6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 969
София, 28.12.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 07.12.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 234/2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „К ЕНД К Е.” ЕАД, [населено място] против въззивното решение на Благоевградския окръжен съд № 477 от 07.12.2011 год., по възз.гр.д.№ 20111200500477/2011 год., с което е потвърдено решението на Гоцеделчевския районен съд № 869 от 14.03.2011 год., по гр.д.№ 20101220100912/ 2010 год. и е отхвърлен като неоснователен предявения от касатора, в качеството му на ищец, срещу Е. Д. П. установителен иск, основан на чл.422 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК за признаване на установено, че последната дължи на ищцовото ТД сумата 12 150 лв., представляваща задължение по запис на заповед от 14.12.2009 год., за която в полза на същото е издадена заповед за незабавно изпълнение № 123 от 18.01.2010 год. и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 41/2010 год. на РС [населено място], заедно със законната лихва върху тази сума, начиная от 15.01.2010 год. до окончателното и изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, а касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като твърдението на касатора е, че възприетото от въззивния съд разрешение по отношение на обусловилите крайния правен резултат по делото въпроси на материалното право: „ Допустимо ли е да бъде издаден запис на заповед, с който издателят да гарантира изпълнението на задълженията си да обезщети вредите, причинени от него в резултат на деликт ?” и „ Как следва да се квалифицира отговорността на издателя на менителничния ефект- отговорност по записа на заповед, във вр. с която непозволеното увреждане/ деликт/ следва да бъде доказано, т.е. менителнична отговорност по едностранна сделка или деликтна отговорност?” е в противоречие по първия със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 20/ 09. 03. 2011 год., по т.д.№ 311/2010 год. на ІІ-ро т.о.. Същевременно, според касатора, този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата в страната и израз на визираното противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК са: решение на Шуменския окръжен съд № 266 от 06.11.2009 год., по гр.д.№ 490/2009 год. и решение на Софийски апелативен съд № 1399 от 05.11.2009 го., по гр.д.№ 2292/2009 год..
Основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е мотивирано с липсата на съдебна практика относно възможността задължението по запис на заповед да произтича от непозволено увреждане, която би била преодоляна с произнасянето на ВКС, улесняващо правилното разрешаване на подобни спорове.
По отношение на втория формулиран въпрос на материалното право се поддържа основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, аргументирано с „липса на съдебни решения по подобни правни спорове, в които да е бил изяснен въпросът за характера на отговорността на издателя на запис на заповед”, обезпечаващ вземането от деликт и „значението на същия за разрешаване на колизията между договорната и деликтната отговорност, в случай, че възникне съмнение за наличието на такава.”
Ответната по касационната жалба страна не е заявила становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК и данните по делото, намира:
Касационната жалба, отговаряща по съдържание на императивните изисквания на процесуалния закон, въведени с чл.284 ГПК, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл. 280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че макар Е. П. да е изпълнявала длъжността „управител” на магазина на [фирма] – което ТД е действало по силата на сключен между него и ищцовото ЕАД договор от 29.08.2008 год. и анекс към същия, като търговски пълномощник на последното, чрез продажбата на стоки, то отсъствието на установено от доказателствения материал по делото надлежно възникнало каузално правоотношение между ответницата П. и „К ЕНД К Е.” ЕАД, изключва съществуването на задължение от страна на последната, изпълнението на което да е гарантирала с процесния менителничен ефект, послужил за издаване на заповед за незабавно изпълнение по ч.417, т.9 ГПК.
Изложени са съображения, че дори с приложения по делото акт за извършена инвентаризация на материални средства и инвентар на магазина на ТД – търговски пълномощник на ищеца, който частен свидетелстващ документ е подписан от П. и е останал неоспорен в процеса, да са констатирани твърдяните в исковата молба липси на стоки в размер на сумата 12 150 лв., то обстоятелството, че същата е изпълнявала длъжността ”управител” по силата на валидно сключен трудов договор, според решаващия съд, обосновава правен извод, че в случая би могла евентуално да бъде ангажирана единствено договорната отговорност на работодателя и за лошо изпълнение на поетите спрямо съконтрахента му, ищец по делото, договорни задължения, но не и пряко деликтната отговорност на работника за причинени във вр. с изпълнение на трудовите му функции вреди на трето на трудовото правоотношение лице, предвид създадения специален ред за пълна или ограничена имуществена отговорност по КТ.
Следователно от решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт се налага правен извод, че поставените от касатора въпроси на материалното право, макар и важни правни въпроси, не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили крайния правен резултат по делото, поради което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е останала недоказана.
Вярно е, че приемайки за неправилен извода на първоинстанционния съд относно характера на възникналите между страните каузални отношения, предвид констатираните липси при ответницата в качеството и на заето по трудов договор материално- отговорно лице по см. на КТ, Благоевградският окръжен съд, в съобразителната част на обжалваното решение е изразил и отделно становище, че процесният запис на заповед въобще не би могъл да послужи за обезпечение на задължение, възникнало от деликт между издателя и поемателя по ефекта, но доколкото същото това разрешение не е решаващо за крайния изход на делото, то се явява в известен смисъл теоретична постановка на решаващия съд, която самостоятелно не може да обоснове приложението на чл.280, ал.1 ГПК- арг. от т.1 на ТР № 1/ 19. 02.2010 го. на ОСГТК на ВКС.
Дори, обаче, да се приеме, че първият от поставените въпроси на материалното право, предвид застъпеното от Благоевградския окръжен съд разбиране, че когато записът на заповед е издаден с цел да гарантира вземане, произтичащо от други каузални отношения между страните, последните могат да имат само договорен, но не и деликтен характер, покрива общия критерий за достъп до касационен контрол по чл.280, ал.1 ГПК, то не е налице допълнителната процесуална предпоставка- визираното основание за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, поради следното:
С цитираното решение на ВКС № 20/.9.03.2011 год., по т.д.№ 311/ 2010 год., състав на второ търговско отделение се е произнесъл по задължителен за съдилищата начин единствено и само по процесуалноправния въпрос, свързан с приложението на чл.266, ал.3 ГПК във въззивното производство, поради което твърдяното от касатора противоречие в случая отсъства – арг. от т.2 на ТР №1/2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Отделен остава въпросът, че с обжалвания съдебен акт, анализирайки детайлно твърдяното от ищеца каузално правоотношение между него и издателя на менителничния ефект, въззивният съд изцяло се е съобразил с възприетото в трайно установената съдебна практика разрешение, че когато страната, в хода на производството по предявен отрицателен или положителен установителен иск, е въвела по предвидения в ГПК ред възражение, основано на каузалните правоотношения, за обезпечаване правата по които менителничният ефект е издаден, то тези правоотношения, независимо от характера им се изследват задължително от решаващия съд и подлежат на изрично доказване в процеса.
Що се касае до правилността и процесуалната законосъобразност на тази преценка, то тя не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Решение № 266/06.11.2009 год., по в.гр.д.№ 490/2009 год. на Ш. е без данни да е влязло в сила, поради което съгласно постановките в т.3 на ТР №1/2010 год. на ОСГТК не се включва в практиката на съдилищата и обективно не би могло да създаде противоречие по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Неоснователно е и позоваването на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съобразно дадените с т.4 на ТР№ 1/19.02.2010 год.на ОСГТК на ВКС задължителни за съдилищата в страната разяснение, точното прилагане на закона и развитие на правото, като единно основание по вложения от законодателя в т.3 на чл.280, ал.1 ГПК смисъл, е обусловено не от липса на съдебна практика по специфичния значим за крайния правен резултат по конкретното дело въпрос на материалното и/ или процесуално право, а изисква наред с това същият да е от естество, че разглеждането му да отстрани съществуващата неяснота, непълнота или противоречие на закона, или да обуслови промяна в създадената в резултат на неточното тълкуване на конкретната правна норма неправилна съдебна практика, респ. да доведе до осъвременяване на правилната, но несъответстваща на развитието на обществените отношения и правна мисъл практика на съдилищата, а такива доводи въобще не са били навеждани от касатора.
Поради това, доколкото практиката на ВКС, както и в правната доктрина не съществува противоречие нито относно конкуренцията между договорната и деликтната отговорности, нито относно правната характеристика на специалната имуществена отговорност на отчетниците при установени липси, която е спрямо работодателя, но не и спрямо третите лица, намиращи се в договорна връзка с последния, нито за предпоставките и начина и не реализиране, които са уредени от ясни и ненуждаещи се от корективно тълкуване норми на КТ, то основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК се явява неприложимо.
Що се отнася до втория от формулираните материалноправни въпроси, то освен, че същият е неотносим към решаващите правни изводи на съда по конкретния правен спор, а и разрешаването му всякога е обусловено от характера на предявния иск и събрания в съответствие с разпоредената от чл.154 ГПК доказателствена тежест, доказателствен материал по делото, за пълнота на настоящето изложение следва да се посочи, че дали ще бъде реализирана деликтната отговорност на издателя на ефекта, когато са налице предпоставките за същата или менителничната отговорност на последния /видове гражданска отговорност/, зависи единствено и само от едновластната преценка на ищеца и именно с това обстоятелство, преценявайки характера на предявения иск, въззивният съд изцяло се е съобразил.
Водим от гореизложеното настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Благоевградския окръжен съд № 477 от 07.12.2011 год., по възз.гр.д.№ 20111200500477/2011 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: