О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 968
София, 28.12.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 07.12.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 175 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Т. Й. С. от [населено място] против въззивното решение на Софийски градски съд от 23. 06.2011 год., по възз. гр.д.№ 2428/2011 год., в частта, с която при условията на чл.271, ал.1 ГПК е отхвърлен предявения от касатора, като ищец, срещу [фирма], [населено място] иск по чл.409 ТЗ /отм./ за сумата 17 209.08 лв., представляваща изплатено от него, в качеството му на виновен за настъпване на ПТП на 13.08.2004 год., водач на моторно-превозно средство, обезщетение за причинени на трето лице неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба до окончателното и изплащане и направени деловодни разноски от 1028.36 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, поради допуснато нарушение на закона- касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че по отношение вземането на застрахования, основано на чл.409 ТЗ/ отм./ е приложима разпоредбата на чл.392 ТЗ/ отм./ и петгодишната погасителна давност настъпва от деня на застрахователното събитие, като поддържа, че доколкото в случая се касае до регресен иск на застрахования, то началото на петгодишния давностен срок е моментът на извършеното от последния плащане на увреденото лице.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Твърдението на касатора е, че възприетото от въззивния съд разрешение на значимите за изхода на делото въпроси на материалното право, които уточнени от настоящата инстанция в съответствие с правомощията и разяснени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС са за приложимия в хипотезата на чл.409 ТЗ/ отм./ давностен срок и за началния момент, от който започва да тече погасителната давност за вземането на застрахования по застраховка „Гражданска отговорност”, претендирано по реда на чл.409 ТЗ/ отм./, е в противоречие с постановките в ППВС № 7/77 год. и трайно установената практика на ВКС. Като израз на последната са посочени решения на ВКС: № 1350/24.10.2003 год., по гр.д.№ 2198/2002 год.; № 173/30.10.2009 год., по т.д.№ 455/2009 год. № 667/09.10.2008 год., по т.д. № 295/2008 год. и № 57/18.03.2010 год., по т. д.№ 800/2009 год..
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по достъпа до касационен контрол, позовавайки се на отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК и алтернативно по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационно обжалване, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение, в частта му, предмет на подадената касационна жалба Софийски градски съд е приел, че с разпоредбата на чл.409 ТЗ/ отм./ законодателят е предоставил възможност на делинквента, заплатил обезщетение за причинени вреди на увреденото трето лице, да иска от застрахователя на гражданската му отговорност възстановяване на изплатените суми и доколкото вземането към застрахователя е за това, което застрахованият по застраховка „Гражданска отговорност” е реално заплатил, то исковата претенция на С. се явява частично основателна. При обосноваване на извода си за частична основателност на заявената искова претенция, въззивният съд е счел, че в обема на подлежащите на възстановяване по реда на чл. 409 ТЗ/ отм./ суми на застрахования по застраховка „Гражданска отговорност” се включват както главницата, така и лихвите към датата, когато задължението към пострадалия е погасено, при условие, че застрахователното дружество е било надлежно уведомено за събитието, но не и съдебните разноски, респ. разноските за изпълнението, тъй като последните, по арг. от чл.18, т.6 от Наредбата за задължително застраховане /ДВ бр. 90/ 2003 год., отм./ нямат правната характеристика на неимуществените вреди и следователно не се явяват покрит от застрахователя риск.
Същевременно, позовавайки се на датата на ПТП – 13.08.2004 год. и на действалото към момента на реализирането му законово правило на чл. 392 ТЗ/ отм./, според което правата по договора за „Гражданска отговорност” се погасяват с петгодишна давност, считано от деня на настъпване на застрахователното събитие, въззивният съд е възприел за основателно, предвид датата на исковата молба – 21. 05.2010 год., въведеното от ответното АД защитно правопогасяващо възражение за давност, водещо до отхвърляне на предявената искова претенция.
Следователно решаващите мотиви, изложени в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, позволяват да се приеме, че поставеният от касатора въпрос на материалното право, свързан с приложимия в хипотезата на чл.409 ТЗ/ отм./ давностен срок и началния момент на същия, като релевантен за крайния изход на делото, попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
По отношение на същия, обаче, не е осъществено визираното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно т.14 от ППВС № 7/77 год., на което касаторът се позовава, за погасителната давност на исковете срещу застрахователя е без значение датата, на която правоимащият е бил обезщетен от застрахованото лице.
В същия смисъл е и даденото в постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК задължително за съдилищата в страната решение на второ търговско отделение на ВКС № 144 от 26.01.2010 год., по т.д.№ 532/ 2008 год.
Следователно в разглежданата хипотеза началото на давностния срок се свързва единствено със застрахователното събитие, а не с изискуемостта на вземането по застраховка „Гражданска отговрност”, поради което датата, на която застрахованият по същата застраховка „Гражданска отговорност” делинквент е обезщетил пострадалия е ирелевантна и горното разбиране е свързано със самата договорна отговорност на застрахователя и черпените пряко от застрахователния договор права на застрахования, които нямат регресен характер.
Или, доколкото в хипотезата на чл.409 ТЗ/ отм./ застрахованият упражнява свое собствено застрахователно право срещу застрахователя на гражданската му отговорност, а не встъпва в правата на увредения, то отсъства основание да бъде отречено приложението на чл.392ТЗ/ отм./ и като е съобразил изложеното въззивният съд е постановил обжалвания съдебен акт в пълно съгласие със задължителната съдебна практика.
При наличие на задължителна съдебна практика по поставения значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК правен въпрос, основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо, поради което не следва да бъде разглеждано – арг. от т.3 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че горепосоченото разрешение на формулирания от касатора правен въпрос в задължителната практика на ВКС е било възприето и в трайно установената съдебна практика на ВКС, материализирана в служебно известните на настоящия съдебен състав съдебни решения: № 3742/31.10.1983 год., по гр.д.№ 2288/83 год. на І-во г.о.; № 626/29.09.1987 год., по гр.д.№ 446/87 год. на ІV-то г.о.; № 327/ 20. 02. 1979 год., по гр.д.№ 2566/1978 год. на І -во г.о..
Що се касае до цитираните от касатора и приложени с касационната жалба решения на ВКС, то относимо към приложението на чл.409 ТЗ/ отм./ и началото на погасителната давност за вземанията на застрахования в разглежданата хипотеза, е единствено решение № 1350/24.10.2003 год., по гр.д.№ 2198/2002 год., но обстоятелството, че произтичащото от него противоречие по така формулирания въпрос на материалното право е преодоляно с постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение на второ търговско отделение на ВКС № 144 от 26. 01. 2010 год., по т.д.№ 532/ 2008 год. изключва необходимостта от подробното му обсъждане.
С решение № 173/30.10.2009 год., по т.д.№ 455/2009 год. на второ търговско отделение на ВКС, състав на касационната инстанция се е произнесъл по отношение началния момент, от който започва да тече погасителната давност, но за вземане на застрахователя, основано на чл.402, ал.1 ТЗ/ отм./ за платеното от застрахования застрахователно обезщетение, т.е. в хипотезата на упражнен от застраховател регресен суброгационен иск, какъвто не е разгледаният от СГС иск, предмет на гр.д.№ 2428/2011 год..
С решение № 57/2010 год., по т.д.№ 800/2009 год., постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК, състав на второ търговско отделение на ВКС се е произнесъл по въпрос, различен от поставения от касатора – за приложението на чл.86, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 409 ТЗ/ отм./.
Нещо повече, дори да се приеме, че с този цитиран съдебен акт на ВКС е възприето различно, спрямо даденото в обжалваното въззивно решение разрешение на материалноправния въпрос, свързан с обема на гражданската отговорност на застрахователя, то последният, освен, че не е изрично формулиран от касатора, не е и значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК за крайния изход на делото, предвид приетата основателност на защитното възражение на ответника за изтекла погасителна давност.
Ответната по касационната жалба страна е претендирала заплащане на деловодните разноски, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК и следва да и бъдат присъдени до размера на сумата 300 лв., юрисконсултско възнаграждение за осъществена в производството по чл.288 ГПК правна защита и съдействие.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд от 23. 06.2011 год., по възз. гр.д.№ 2428/2011 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА Т. Й. С. от [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] сумата 300 лв./ триста лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: