О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1270
гр.София, 27.11.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и първи ноември две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1317/ 2012 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на Я. Е. С. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновски окръжен съд № 336 от 20.07.2012 г. по гр.д.№ 778/ 2012 г. С него е потвърдено частично и е отменено частично решение на Великотърновски районен съд по гр.д.№ 3385/ 2011 г. в обжалваната по въззивен ред част и по този начин упражняването на родителските права по отношение на родените от прекратения брак между касатора и В. А. С. деца – В. Я. С. и В. Я. С. – са предоставени на майката В. А. С.. Определен е режим на лични отношения между бащата Я. С. и децата, който включва право на бащата да вижда и взема децата, без да ги извежда от България, всяка първа седмица от месеца от 16 часа в петък до 16 часа в неделя, както и един месец през лятото, който не съвпада с годишния отпуск на майката. Постановено е децата да живеят при майката в семейното жилище в [населено място], [жк], [жилищен адрес] предоставено за ползване на майката, като бащата е осъден да заплаща по 200 лв месечна издръжка за всяко дете и е обявено, че непоправимото и дълбоко разстройство на брака е настъпило по негова вина.
Решението се оспорва с две отделни жалби, всяка от които се основава на различни обстоятелства и поставя различни въпроси по допускане на обжалването.
В приложеното към жалба вх.№ 7864/ 13.08.2012 г. изложение по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, касаторът повдига правния въпрос следва ли решението за предоставяне на родителските права на едни от родителите да се основава на интереса на децата и сочи защо според него в конкретния случай въззивният съд не е съобразил този интерес. Счита, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Повдига също така процесуалноправните въпроси може ли съдът да се произнася по въпроса за пътуването на децата в чужбина без предявен иск и допустимо ли е решението му в този случай, както и допустимо ли е решението, с което се постановява децата да живеят с майката в жилище, различно от посоченото от нея в искането до съда. Счита, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
В приложеното към жалба вх.№ 7869/ 14.08.2012 г. изложение по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът повдига следните (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) правни въпроси: длъжен ли е въззивният съд служебно да приложи Регламент (ЕО) 2201/ 2003 г. относно компетентността на съда по местопребиваването на децата по дела, които касаят родителска отговорност; длъжен ли е съдът при решаване на въпроса за упражняването на родителските права да вземе предвид постоянното местопребиваване на децата; длъжен ли е съдът при решаване на въпроса, когато децата пребивават в друга държава членка на ЕС, да изследва служебно всички обстоятелства от значение за интереса на децата, включително привързване към учебно-възпитателна система, развитието им, трудова заетост на родителите, доходите, здравословното състояние; семейно жилище може ли да е това, което бившите съпрузи са закупили в България, но не са живели в него, или такова е жилището в друга държава – членка на ЕС, което са ползвали постоянно; определящ критерий за интереса на децата ли е обстоятелството кому е предоставено ползването на семейното жилище; длъжен ли е съдът да мотивира извода си, защо счита някое доказателство за недостоверно. Според касатора тези въпроси са разрешени от съда в противоречие с практиката на ВКС, при условията на противоречива практика и имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, поради което моли за допускане на обжалването.
Ответната страна В. А. С. оспорва жалбите с доводи по същество, без да взема изрично становище по основанията за допускане на касационното обжалване.
Съдът намира жалбите за допустими, но искането за допускане на касационно обжалване на решението е неоснователно.
С първоинстанционното решение бракът между страните по делото е бил прекратен по вина на Я. С., на него са били предоставени родителските права по отношение на родените от брака деца и било постановено да живеят при него, в [населено място], Германия, като ползването на семейното жилище в [населено място] е предоставено на В. С.. Въззивният съд е бил сезиран с жалба от В. С. само по въпроса за родителските права, мерките на лични отношения и издръжката, а от Я. С. е бил сезиран с жалба по отношение на мерките на лични отношения, вината на този жалбоподател за разстройството на брака и разноските по делото. С решението си въззивният съд е приел, че Я. С. е виновен за разстройството на брака, като е посочил, че няма нито едно доказателство за противобрачни действия на В. С., а от свидетелските показания по делото (включително роднините на ищеца) се установявало неговото несъвместимо с изискванията на СК за брачно съжителство поведение. По въпроса за родителските права съдът е извел, че на първо място съобразява интересите на децата, като най-важен критерий за това са възпитателските качества на родителите. Счел е, че от доказателствата по делото следва извод за по-добри възпитателски качества на майката, тъй като до отвеждането на децата от бащата в Германия (против съгласието на майката), именно последната е полагала изцяло грижи за тях. Бащата е бил отдаден на кариерата си и тогава, а и понастоящем и не е в състояние сам да полага грижи за децата. Като е отчел възрастта на децата и по-добрите възпитателски качества у майката, съдът е постановил, че именно тя следва да ги отглежда и е предоставил на нея упражняването на родителските права. Съобразени са високото качество на средата, в която децата живеят понастоящем, както и възможностите на другия родител да осигури по-добър стандарт на живот, но е прието, че не тези обстоятелства имат преобладаващо значение при преценката на интересите на децата.
При така изложените от инстанцията по същество мотиви, поставеният от касатора правен въпрос „Следва ли решението за предоставяне на родителските права на едни от родителите да се основава на интересите на децата”, не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд не е приел, че интересите на децата са ирелевантни, напротив, той е посочил, че се ръководи от тях в най-висша степен и е обяснил защо. Като се има предвид, че в изложението си към първата жалба касаторът подробно обосновава защо този интерес в случая не е бил зачетен, то оплакването му следва да се счете като такова във връзка с правилността на решението (чл.281 т.3 от ГПК). В производството по допускане на обжалването обаче не може да се проверява преценката на въззивния съд във връзка с интереса на децата да бъдат отглеждани и възпитавани от родителя с по-добри качества. Доколкото съдът не е посочил, че този интерес е без значение, той не е постановил нещо различно по поставения въпрос от установената практика, включително с цитираното от жалбоподателя ППВС № 1/ 1974 г.
Процесуалноправните въпроси може ли съдът да се произнася по въпроса за пътуването на децата в чужбина без предявен иск, служебно и допустимо ли е такова решение, както и допустимо ли е решението, с което се постановява децата да живеят с майката в жилище, различно от посоченото от нея, не обуславят въззивното решение. Съдът не е постановил дали децата могат да пътуват в чужбина или не. Той е постановил, че мерките на лични отношения между децата и родителя, комуто не са предоставени за упражняване родителските права, трябва да се осъществяват на територията на България, което не предрешава възможността децата да пътуват в чужбина. Въпросът, ако не се постигне съгласие между родителите за такова пътуване, всякога може да бъде отнесен до съда съгласно чл.127а от СК. Що се касае до това, допустимо ли е по отношение на семейното жилище да се постанови нещо различно от поисканото, той не е повдиган пред въззивния съд. Решението за предоставяне на ползването на семейното жилище е на първата инстанция – то е влязло в сила и не е обжалвано. Служебното му изменение е невъзможно – това е допустимо само в случаите, когато жилището е било предоставено на упражняващия правата по отношение на децата родител и впоследствие те бъдат предоставени на другия. Случаят не е такъв, правата са били предоставени от първата инстанция на бащата, а ползването на жилището – на майката, което означава, че и при промяна на решението относно упражняването на правата, няма основания да се промени решението за ползването на жилището.
Изложеното важи и за поставения във втората касационна жалба въпрос може ли да се окачестви като семейно това жилище, което бившите съпрузи са закупили в България, но не са живели в него, или семейното жилище е това, което са обитавали постоянно в друга държава. И този въпрос не обуславя въззивното решение, тъй като в тази част първоинстанционният съдебен акт не е обжалван и е влязъл в сила.
По въпроса длъжен ли е въззивният съд служебно да приложи Регламент (ЕО) 2201/ 2003 г. относно компетентността на съда по местопребиваването на децата по дела, които касаят родителска отговорност, въззивният съд също не се е произнесъл, тъй като до настоящия момент никоя от страните не е повдигала този въпрос. Доколкото обаче питането касае допустимостта на съдебния акт, по него касационната инстанция дължи произнасяне и служебно (съгласно цитираното по-горе Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г.). Преценката на въззивния съд по допустимостта на иска обаче е в съответствие с установената по прилагането на Регламент (ЕО) 2201/ 2003 г. практика. Съгласно чл.12 т.1 от цитирания акт, съдилищата, които са компетентни да разгледат спор за прекратяване на брака, са компетентни да разгледат и спор за родителската отговорност, независимо от местопребиваването на детето, щом съпрузите са приели недвусмислено компетентността им. В случая самият ищец (сега касатор) е предявил иска пред съд в България, с което е признал компетентността на българския съд. Опитът му сега да отрече тази компетентност в търсене на благоприятен за него резултат пред съд в Германия, съставлява злоупотреба с права.
В тази връзка не е основание за допускане на касационно обжалване и разрешението по правния въпрос длъжен ли е съдът при предоставянето на родителските права да вземе предвид постоянното местопребиваване на децата. Съдът е длъжен да съобрази това обстоятелство, но в обжалваното въззивно решение нито е прието обратното, нито съдът фактически се е отклонил от това задължение. Той е отчел местопребиваването на децата в Германия, но е приел, че не е в техен интерес да продължат да живеят там с баща си. Както съдът вече посочи, правилността на тази преценка е извън рамките на настоящето производство, в което предмет на проверка са правните разрешения на въззивния съд, а не анализът на доказателствата.
По аналогични съображения не обуславя решението въпросът длъжен ли е съдът при решаване на въпроса за предоставяне на родителските права, когато децата пребивават в друга държава членка на ЕС, да изследва служебно всички обстоятелства от значение за интереса на децата. Съдът е длъжен да изследва тези обстоятелства независимо от това, къде е постоянното местопребиваване на децата, включително ако то е на територията на друга държава – членка на ЕС. Това е установената практика, но в обжалваното решение нито е прието нещо различно по въпроса, нито съдът фактически се е отклонил от задължението си да изследва всички обстоятелства, релевантни за интереса на децата при предоставяне на родителските права.
Изложеното важи и по въпроса определящ критерий за интереса на децата ли е обстоятелството кому е предоставено ползването на семейното жилище. Според установената практика е точно обратното – интереса на детето е този, който предопределя кому да бъде предоставено упражняването на родителските права, съответно кому да бъде предоставено ползването на семейното жилище. Въззивният съд не е приел нещо различно, по този въпрос решението му съответства на установената практика по въпроса, а не й противоречи.
Не е разрешен в противоречие с установената практика и процесуалноправният въпрос длъжен ли е съда да мотивира извода си защо счита някое доказателство за недостоверно. Съдът не е посочил в мотивите си, че се счита свободен от такова задължение, нито фактически го е игнорирал. По въпроса за вината за разстройството на брака съдът е изложил съображения на кои доказателства дава вяра и защо приема, че тази вина е само за съпруга. Решаващият извод на съда се основава на липсата на каквито и да е данни за противобрачно поведение на жената и за този извод не е от съществено значение дали са установени всички твърдяни от ответницата неправомерни действия на ищеца, или само част от тях.
При това положение касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като за нито един от поставените въпроси не са налице основанията по т.1-3 на ал.1 на чл.280 от ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновски окръжен съд № 336 от 20.07.2012 г. по гр.д.№ 778/ 2012 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: