О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 33
София, 10.01.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети януари през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 405 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. Г. М. от [населено място], обл. П., приподписана от адв. В., против въззивното решение № 1722 от 8 декември 2011 г., постановено по гр.д. № 2243 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2011 г. в частта му, с която е отменено решение № 268 от 31 май 2011 г., постановено по гр.д. № 2054 по описа на районния съд в [населено място] за 2010 г. в частта, с която се осъжда И. Н. В. от [населено място] да заплати на М. сумата от 8 хиляди лева обезщетение за неимуществени вреди, произтекли от непозволено увреждане, и вместо него искът е отхвърлен.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснато нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като в отмененото решение на районния съд е прието, че ответникът има вина и не са представени доказателства, изключващи вината му, а въззивният съд, като отменя решението, не е посочил какви грешки са допуснати при постановяването му; съдът неоснователно извършва разширено тълкуване на показанията на свидетел, неочевидец на инцидента, и необосновано приема за установено, че нападението е предприето от касатора, който е имал у себе си неотворен нож, при положение, че в наказателното дело от частен характер същият свидетел не е споменал за неотворен нож и в което дело съдът е отхвърлил предявеният от ответника граждански иск за претъпрени вреди; недопустими са направените изводи за висока степен на опасност и необходимостта от предприемане на защита от страна на ответника, тъй като съдът не е взел предвид разликата във възрастта на страните по инцидента и последиците от сбиването. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, включено в касационната жалба, по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивният съд не е посочил какви грешки са допуснати при постановяването на първоинстанционното решение, в какво се състои порочността му, кой пропуск, допуснат при постановяването на решението, е дал основание за отмяната му. Поддържа се основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с ППВС № 1/1953 г.
Ответникът И. Н. В. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. К. Д., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че няма свидетел очевидец на сбиването и не може да се установи кой кого е нападнал във връзка с твърдението на ищеца-касатор, че ответникът пръв е започнал побоя; ищецът споделил със свидетел, че счита за правилно решението си да не отваря ножа, защото това би довело до непоправими последици, което значи, че при сбиването ищецът е имал макар и неотворен нож, което сочи по-висока степен на опасност за телесната неприкосновеност на ответника, който е следвало да се защитава, поради което счупването на ребрата на ищеца, ако са в резултат от действия на ответника, а не при падането на двамата върху бюро, е било необходимо за отблъсване на нападение и в действие на неизбежна отбрана, и за вредите не следва да се носи отговорност; по изложените съображения искът за неимуществени вреди следва да се отхвърли.
К. съд приема, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като посоченото задължително разрешение не касае действащия съдопроизводствен ред.
Така в цитираното от касатора ППВС № 1/1953 г., т. 8, В. съд приема, че второинстанционното решение трябва да отговаря ясно и определено, точно и категорично на всички поставени по делото въпроси; мотивировката трябва да съдържа указания в какво се състои нарушението, неправилността на решението, ако съдът счете, че то трябва да бъде отменено, кои закони са нарушени, с какво са опорочени решаващите мотиви. Това разрешение на ВС е дадено при действието на ГПК от 1952 г., при което второинстанционният съд по силата на чл. 208, ал. 1 ГПК (отм.) в първоначалния й вид, когато отмени решението, връща делото за ново разглеждане от друг състав, като действа в качеството на контролноотменителна инстанция. С последващи изменения на процесуалното законодателство е възприет друг подход, като с Тълкувателно решение № 1 от 4 януари 2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г., ОСГК, т. 19, касационният съд приема, че дейността на въззивния съд е аналогична на тази на първата инстанция, като има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална разпоредба, чиято дейност е била проверяваща по отношение на правните и фактически изводи на първата инстанция. ВКС сочи, че при въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на въззивния съд, като съдът при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора; съдът достига до свое собствено решение по отношение на иска, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд; след собствените си фактически и правни изводи по съществото на спора, въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция, като в това се изразява непрекият резултат от дейността на въззивния съд по проверка на обжалваното решение, отразен в диспозитива му. Това разрешение е приложимо и спрямо дейността на въззивния съд при ГПК от 2007 г. поради аналогичността на правната разпоредба – чл. 271, ал. 1 ГПК.
В разглеждания случай въззивният съд е постановил решението си напълно в съответствие със соченото задължително разрешение, имащо предвид действащия съдопроизводствен ред, поради което посоченото тълкуване по отменена правна разпоредба, не обосновава допускането на касационното обжалване.
Ответникът претендира заплащане на разноски за касационното производство, които са в размер на 1860 лева заплатени по договор за правна защита и съдействие, и му се дължат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1722 от 8 декември 2011 г., постановено по гр.д. № 2243 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2011 г. в обжалваната му част.
ОСЪЖДА М. Г. М., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], обл. П., да заплати на И. Н. В. от [населено място], [улица], сумата от 1860,00 (хиляда осемстотин и шестдесет) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: