5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1232
София, 20.11.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 245 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от изпълнителния директор Б. Б. чрез процесуалния му представител юрк. М. Г., против въззивното решение № І-109 от 20 октомври 2011 г., постановено по в.гр.д. № 1347 по описа на окръжния съд в гр. Бургас за 2011 г., с което е потвърдено решение № 77 от 26 май 2011 г., постановено по гр.д. № 585 по описа на районния съд в гр. Бургас за 2010 г. за признаване за установено спрямо дружеството на съществуването на вземане в полза на А. Т. Ш., гражданин на И., за сумата от 10000 евро по договор за наем от 6 ноември 2006 г., 1273,16 лева обезщетение за забава върху сумата от 5000 евро за периода 1 декември 2008 г. – 30 ноември 2009 г., 1188,86 лева обезщетение за забава върху сумата от 10000 евро за периода 1 декември 2009 г. – 1 юли 2010 г., ведно със законната лихва върху главницата от предявяването на иска, и касаторът е осъден да заплати разноски.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и поради необоснованост, защото съдът не се е съобразил с пълната фактическа обстановка и е тълкувал неточно законовите разпоредби, поради което е приел, че между страните е налице действителен договор за наем, произвел правно действие между тях; договорът за наем е нищожен, тъй като наемателят е и собственик на вещта; няма доказателства, че имотът е преминал в ръцете на ищеца преди сключването на окончателния договор за покупко-продажба; представен е и друг договор за наем за същия период, но с различни страни, като не е ясно кое дружество е използвало имота по кой от двата договора за наем, не е доказано ползването на имота от касатора, както и предаването му на наемателя; неправилни са мотивите на районния съд, че за договора за наем следва да се приложат правилата на чл. 26, ал. 3 ЗЗД, тъй като нищожността обхващала само периода 1 януари -24 януари 2007 г. – ако клаузата относно срока е недействителна, тя ще е недействителна за целия срок на договора, поради което договорът ще е сключен без основна характеристика; заплащането на сума по договор не може да санира нищожността, а е основание за търсене на недължимо платеното; въззивният съд изобщо не е обсъждал основанието за нищожност на договора поради липса на основание – целта е използване на имота срещу заплащане, но ако наемателят е собственик и владее вещта, то каузата на договора липсва, като липсата е изначална; въззивният съд не е коментирал възражението за ползването на имота, не е доказано, че е било осигурено безпрепятствено такова, поради което не може да се изключи приложението на фактическия състав на чл. 89 ЗЗД; въззивният съд не сочи кое дружество и в изпълнение на кой договор за наем ползва имота; не са представени доказателства за преминаването на владението в правната сфера на ищеца; ако има невъзможност за изпълнение на основно задължение на наемателя по договор за наем да предостави на наемателя вещ за временно ползване, договорът следва да се счита за развален по право. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, включено в самата касационна жалба, се сочи, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса дали е действителен договорът за наем, сключен между страните и дали се дължи наемна цена (сочи се решение на ВКС по отменения ГПК); в противоречие с практиката на ВКС е разрешен и въпросът дали договорът за наем е развален по право и дали наемната цена се дължи (сочи се решение на ВС); противоречиво е разрешаван от съдилищата въпросът относно действителността на договора за наем, сключен между наемател-собственик на отдавания под наем обект и наемодател-несобственик (сочи се решение на районен съд); от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото е и въпросът дали е действителен договорът за наем, сключен между страните и дали се дължи наемна цена, както и дали договорът за наем е развален по право.
Ответникът А. Т. Ш., гражданин на И., чрез процесуалния си представител адв. Б. Д., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че на основание чл. 272 ГПК въззивният съд изцяло споделя и възприема мотивите на първата инстанция – претенцията на ищеца е за частично изпълнение на задължението по договор за наем; за отдадения под наем имот ищецът е получил сума от касатора за дължим наем за 2007 г., а по делото се претендират наемите за 2008 и 2009 г., неполучени от ищеца; несъстоятелни са твърденията, че договорът за наем е нищожен, защото ищецът е придобил правото на собственост на апартамента след сключването на договора за наем – направените възражения за липса на право на собственост са с вещноправен характер и са ирелевантни, тъй като дори и да не е собственик на имота, ищецът може да го отдава под наем; не е установено касаторът да не е ползвал имота; не са споделени доводите да неяснота за това кой е ползвал имота и по кой договор за наем.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Касаторът поставя два въпроса, като за основание за допускане на касационното обжалване са посочени основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, относими към отделните въпроси. Следва да се отбележи, че касаторът не сочи задължителна съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 и сл. ГПК, нито такава, постановена при условията на отменения ГПК, а представеното решение на ВС и решение на състав на ВКС по отменения ГПК следва да се отнесат към основанието по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК (в този смисъл т. 2 и 3 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК). Освен това като съдебна практика, обосноваваща приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК касаторът сочи съдебно решение на първоинстанционен съд (решение № 1869 от 17 февруари 2011 г., постановено по гр.д. № 2036 по описа на районния съд в [населено място] за 2010 г.), за което липсва отразяване за влизането му в сила, поради което то не може да послужи за целите на преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК.
На първо място касаторът иска произнасянето на ВКС по въпроса действителен ли е договорът за наем, сключен между страните, т.е. дължи ли се наемна цена. Поради посоченото по-горе, евентуалният отговор на ВКС би могъл да бъде даден при условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 или 3 ГПК. В представеното от касатора съдебно решение – решение № 306 по гр.д. № 118/1998 г., петчленен състав, ВКС приема, че като преюдициален въпрос за основателността на претенцията за заплащане на наем е необходимо произнасяне от съда по въпроса за собствеността на имота, предмет на наемното правоотношение – след като в лицето на наемателя се сливат ползвателят на обект по договор за наем и упражняващият правото на собственост, престирането на наемна цена е лишено от основание, което обстоятелство обуславя нищожност на наемния договор. Изводът на въззивния съд обаче е друг – съдът приема, че имот може да бъде отдаден под наем и без наемодателят да е негов собственик. Следователно относимият правен въпрос в случая е бил въпросът за преценката на точно въведения от страната довод за нищожност на съответната сделка, отговор на който не е бил даден от въззивния съд. Подобен правен въпрос обаче не е поставен, което поставя касационния съд в невъзможност да се произнесе по непоставен, макар и обусловил изхода на спора, правен въпрос, както обвързващо тълкува ВКС в посоченото ТР, т. 1.
И за втория поставен правен въпрос касационният съд би могъл да се произнесе само при условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 или 3 ГПК. В представеното съдебно решение – решение № 383 по гр.д. № 262/1969 г., ІІІ г.о., ВС приема, че договорът трябва да се счете развален по право, тъй като за една от страните по договор за наем се е явила непреодолима невъзможност за изпълнение на задълженията по договора (забрана с държавен акт съответни помещения да се отдават под наем за живеене). По този въпрос следва, по силата на препращането по чл. 272 ГПК, да се преценят мотивите, изложени в решението на първата инстанция. Районният съд приема, че това възражение е неоснователно, тъй като претенцията касае периода 2008-2009 г., когато ищецът е бил собственик на имота, а и дори да е била налице невъзможност за изпълнение на договора, това е касаело началния момент на договора до момента на прехвърляне на собствеността. По тези конкретни изводи на съда не е поставено общото основание за допускане на касационно обжалване – поставяне на обусловил изхода на спора правен въпрос, поради което касационното обжалване не може да се допусне.
Като цяло изложените от касатора оплаквания следва да се определят като такива по правилността на изводите на въззивния съд, които обаче не могат да посрещнат изискването на закона за поставяне на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото. Ето защо касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Ответникът претендира заплащане на сторени разноски за касационното производство в размер на 2670 лева, заплатени по договор за правна защита и съдействие, които му се дължат при условията на чл. 78, ал. 3, вр. ал. 1 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № І-109 от 20 октомври 2011 г., постановено по в.гр.д. № 1347 по описа на окръжния съд в гр. Бургас за 2011 г.
ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], № , представлявано от изпълнителния директор Б. Г. Б., да заплати на А. Т. Ш., гражданин на И., с адрес в И., представляван от адв. Б. Д., сумата от 2670,00 (две хиляди шестстотин и седемдесет) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: