О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 51
София, 14.01.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети януари през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 452 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. п. в [населено място] чрез прокурор С. Г., против въззивното решение № 601 от 19 декември 2011 г., постановено по в.гр.д. № 1239 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2011 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 100 от 4 октомври 2011 г., постановено по гр.д. № 313 по описа на окръжния съд в гр. Хасково за 2011 г. за осъждане на прокуратурата да заплати на Д. В. С. от [населено място] сумата от 10 хиляди лева обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно и необосновано, тъй като изводите на съда са неправилни – останало е недоказано, че наказателното производство е довело до трайни изменения на психиката на ищеца, но това не е намерило място при определяне размера на обезщетението; само срокът на наказателното производство не може да е основание за определяне размер на обезщетението; съдът е направил изводите си в нарушение на ППВС № 4/68 г. и в нарушение на съдебната практика; не е отговорено на поставените във въззивната жалба въпроси; решението е в противоречие с практиката на съдилищата по проблема за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди; съдът само е отразил, че искът е доказан, без това да се отрази съществено при определяне на размера на обезщетението и то да е съобразено с конкретните доказателства и разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката при определяне размерите на обезщетението, въпреки, че това е маркирано в мотивите; налице е противоречие с т. 19 от ТР № 1 от 4 януари 2001 г., ОСГК – няма изложени мотиви за причинно-следствената връзка между обвинението и настъпилите вреди; съдът не се е съобразил с изискванията на чл. 52 ЗЗД и практиката на ВКС и съдилищата (сочат се две решения на ВКС по чл. 290 и сл. ГПК и ТР № 3/2004 г., ОСГК, ППВС 4/68 г., ТР № 1/2001 г., ОСГК); от приетото за установено като доказателствен материал по делото не може да се направи извод, че твърдените неимуществени вреди са в резултат само от воденото досъдебно производство; съдът е приел, че следва да се намали присъденото обезщетение, но не е определил правилния размер.
Подадена е и насрещна касационна жалба от Д. В. С. от [населено място], приподписана от адв. С. К., срещу останалата част от решението, с което е отхвърлена претенцията за обезщетение над присъдения размер до претендирания от 30 хиляди лева.
В насрещната касационна жалба се сочи, че решението е неправилно поради съществено противоречие с материалния закон и необоснованост, тъй като касаторът бил подсъдим за период около шест години за тежко умишлено престъпление; за цялото време, докато траело наказателното преследване, касаторът изпитвал изключително притеснение и постоянен страх, че ще прекара голяма част от живота си в местата за лишаване от свобода и да плати голяма сума пари, поради което съдът неправилно е приел размер на обезщетението, без да прецени тези обстоятелства, което е в противоречие със съдебната практика (сочат се множество съдебни решения); тежестта на повдигнато обвинение и дългия престой в следствените арести оказали изключително негативно въздействие върху психическото състояние на касатора, върху личния му живот, върху честта и достойнството му и върху възможността му свободно да се придвижва в пространството и да определя сам социалните си контакти; наложената мярка за неотклонение станала причина касаторът да се раздели с приятелката си; съдът не отчел, че делото е било гледано на три възможни съдебни инстанции, имало е спор за подсъдност по него и това допълнително е оказало негативно въздействие върху касатора. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към насрещната касационна жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД когато са налице предпоставките за уважаване на иск с правно основание по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Представят се решение на ВКС по реда на чл. 290 и сл. ГПК и две решения на ВКС по отменения ГПК.
За същата част на решението е постъпила и касационна жалба от Д. В. С. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Г. Б..
В касационната жалба се сочи, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, защото съдът неправилно приел, че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е неправилно определен при нарушение на чл. 52 ЗЗД – съдът е допуснал да обсъжда незаявени от ответника основания за отмяна на решението на окръжния съд, представената въззивна жалба е бланкетна и необоснована, не се установява кои са доводите на ответника, за да поиска отмяна на решението; въззивният съд е изградил вътрешното си убеждение в разрез със събраните доказателства и не се е позовал на конкретни доказателства, поради което въззивното решение на практика е постановено без мотиви. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, включено в самата касационна жалба, по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се сочи, че решението е в противоречие с практиката на ВКС, която установява, че принципът за справедливост не е абстрактен и спазването му е предоставено на субективната преценка на всеки съдебен състав при съобразяване на конкретните обстоятелства за всеки отделен случай (ППВС № 4/68 г.); съдът не е оценил в достатъчна степен и по справедливост доказателствата за претърпени от ищеца вреди – младата възраст на увредения, начина на задържането му, времето на престоя в ареста и изключително дългата продължителност на наказателния процес; нарушението на чл. 52 ЗЗД довежда до разноречива практика относно размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по различни дела за съвсем сходни случаи, които различия не всякога могат да бъдат коригирани от второинстанционния съд.
Страните не дават отговор по съответните касационни жалби.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че ищецът е бил оправдан по повдигнатите му обвинения за извършване на тежки престъпления, ищецът е понесъл трудно продължителния период на наказателното производство, чувствал се зле, усещал промяна в отношението на близки и обкръжението си, отказал да работи, отказал контакти с приятели, бил депресиран непрекъснато; след началото на наказателното производство се разделил с приятелката си по настояване на родителите й; налице е неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД относно размера на определеното обезщетение за претърпените вреди, намиращи се в пряка причинна връзка с воденото наказателно производство – размерът от 30 хиляди лева е силно завишен с оглед установените в процеса емоционални и психически страдания и дискомфорт поради неправомерното въздействие върху личността на ищеца, както и с действително установените неимуществени вреди, тъй като ищецът не е доказал да е преживял психически и емоционални страдания, надвишаващи по интензитет обичайните при наличие на обвинение в престъпление, както и по твърдението, че незаконното обвинение станало широко известно в социалния му кръг; липсват доказателства, че наказателното производство е попречило на професионалната и социалната реализация на ищеца; дължимото обезщетение е в размер на 10000 лева, предвид данните за личността и социалния статус на ищеца, икономическата обстановка в страната, както и принудата ищецът да живее около пет години в състояние на емоционален стрес и дискомфорт при съзнанието за невинност и обвинения за тежки престъпления.
К. съд приема, че не следва да допуска касационното обжалване, тъй като касаторите не са поставили правен въпрос по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд.
При действащия съдопроизводствен ред допускането на касационното обжалване е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
П. сочи доводи за неправилност на решението дори и в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване. Формулиран правен въпрос по посочените задължителни критерии липсва. Твърди се, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката при определяне размерите на обезщетението, въпреки, че това е маркирано в мотивите и че съдът не се е съобразил с изискванията на чл. 52 ЗЗД и практиката на ВКС и съдилищата. Очевидно е, че касаторът иска да постави проблема за съдържанието на понятието „справедливост” според чл. 52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Дори и да се приеме, че е поставен относим правен въпрос, касаторът не е съобразил изобилната съдебна практика на ВКС по поставения проблем – например в решение № 407 по гр.д. № 1273 за 2009 г. на ІІІ ГО, в които се приема за правилно тълкуването, изразявано в постоянната съдебна практика, относно справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включващ винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Изрично ВКС приема, че съдът следва да съобрази всички доказателства, относими към реално претърпените от увреденото лице морални вреди – болки и страдания, за да се счете, че решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост. Това разрешение на правния въпрос е сторено в синхрон с тълкуването, дадено от Върховния съд в ППВС № 4/68, според което при определянето на справедливото обезщетение съдът следва да вземе предвид всички относими обстоятелства, като посочи кои от тях обосновават присъдения размер. В разглеждания случай въззивният съд е постъпил по указания начин – ясно е изразено кои обстоятелства са значими във връзка с определянето на справедливия размер на обезщетението и защо съдът приема този размер.
Оплакването за наличие на противоречие с т. 19 от ТР № 1 от 4 януари 2001 г., ОСГК, тъй като няма изложени мотиви за причинно-следствената връзка между обвинението и настъпилите вреди, също е изложено като касационно оплакване. И в този случай, дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, то отговор не следва да се даде от ВКС в процедурата по чл. 290 и сл. ГПК, тъй като подобно противоречие не се наблюдава. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви в това отношение не е основание за допускане на касационното обжалване.
Останалите две твърдения – от приетото за установено като доказателствен материал по делото не може да се направи извод, че твърдените неимуществени вреди са в резултат само от воденото досъдебно производство, и че съдът е приел, че следва да се намали присъденото обезщетение, но не е определил правилния размер, изобщо не отговарят на задължителните критерии за поставяне на правен въпрос с оглед преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и по тях касационното обжалване не следва да се допуска. Липсата на поставен правен въпрос, относим към изводите на въззивния съд, не налага обсъждане на представената с касационната жалба съдебна практика.
Тъй като по тази касационна жалба касационното обжалване не се допуска, то насрещната касационна жалба не следва да бъде разгледана, както разпорежда чл. 287, ал. 4 ГПК.
Касационното обжалване не следва да се допуска и по касационната жалба на Д. С..
В изложението за допускане на касационното обжалване касаторът също не е поставил правен въпрос по обусловило изхода на спора разрешение от въззивния съд. На първо място се сочи, че решението противоречи на практиката на ВКС, която установява, че принципът за справедливост не е абстрактен и спазването му е предоставено на субективната преценка на всеки съдебен състав при съобразяване на конкретните обстоятелства за всеки отделен случай. По този проблем, освен липсата на поставен правен въпрос, следва да се изтъкне същият извод, както по жалбата на прокуратурата. Касаторът в този случай не е поставил правен въпрос по твърдението си, че съдът не е оценил в достатъчна степен и по справедливост доказателствата за претърпени от ищеца вреди, и в какво се състои тази недостатъчна степен на оценка. Най-сетне се поддържа, че нарушението на чл. 52 ЗЗД довежда до разноречива практика относно размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по различни дела за съвсем сходни случаи, които различия не всякога могат да бъдат коригирани от второинстанционния съд. И тук, освен липсата на правен въпрос, не се сочи наличие на различно разрешаване във връзка с размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди по идентичен случай, доколкото изобщо подобна идентичност може да има, предвид разликата в обективните и субективните елементи, влияещи на степента на засягане и последиците от незаконното обвинение върху нематериалните блага, притежавани от увреденото лице. Тъй като в разглеждания случай касаторът е изложил в касационната жалба и в изложението към нея своите виждания по правилността на решението на въззивния съд и по осъществената от него оценка на събраните доказателства, доводите му следва да се определят като основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които биха могли да бъдат предмет на разглеждане от касационния съд само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 601 от 19 декември 2011 г., постановено по в.гр.д. № 1239 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2011 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: