О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 34
София, 10.01.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети януари през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 423 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [община], представлявана от кмета С. Н., чрез процесуалния й представител адв. М. Н., против въззивното решение № 1122 от 23 декември 2011 г., постановено по в.гр.д. № 962 по описа на окръжния съд в гр. Перник за 2011 г., с което е потвърдено решение № 26 от 12 август 2011 г., постановено по гр.д. № 17 по описа на районния съд в гр. Трън за 2011 г. за осъждане на общината да заплати на Д. А. Д. от [населено място] сумата от 12000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди и сумата от 600,23 лева лихва за периода 8 август 2010 г. – 31 януари 2011 г., ведно със законната лихва от предявяването на иска, и общината е осъдена за разноски.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснато нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и поради произнасяне свръхпетитум- съдът е бил сезиран с искане да обезсили първоинстанционното решение, тъй като съдът се е произнесъл по непредявено основание, а вместо да поправи грешката, въззивният съд е допуснал нова такава; не се установява да има немарливо отношение от страна на общината във връзка с изграждането, поддържането и експлоатацията на процесния път и неговите принадлежности, а въззивният съд си е измислил, че пътят е неправилно поддържан с обозначителни знаци от съответните длъжностни лица и е установена пряка причинно-следствена връзка между увреждането и компетентните длъжностни лица на общината; признава се, че първата инстанция се е произнесла по непредявено основание, но не се счита, че това е достатъчно за отмяна на решението; ако съдът се бе произнесъл по предявения иск по чл. 45, вр. чл. 49 ЗЗД, нямаше да се стигне до уважаване на иска, тъй като общината е спазила всички действащи нормативни актове при изграждането и поддържането на процесния път, не са събрани данни дали на процесното място има предупредителни знаци и дали има задължение за поставяне на такива по нормативен акт, но независимо от това съдът приема, че длъжностно лице от общината има основна вина за настъпването на деликта с непоставяне на обозначителни знаци; пренебрегнато е заключението на експертизата, че на процесното съоръжение няма как да се постави капак или друго обезопасително средство; неправилно се сочи, че общината обжалва решението на районния съд в частта му за уважения иск по чл. 49 ЗЗД, тъй като от първия до последния ред на първоинстанционното решение съдът пише единствено за иск по чл. 50 ЗЗД. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивният съд е счел, че първата инстанция, произнасяйки се по иск с правно основание чл. 50 ЗЗД вместо такъв по чл. 45, вр. чл. 49 ЗЗД, не е допуснал нарушение на процесуалните правила и не се е произнесъл по непредявен иск, а именно такъв по чл. 50 ЗЗД. Сочат се три решения на ВКС, постановени по чл. 290 и сл. ГПК. Съдът се е произнесъл и по процесуален въпрос, разрешаван противоречиво от съдилищата – сочи се решение на въззивен съд, с което съдът се е произнесъл напълно противоречиво с обжалваното въззивно решение.
Ответницата Д. А. Д., със съгласието на баща й А. И. Д., от [населено място], не представя отговор на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че предмет на въззивно обжалване е частта на решението на районния съд, с което е уважен иск по чл. 49 ЗЗД срещу касатора за претърпени неимуществени вреди и лихва; процесното пътно съоръжение (тръбен водосток) е изградено в съответствие с изискванията на нормативната уредба и се намира под и на пътното платно като част от пътя; непълнолетната ищца паднала в съоръжението, получила счупване на кости на двете ръце и се наложила гипсова имобилизация на едната ръка и оперативна интервенция за другата, като пострадалата изпитвала силни болки и страдания за продължителен период от време; търсеното обезщетение от 12 хиляди лева се основава на събраните доказателства по делото и е справедливо определено от съда, ведно със законната лихва от увреждането до изплащането на сумата; увреждането не е настъпило при обстоятелства на съпричиняване от страна на ищцата на вредоносния резултат; настъпилото увреждане е поради неправилно поддържане на пътя с обозначителни знаци от съответните длъжностни лица на общината.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като поставеният правен въпрос е по правомощията на въззивния съд в случай, че установи дадена от първата инстанция неправилна правна квалификация на предявения иск, и правният въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие съд задължителната съдебна практика.
Така например в решение № 307 по гр.д. № 1187/2010 г., ІІІ г.о., касационният съд приема, че решението е недопустимо като произнесено по непредявен иск, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран. В случаите, в които първоинстанционният съд се е произнесъл по спорното право, но неправилно е квалифицирал същото, то това не означава произнасяне по непредявен иск – решение № 375 по гр.д. № 931/2009 г., ІV г.о. Този извод ВКС е обосновал с възможността на въззивния съд да извършва самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото като прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, включително и като определя правната квалификация на иска. С друго решение – решение № 71 по гр.д. № 594/2011 г., ІV г.о., ВКС приема, че предметът на спора се определя от наведените от ищеца като основание на иска факти и от търсената от ищеца защита, съдът по същество, какъвто е и въззивният, с оглед установения в чл.6 ГПК принцип на диспозитивното начало в процеса, е длъжен да разреши материалноправния спор по същество, като се произнесе по наведеното от ищеца с исковата молба основание и по търсената от ищеца защита; в случаите, когато първоинстанционният съд (както и всяка друга съдебна инстанция, която разглежда спора по същество) е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но е определил погрешно правната квалификация на иска, той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението му; когато въззивният съд в рамките на правомощията си по чл. 269, изр. второ и чл. 271 ГПК въз основа на наведени във въззивната жалба основания за това, установи, че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон – квалифицирал е неправилно иска, въззивният съд следва да разреши материалноправния спор по същество, като определи правилната квалификация на предявения иск и се произнесе по основателността му.
Процесният случай е именно такъв. В исковата молба ищцата изрично сочи, че поради немарливо и небрежно отношение на общината, необезопасила по никакъв начин уличната шахта, която и до момента е в положението, в което е била и по време на инцидента, са й причинени неимуществени вреди, подробно изброени. Независимо от неправилно определената от първата инстанция квалификация на иска, при все, че се е поддържало от процесуалния представител на ищцата противоправно бездействие на общината, свързано с необезопасяване на пътния участък, което е и съобразено от районния съд, то и самият касатор във въззивната си жалба сочи, че общината не е имало какво да направи, за да обезопаси процесното съоръжение, и изрично подчертава, че искът е следвало да бъде квалифицират по чл. 49 ЗЗД, както го е определила ищцата. Като е съобразил наведените във въззивната жалба основания за неправилност на решението на районния съд, и в съответствие с правомощията си по чл. 269, изр. второ и чл. 271 ГПК, въззивният съд е установил, че първоинстанционният съд е квалифицирал иска неправилно, той е следвало да разреши материалноправния спор по същество, като определи правилната квалификация на предявения иск и се произнесе по основателността му.
Цитираните от касатора съдебни решения, постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК, не поддържат тезата му за недопустимост на въззивното съдебно решение при сгрешена правна квалификация от страна на първоинстанционния съд, констатирана при въззивната проверка. Така например в решение № 25 по т.д. № 657/2009 г., І т.о., касационният съд приема, че е разгледан непредявен иск, а не че правната квалификация на претенцията е неправилно определена; в решение № 51 по т.д. № 623/2008, ІІ т.о, ВКС възприема константното разбиране на съдебната практика, че посочената от ищеца правна квалификация на иска не обвързва съда; същото правно разрешение е прието и в решение № 164 по т.д. № 764/2008 г., ІІ т.о. На последно място, касаторът сочи, че идентичен случай е бил разрешен противно на даденото разрешение в настоящия спор и представя решение без номер от 23 април 2010 г., постановено по гр.д. без номер по описа на Софийския окръжен съд за 2010 г., което е без отразяване за влизането му в сила и, следователно, не може да послужи за преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е установено, че правният въпрос е разрешен противоречиво в друго влязло в сила съдебно решение. Но дори и това да беше установено, от мотивите на представеното решение е видно, че съдът приема, че първоинстанционното решение не би подлежало на обезсилване ако районният съд е изложил мотиви относно наличието на елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД за пораждане на отговорността на ответниците, какъвто е всъщност процесният случай.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1122 от 23 декември 2011 г., постановено по в.гр.д. № 962 по описа на окръжния съд в гр. Перник за 2011 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: