ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 63
София, 15.01.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети януари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 605 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на адвокат П. като процесуален представител на В. С. Б. от [населено място] и на адвокат М. като процесуален представител на М. А. И. от [населено място] срещу въззивното решение на Смолянския окръжен съд /СОС/ от 13.ІІ.2012г. по в.гр.д. № 321/2011г.
В отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК В. Ст.Б. е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
М. Ат.И. не е дала отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК по касационната жалба на В. Ст.Б..
Касационните жалби са подадени в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и са процесуално допустими.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СОС е отменил решението на Чепеларския РС от 19.V.2011г. по гр.д. № 97/2010г. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил М. т.И. да заплати на В. Ст.Б. 1023.74лв. на основание чл.31 ал.2 ЗС, представляващи обезщетение за неползван съсобствен имот, ведно със законната лихва, считано от 18.І.2010г. до окончателното изплащане, и е отхвърлил иска за разликата до 24000лв. и претенцията за 1001лв. мораторна лихва. С решението е потвърдено определението на първоинстанционния съд № 606/22.VІІ.2011г., с което е отхвърлено искането на М.И. за изменяване на първоинстанционното решение в частта му за разноските.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице предвидените в чл.31 ал.2 ЗС предпоставки за частично уважаване на исковата претенция: страните са съсобственици при квоти 1/3 ид.част за ищеца и 2/3 ид.части за ответницата на къща в [населено място]; на 23.Х.2007г. на ответницата е връчена нотариална покана от ищеца да му заплаща обезщетение поради лишена възможност от ползване на имота след въвеждането й във владението му през 2005г.; след като ответницата не е предприела действия да заплаща наем за това, че ищецът е лишен от ползване на имота, означава, че тя не се е съгласила и да му предостави ползването на имота, и като не е избрала една от двете възможности – или да заплаща наем или да предложи на ищеца, давайки му ключ от къщата, сама се е поставила в положение, че е лишила ищеца от възможността и той да ползва полагаемата му се идеална част от къщата. Относно размера на обезщетението съдът се е основал на вариант втори по заключение на вещо лице, съобразен с дължим наем за строителни работници, а не на първи вариант, съобразен с наем за туризъм, защото състоянието на жилищната сграда не позволява да бъде използвана като хотелска част, за което има високи изисквания и ищецът не е доказал сградата да е пригодена за такава цел.
В изложението на В. С. Б. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпроса „обезщетението, заместващо ползата, от която е бил лишен съсобственикът в хипотезата на чл.32 ал.2 ЗС следва да се определи като се има предвид средният пазарен наем за имота в процесния период и възможностите за експлоатацията му или наемната цена за имота в състоянието, в което го е привел ползващият го съсобственик” в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в едно решение на негов състав, постановено по реда на чл.290 ГПК, въпросът бил разрешаван противоречиво от съдилищата, без да се сочи незадължителна съдебна практика, и бил от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
В изложението на М. Ат.И. по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по процесуалноправен въпрос, решаван противоречиво от съдилищата, като постановил решението си без да обсъди всички събрани доказателства в съвкупност, коментирайки избирателно приетите писмени доказателства, а що се касае до събраните пред първата инстанция гласни доказателства – показанията на свидетелите Л. и Д. – те са оставени от съда без никакъв коментар и обсъждане във връзка с твърденията, които ответницата доказва с тях; съдът не обсъдил и всички възражения на страните относно спорното в процеса ползвала ли е ответницата целия спорен имот и дали ползваната от нея част не е дори по-малка от притежаваната от нея квота /сочи се незадължителна практика на ВКС/. Въззивният съд се произнесъл и по други съществени процесуални въпроси в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата, като основал решението си единствено на твърдения на ищеца, неподкрепени от доказателства, и без обсъждане на оборващи ги други доказателства. Поставя се въпросът „може ли съдът да основава решението си на предположения, като тълкува евентуалната воля на страните”. Съдът се произнесъл и по съществен материалноправен въпрос в противоречие с практиката на съдилищата /сочат се едно решение на ВС по гр.д. № 390/1979г. и едно на РС Добрич по гр.д. № 360/2010г./, като приел, че съсобственикът дължи обезщетение дори когато ползва съсобствения имот в обем по-малък от притежаваната от него квота.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по единственият поставен от касатора-ищец материалноправен въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Това е така, тъй като в атакуваното решение не се съдържа извод, че размерът на обезщетението следва да се определи съобразно състоянието на имота, в което го е привел ползващият го съсобственик. Но дори да се приеме, че съдът се е произнесъл по този въпрос, с представеното решение на ВКС състав на ІV ГО № 405/24.Х.2011г. по гр.д. № 1541/2010г. не се обосновава основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като в него такъв въпрос не е разрешен, а и не се сочи и представя незадължителна съдебна практика, което обуславя липса и на твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Не би било налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай касаторът не е обосновал нито една от посочените в това тълкувателно решение хипотези, обуславящо наличието на твърдяното /бланкетно/ основание за допускане на касационно обжалване.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по жалбата на М. Ат.И.. Първият поставен от нея процесуалноправен въпрос не е от значение за изхода на спора по делото. Действително въззивният съд не е обсъдил показанията на свидетелите Л. и Д., че ответницата живее на първия етаж, че на останалите етажи не се живее, че в тях имало паяжини и мухъл /вследствие на спукани тръби на таванския етаж/ и че свидетелката знаела от казаното й от И., че продължавало да тече и че последната се ядосвала, че никой не идва; не е обсъдил и възражението ползвала ли е тя целият имот и дали ползваното не е по-малко от частта й. Непреценката на тези доказателства и възражение не е от значение за изхода на спора с оглед решаващият извод на въззивния съд, че ответницата е лишила ищеца от възможността да ползва полагаемата му се част, като не му е предоставила ключ за достъп до къщата /което е в съответствие с даденото задължително разрешение на въпроса с ТР № 7/2012г. на ОСГК, според което лично ползване по смисъла на чл.31 ал.2 ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата им/, който извод касаторката не е релевирала като основание за допускане на касационно обжалване. Въпросът „може ли съдът да основава решението си на предположения, като тълкува евентуалната воля на страните”, е неясен, тъй като не сочи кой извод на въззивния съд е основан на предположения. А по въпроса „дължи ли се обезщетение, когато съсобственикът ползва съсобствена вещ, съответстваща на притежавания дял от общността”, въззивният съд не се е произнесъл. Както вече бе посочено, приетото в атакуваното решение в тази насока е, че ответницата е препятствала достъпа на ищеца до целия процесен имот, като не му е предоставила ключ за него, при което е без значение каква част от имота тя фактически е ползвала.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
С оглед този извод и на основание чл.78 ал.1 и ал.3 ГПК разноските за настоящата инстанция следва да останат в тежест на страните така, както са ги направили.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Смолянския окръжен съд № 23 от 13.ІІ.2012г. по в.гр.д. № 321/2011г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: