О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 944
гр. София, 21.12.2012 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 07 декември , две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №660/12 г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма]- [населено място] срещу решение №ІІІ-53 от 05.04.2012 г. на ОС-Бургас по в.гр.д. №428/2012 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение №52 от 02.02.2012 г. по гр.д. №5056/11 на БРС за признаване за установено по иск с правно основание чл. 422 ГПК на М. С. Т. ЕГН: [ЕГН] срещу касатора дължимостта на сумата 21 700 лева-дължими по договор за паричен заем сключен между страните на 10.04.2007 г..
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи чл.280 ал.1,т. 2 и т.3 ГПК.
От страна на пълномощника на ответника по касационната жалба е изпратен отговор на същата, в който се изразява становище за липса на основания за допускане до касация.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 10 000 лева намира, че касационната жалба е допустима , редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че е сезиран с иск по чл.422 ГПК, след издаване на заповед за изпълнение на парично задължение в полза на ищцата срещу ответника за същата сума на основание чл.410 ГПК и подаване на възражение срещу този акт. Според съда сумата се дължи на основание сключен между страните договор за паричен заем от 10.04.2007 г., по който от страна на Т. е отпусната в заем на ответното дружество сумата от 21 700 лева за закупуване на лек автомобил”Нисан Н.” със задължение същата сума да бъде върната на заемодателя до 05.05.2011 г.. С оглед реалния характер на договора за заем е установено превеждането на сумата от заемодателя на заемателя с платежно нареждане от 16.04.2007 г.. Ответната страна е възразила, че договорът за заем е нищожен като привиден , доколкото прикрива договор за поръчка с предмет закупуване на МПС от самата ищца, с цел експлоатирането му от съпруга й като такси от името на ответното дружество, което притежава лиценз за такава дейност. Позовал се е на договор за банков кредит от 10.04. 2007 г. сключен между О. като кредитодател и страните по делото като кредитополучатели за същата сума, отпусната за закупуване на лек автомобил „Нисан Н.” и обстоятелствата, че заявката за поръчката за закупуване на автомобила е подписано от съпруга на ищцата и че така закупеният автомобил е бил експлоатиран за таксиметрови превози от последния, от което са реализирани и отчетени приходи в размер на 12 647 лева до края на 2008 г., когато автомобилът е претърпял катастрофа. Съществувала е устна уговорка ищцата да придобие автомобила , но последната се е отказала, поради увреждането му при катастрофата. Съдът е счел възражението за привидност за недоказано, доколкото липсва обратен документ, изходящ от страна на заемодателя и съдържащ негово изявление в насока симулативност на изразеното договора за заем съгласие. Ето защо, при липса на такъв документ и с оглед разпоредбите на чл. 164 ал.1, т.6 ГПК и чл.165 ал.2 ГПК за забрана на доказване с гласни доказателства на привидност на материализираното в договора за заем волеизявление на страните, то възражението е неоснователно, а искът за установяване дължимостта на сумата по договора за заем се явява основателен.
В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на жалбоподателя се сочат като обуславящи изхода на спора следните въпроси: за това, дали се дължи парична сума по несъществуващ договор за заем, за допустимостта на доказването на привидността на една сделка със свидетелски показания съгласно чл.165 ал.2 ГПК и по приложението на чл. 20 ЗЗД относно правилата за тълкуване на договорите.
От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. В случая от така формулираните правни въпроси първият не обуславя конкретното произнасяне на въззивния съд, доколкото последното почива на фактическите и правни констатации, че такъв договор е сключен и е породил правни последици. Въпросът за тълкуването на договора за заем, на който се основава иска също не обуславя изхода на спора, доколкото ответникът се брани срещу неговото изпълнение, като се позовава на неговата симулативност /привидност/ и от тук неговата нищожност, което не налага търсене на действителната воля на страните по договор, чието съществуване и правно действие се отрича от самия ответник. По допустимостта на доказването на привидността на една сделка със свидетелски показания, съгласно чл.165 ал.2 ГПК, то посоченото от самия касатор в приложението по чл.284 ал.3, т.1 ГПК Решение №544 от 06.01.2011 г. на ВКС по гр. д. №1053/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. , постановено по чл.290 ГПК не води до извода за противоречие на обжалваното решение с посочената задължителна практика. В цитираното решение по недвусмислен начин е изразено становището застъпено ясно и в самите разпоредби на чл. 164 ал.1 т.6 ГПК във връзка с чл.165 ал.2 ГПК, че за допускане на гласни доказателства относно установяване привидността на договора се изисква т.н. начало на писмено доказателство: т.е. изявление в документ изходящ от насрещната страна, което прави вероятно твърдението на другата страна за привидността на изразеното в самия договор съгласие. Във всички случаи ясно е, че това изявление следва да изхожда от самата насрещна страна, трябва да е писмено изразено и този документ е нещо различно от самия писмен договор, чието съдържание се опровергава като привидно изразено. Точно липсата на такъв документ е обосновала и изводите на съда в обжалваното решение, поради което и липсва противоречие на същото по въпроса в отговора даден в цитираната задължителна практика по чл.290 ГПК и този възприет от въззивния съд.
По изложените съображения, съдът счита, че не са налице основания по чл.280 ал.1, ГПК за допускане на касационно обжалване.
На основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ал.3 ГПК касатора следва да заплати разноските на ответната страна по касационната жалба в размер на 450 лева- договорено и платено адвокатско възнаграждение пред ВКС, съгласно приложеното пълномощно към отговора на касационната жалба.
С оглед изложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №ІІІ-53 от 05.04.2012 г. на ОС-Бургас по в.гр.д. №428/2012 г..
ОСЪЖДА [фирма]- [населено място] да заплати на М. С. Т. ЕГН: [ЕГН] разноските по делото пред ВКС в размер на 450 лева- договорено и платено адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.