1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1
гр.София, 03.01.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
деветнадесети декември две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1392/ 2012 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на Ф. Л. М. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1328 от 20.07.2012 г. по гр.д.№ 1504/ 2012 г. С него частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 11949/ 2010 г. и по този начин са отхвърлени предявените от касатора против Д. а. „Н. с.” (Д.) искове, квалифицирани по чл.117 ал.1 от ЗДАНС (за заплащане на обезщетение при пенсиониране в размер 14 679,60 лв) и по чл.86 ал.1 от ЗЗД (за заплащане на законната лихва върху сумата 16 959,60 лв за период от 21.10.2010 г. до 21.12.2010 г.)
Жалбоподателят повдига следният (уточнен при условията на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК) материалноправен въпрос: когато служител в МВР е получил обезщетение за прослужено време при доброволно напускане, а впоследствие постъпи отново на работа в МВР и Д., при повторно освобождаване взема ли се предвид преждепридобития стаж при определяне на размера на обезщетението по чл.117 от ЗДАНС. Счита, че по въпроса има противоречива практика, както и че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и моли касационното обжалване да бъде допуснато.
Ответната страна оспорва жалбата, като поддържа, че касаторът не е формулирал надлежно правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, а при условията на евентуалност – че приложената от касатора практика не е идентична с разрешените в настоящето производство правни въпроси от въззивния съд.
Съдът намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване на решението е неоснователно.
Не могат да бъдат споделени доводите на ответника, че касаторът не е посочил правен въпрос по чл.280 ал.1 от ГПК. В допълнението към касационната жалба от 18.10.2012 г. последният изрично е поискал обжалването да бъде допуснато по въпроса за начина на определяне на дължимото обезщетение на държавни служители от Д. при наличие на прекъсване на службата им за определен период от време, когато преди прекъсването са заемали военизирана или държавна длъжност в МВР. С това въпросът е формулиран, а касационният съд има правомощието да го доуточни, съгласно задължителното тълкуване по ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това не следва искането за допускане на обжалването да се отклони на формално основание.
По съществото на спора въззивният съд е приел, че ищецът Ф. М. е служил на военизирана офицерска длъжност в органите на МВР от 1984 до 1994 г. (десет години), като при освобождаване от тази длъжност и съгласно действащата нормативна уредба е получил обезщетение в размер 4 месечни възнаграждения. От 01.03.2002 г. ищецът е бил държавен служител в МВР, а от 01.04.2008 г. правоотношението е преминало към ответника (Д.) и е прекратено на поради придобиване направо на пенсия на 18.07.2010 г. Д. е изплатило преди завеждане на исковата молба и в хода на производството обезщетение в размер 18 959,60 лв, равняващи се на 8 брутни месечни възнаграждения. При тези факти въззивният съд е извел, че по-голямо обезщетение на ищеца не се дължи, тъй като за прослужените 10 години преди да напусне МВР той е получил такова, а за прослужените след това 8 години е получил плащане на дължимото обезщетение в хода на процеса. Прието е, че на ищеца не се дължат 18 брутни месечни заплати, макар общият му стаж по пар.3 ал.6 от ПЗР на ЗДАНС да е 18 години.
При тези мотиви на въззивната инстанция формулираният от касатора въпрос обуславя решението й, но по него няма противоречива практика, нито е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Всички приложени към допълнението на касационната жалба влезли в сила решения касаят спорове за дължими обезщетения по ЗМВР. Нито едно от тях не е постановено по спор за определяне на размера на обезщетение по чл.117 от ЗДАНС в хипотезата на прекъсване на службата по пар.3 ал.6 от ПЗР на ЗДАНС. Поради това не може да се приеме, че представените от касатора решения обективират практика по идентичен с поставения в настоящето производство правен въпрос. Следователно не може да се направи извод, че са налице условията по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
Не са налице и предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Съгласно цитираното ТР № 1/ 19.02.2010 г., правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателствто и обществените условия промени. Тези предпоставки не са налице. По приложението на чл.117 и пар.3 от ПЗР на ЗДАНС няма съдебна практика, създадена въз основа на неправилно тълкуване на закона и която да се нуждае от осъвременяване или промяна, нито законът съдържа непълноти, неясноти или противоречия. Обратно, по въпроса за действието на материалните гражданскоправни норми по време има утвърдена практика, която е съобразена от въззивния съд. Според нея обратна сила на материалния закон (включително преуреждане на прекратени граждански правоотношения) може да бъде дадена само с нарочна разпоредба. При липса на такава, новите материалноправни норми се прилагат само за в бъдеще. Когато ищецът е обезщетен за прослуженото време в МВР съгласно действащата към момента на напускането на системата нормативна уредба, правоотношението приключва и последиците от него са уредени. Той не може да бъде обезщетен още веднъж за същото прослужено време, щом няма изрична правна норма в този смисъл. Нещо повече, разпоредбата на пар.3 ал.6 от ПЗР на ЗДАНС изрично постановява, че прослуженото време като държавен служител по ЗМВР се зачита при определяне размера на обезщетението по чл.117 от ЗДАНС, само ако за него не са получени обезщетения преди преминаването в Д.. По аргумент за противното, получени ли са такива обезщетения, прослуженото време, за което са платени, не се зачита при определяне на размера на обезщетението по чл.117 от ЗДАНС при последващо освобождаване на същото лице. Правилото е ясно, не се нуждае от изясняване на съдържанието и поради това искането на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване не следва да бъде уважено.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1328 от 20.07.2012 г. по гр.д.№ 1504/ 2012 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: