които всъщност са свързани формулираните от касатора първи и трети материалноправни въпроси, съществува трайно установената съдебна практика, според която изтичането на срока на действие на банковата гаранция, посочен в същата пресича автоматично всякакви възможности на бенефициера успешно да предяви искания по съответната гаранция, както и да представи доказателства за изпълнение условията и, за да придобие правото да получи гаранционната сума, тъй като погасява самото потестативното право, възникнало в полза на последния, в който смисъл се е произнесъл и Софийски апелативен съд.
ІІ. По касационната жалба на ответника [фирма], [населено място] и на третото лице – помагач на същия – [фирма] :
Поради идентичния по съдържание характер на жалбите на ответника и третото – лице, негов помагач, както и идентичната правна обосновка на достъпа до касационен контрол, в изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към същите, настоящият съдебен състав намира, че те следва да бъдат разгледани общо.
Касационните жалби на ответника по спора и на третото лице- помагач са в съответствие с формалните изисквания на процесуалния закон за редовността им и подадени в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу съдебен акт на въззивния съд, подлежащ на факултативен касационен контрол, са процесуално допустими, но искането да допускане на касационното обжалване е неоснователно.
Позовавайки се на предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, касаторите считат, че даденото от въззивния съд разрешение на значимите за изхода на делото въпроси на материалното право, които доуточнени от настоящата инстанция, съобразно правомощията и разяснени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС са: „Какви възражения може да прави Банката- гарант по предявена за плащане банкова гаранция и може ли да се позовава на предвидено в текста на гаранцията условие за възникване на задължението за плащане по нея?; Когато в текста на издадената банкова гаранция е поето безусловно и неотменимо задължение за плащане от страна на банката – издател, то освобождава ли бенифициера от задължението му да спази посочените в конкретната банкова гаранция документарни изисквания за плащане?”, е в противоречие с трайната практика на ВКС по същите, а разрешеният материалноправен въпрос – „Приложими ли са по отношение на банкови гаранции, издадени на територията на Република България ЕПГП на М.?” се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Като израз на визираното противоречие са посочени решение № 654 от 04.01.2006 година, по т.д.№ 982/2004 год. на ІІ т.о. на ВКС, решение по т.д.№ 1508/2003 год. на І-во т.о. на ВКС.
За да уважи предявените обективно съединени искове, основани на чл. 442 ТЗ и на чл.86, ал.1 ЗЗД до размера на присъдената сума въззивният съд е приел, че с оглед извършената със сключените между бенефициера и наредителя анекси № 1 и № 2 промяна в съдържанието на текста на § 2 от банкови гаранции за авансово плащане с изх. № 57/ 19.06.2005 год. и изх. № 32/ 27.07.2005 год., имащи идентично съдържание, но първата с гаранционна сума до 500 000 евро, а втората – 498 000 евро, е отпаднало първоначално вписаното в гаранционните документи условие за плащане при наличие на направено от бенефициера волеизявление, че наредителят- длъжник [фирма], не е изпълнил конкретно задължение или задълженията си по сключения на 13.04.2004 год. договор за СМР, поради което и Банката- гарант не би могла успешно да се позове на липсата на същото.
Следователно плащане вземането на ищцовото ТД, като бенифициер, в случая е било обусловено единствено от заявените на 06.11.2006 год. от последното искания и поетото от гаранта задължение за неотменимо, безусловно и без оспорване заплащане на 100 % от размера на гаранционните суми, като уговорката за намаляването им с действително приспаднатите аванси, би могла и то при наличие на предвидените от закона предпоставки, да обуслови правото на Банката- гарант на обратен или регресен иск, но не и отказ от плащане.
Като неприложими към процесните гаранции, поради липсата на изрично препращане, обективирано в съдържанието на последните, решаващият съд е отрекъл де е необходимо да бъдат подложени в тази вр. на обсъждане нормите на ЕПГП на М., на които касаторите са се позовавали в хода на въззивното производство, обосновавайки тезата си за недължимост на претендираните суми.
Или, съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение, в частта му, предмет на разглежданите касационни жалби, дават основание да се приеме, че само вторият от поставените от касатора правни въпроси попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК. Останалите, макар и важни нямат обуславящо за крайния правен резултат по делото значение, поради което не могат да обосноват наличие на общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
По отношение на поставения правно релевантен въпрос не е осъществено поддържаното селективно основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Приемайки, че за да бъде ангажирана отговорността на Банката-гарант по двете банкови гаранции за авансово плащане до размера на гаранционните суми, бенефициерът следва наред с волеизявлението за плащане, обективирано в отправеното до гаранта искане, да представи и всички посочени в гаранцията документи, отговарящи на въведените в съдържанието и изисквания, макар и липсата на такива да не води до нищожността им, въззивният съд е разрешил поставения от касатора правен въпрос в съответствие с приетото в цитираната съдебна практика, създадена при действието на ГПК/ отм./ от отделни състави на ВКС, според която условията за предявяване претенцията за плащане по банкова гаранция са винаги документарни, т.е. специфицирани в договора между наредителя и гаранта, поради което само при тяхното представяне от бенифициера възниква и задължението за плащане на гаранцията.
Следователно различният правен резултат в случая е обусловен не от различно приложение на закона- чл.442 ТЗ, дефиниращ понятието „банкова гаранция”, или от дадената различна характеристика на банковата гаранция – едностранна абстрактна сделка, а от различния фактическия и доказателствен материал по отделните дела, което е ирелевантно за основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Що се касае до преценката на същия, то тя – суверенно право на решаващия съд, дори и евентуално да е необоснована, или изградена в нарушение на процесуалния закон, каквито по същността си са оплакванията на касаторите, предвид приетото от Софийски апелативен съд отсъствие на предвидено, като условие за плащане на гаранционните суми, представяне на допълнителни документи по чл.29. 2.2 от сключения между наредителя и бенефициера договор от 13. 04. 2004 год., порочността и, като свързана с правилността на въззивния съдебен акт, е без значение за предпоставките за допускане на касационното обжалване и не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК – арг. от чл.281, т.3 ГПК.
По изложените по- горе съображения не следва да бъде обсъждан и формулирания от касатора правен въпрос, свързан с приложението на ЕПГП на М..
Необходимо е единствено в тази вр. да се посочи, че по отношение на банковата гаранция, която съгласно чл.286, ал.2, във вр. с чл.1, ал.1 ТЗ и чл. 442 ТЗ е търговска сделка от категорията на абсолютните и се подчинява като всички търговски сделки на общите норми на ТЗ, по силата на чл. 288 ТЗ са субсидиарно приложими както нормите на общото гражданско право, там където ТЗ не съдържа уредба, така и ЕПГП на М., имащи наистина само оперативен характер, но към които българският законодател автоматично препраща, щом не са изрично изключени по волята на страните.
С оглед изхода на делото в настоящата инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.1 и сл. ГПК деловодните разноски за производството по чл.288 ГПК следва да останат за страните, така както са извършени от тях.
Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 730 от 04.05.2011 год., по т. д. № 444/2010 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: