ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 64
София, 15.01.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети януари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 752 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по касационните жалби на адвокат Л. и адвокат С. като процесуални представители на Д. С. К. от С. и на адвокат С. като процесуален представител на А. А. А. от С. срещу въззивното решение на СГС от 15.03.2012г. по в.гр.д. № 10834/2011г.
В отговорите си по реда на чл.287 ал.1 ГПК страните са заели становища за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски.
Касационните жалби са подадени в предвидения в закона и указан на страните преклузивен срок и са процесуално допустими.
По допускането на касационно обжалване ВКС на РБ взе предвид:
С атакуваното решение СГС по въззивни жалби и на двете страни е потвърдил решението на СРС по гр.д. № 1026/2009г. в отхвърлителната му част по предявения от Д. Ст.К. срещу А. А..А. на основание чл.21 ал.2 СК /отм./ иск за установяване трансформация на лично имущество при придобиването на 1/6 ид.част от празно дворно място в С. на [улица]от 2008 кв.м и празно дворно място в С. [улица]от 8106 кв.м, и в отхвърлителната му част по предявения от А. А..А. срещу Д. Ст.К. насрещен иск за 1/12 ид.част от посочените имоти, отменил е първоинстанционното решение в отхвърлителната му част по исковете на К. срещу А. за трансформация на лично имущество при придобиването на 1/6 ид.част от имотите в [населено място] и вместо него е постановил друго, с което е признал за установено по отношение на А. на основание чл.21 ал.2 СК /отм./, че 1/6 ид.част от ПИ № *****.*.***, находящ се в [населено място], с площ 2553 кв.м, и от ПИ № *****.*.***, находящ се в същия град, с площ 5475 кв.м, е лична собственост на К..
За да постанови решението в частта относно имотите в С., въззивният съд е приел, че бракът между страните е прекратен с влязло в сила на 11.05.2005г.; че тези имоти са закупени през 1996-1997г. по време на брака им; не са възприети доводите на ищеца К., че те са закупени от него изцяло със средства на фирмата му [фирма] и че ответницата няма никакво участие в закупуването им, тъй като през този период тя не била работела – ответницата е отглеждала детето на страните, родено през 1996г., и само през този период тя е имала прекъсване на трудово правоотношение, като през цялото останало време е работела, по време на отглеждане на детето средствата, които са внасяни в семейството, са били осигурявани от ищеца, няма представени доказателства, освен показанията на братята на ищеца, оценени като показания на заинтересовани свидетели, че имотите са заплатени от ищеца; в случай, че имотите са закупени за фирмата, е следвало в нотариалните актове да се впише, че са закупени от [фирма], а не имената на физическите лица, участвали в покупко-продажбата; при тези обстоятелства е направен извод, че не е доказано по безспорен начин закупуването на имотите в С. изключително с лични средства на ищеца.
Относно имотите в [населено място] е прието, че преди прекратяването на брака страните са били във фактическа раздяла от 2001-2002г., имотите са закупени през 2004г., а и ответницата не е претендирала за тях, при което съдът е стигнал до извод, че те са закупени с лични средства на ищеца.
Относно насрещната претенция на ответницата е прието, че тя не е доказала по безспорен начин, че е заплатила процесните имоти – през годината, когато баща й й дал 600000лв., е закупено и семейното жилище, като според свидетелите двамата съпрузи са участвали поравно в закупуването му; бащата на ответницата е свидетелствал за даването от него на посочената сума, но и че не знае за какво тя е използвана, като предполага, че и двамата са дали пари за закупуването на процесните имоти; при тези обстоятелства насрещният иск е недоказан.
В изложението на Д. Ст.К. по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за придобиване на имот по време на брака по сделка с участващи повече от едно лице на страната на купувача и при наличие на договореност между лицата /изрично в договора или с отделно съглашение/, което води до оборване на презумпцията по чл.19 ал.3 СК /отм./ за общност на придобитото, при условие, че в договора за продажба съпругата не е участвала и при условие, че не може да се приеме в тези случаи, че съпругата има принос в придобития дял на другия съпруг; невписването в нот.акт за купувач на едноличния търговец не води до оборването на твърдението, че имуществото, придобито със средства от дейността на едноличния търговец, е СИО, прекратена с развод, при изрична договореност на купувачите – единия съпруг и трети лица, че имуществото е закупено със средства от и за дейността на ЕТ – сочат се ТР № 2/2001г. ОСГК, едно решение на състав на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, и едно решение на ВКС от 2003г.; съдилищата решавали противоречиво въпроса кога е налице пълно и главно доказване на иска по чл.21 ал.1 СК /отм./ и с какви доказателствени средства се постига това – при проведено пълно и главно доказване – събрани са гласни и писмени доказателства – декларации за общ доход на [фирма] към момента на придобиването на имотите, са доказани релевантните по чл.21 ал.1 СК /отм./ факти – извънбрачните средства /от дейността на ЕТ/ и влагането им в недвижимия имот /за дейността на ЕТ/ с договор, в който съпругата не участва; в противоречие с практиката и при проведено пълно и пряко доказване към момента на придобиването на имота съдът приел, че в случай, че той е закупен на името на фирмата, е следвало в нот.актове да се впише, че са закупени за ЕТ – в противоречие с три решения на ВКС, постановени по реда на ГПК /отм./, и пет решения, постановени по реда на чл.290 ГПК; съдът се произнесъл по въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото дали е налице трансформация на лично имущество, когато личното имущество е такова на фирма – едноличен търговец, собственост на този съпруг, вписан като купувач, и другият съпруг няма никакъв принос в дейността и активите на фирмата на ЕТ – по този въпрос нямало достатъчна съдебна практика.
В изложението на А. А..А. по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи, че въззивното решение следвало да се допусне до касационно обжалване, тъй като то било недопустимо като постановено по непредявен иск – от исковата молба ставало ясно, че ищецът оборва съвместния принос, твърдейки, че неговите доходи явно надвишават тези на ответницата по време на придобиване на имотите, правилната квалификация на иска била по чл.28 ал.3 СК /отм./; първоинстанционният съд не направил и доклад по чл.146 ГПК, водещо до недопустимост на решението, след като не е дадена правна квалификация на претендираните от ищеца права, обстоятелства, от които произтичат, разпределението на доказателствената тежест и т.н.; съдът се произнесъл по въпроса кога вещите, придобити по време на брака от единия съпруг в резултат на търговската му дейност като ЕТ, са негова лично собственост в противорпечие с практиката на ВКС – сочи се ТР № 2/2001г. по приложението на чл.28 ал.3 СК /отм./, по аргумент за противното приложното поле по посочената разпоредба не се отнася до основанията по чл.21 СК /отм./; съдът се произнесъл и по въпроса може ли да се приеме, че след като имотите са закупени от физически лица, в т.ч. ищеца по време на брака с ответницата, са СИО, а не са лична собственост като включени в търговско предприятие – съдът приемал, че част от имотите са лична собственост, а друга – не, без да излага никакви мотиви, въпросът бил от значение за точното прилагане на чл.21 СК /отм./; след като имотите не са включени в предприятието на ищеца, то придобитата 1/6 ид.част от тях по време на брака е СИО; произнасянето на ВКС щяло да допринесе за уеднаквяването на практиката по приложението на чл.21 СК /отм./; прието е от СГС, че предявеният иск по чл.21 СК /отм./ е частично основателен, като счита, че ищеца има по-голям принос, което обаче е юридически факт, предпоставящ уважаването на иск по чл.28 ал.3 СК /отм./.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
Изложението на Д. К. не отговаря на посочените изисквания. По част от поставените от него въпроси въззивният съд не се е произнесъл. По първия това е така, тъй като сред решаващите изводи в атакуваното решение няма такъв, обоснован с участието на повече от едно лице на страната на купувача, нито с изрична договореност между тях, че имуществото е закупено със средства от и за дейността на едноличния търговец, нито с неучастието на ответницата в покупко-продажбата. По последния въпрос това е така, тъй като изводът за липса на трансформация не е обоснован с неучастие на ответницата в покупко-продажбата и че тя няма никакъв принос в дейността и активите на фирмата на едноличния търговец. По процесуалноправният въпрос това е така, тъй като съдът не е отхвърлил някои от представените доказателства, а некредитирането на показанията на свидетелите на ищеца /негови братя/ поради заинтересоваността им от изхода на делото касаторът не е релевирал като основание за допускане на касационно обжалване. Тук следва да се отбележи, че пълно и главно доказване на трансформация на лично имущество е налице, когато са установени всички елементи от фактическия състав на чл.21 СК /отм./, по което е налице трайна и непротиворечива практика, с която даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие. И най-сетне въпросът за невписването в нотариалния акт на едноличния търговец като купувач не е от значение за изхода на спора по делото, тъй като изводът на въззивния съд в тази насока не е решаващ.
С оглед на тези съображения касационно обжалване на атакуваното решение при липсата на основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка не следва да бъде допускано по касационната жалба на К..
Не са налице предпоставките на закона за допускане на касационно обжалване и по жалбата на А. А..А.. На първо място, въззивният съд не се е произнесъл по непредявен иск. Въззивният съд е квалифицирал, разгледал и се е произнесъл по претенции с правно основание чл.21 ал.1 СК /отм./ /а не по чл.28 ал.3 СК /отм./, което е в съответствие с твърденията на ищеца в исковата му молба, че е придобил по време на брака му с ответницата недвижими имоти, като за закупуването им е вложил лични негови средства от доходите му като едноличен търговец, и искането му поради това да бъде установено, че те са лична негова собственост.
Няма произнасяне от въззивния съд и по процесуалноправния въпрос за неизготвяне от първоинстанционния съд на доклад по чл.146 и сл. ГПК. Това е така, тъй като във въззивната си жалба касаторката не е релевирала такова оплакване, поради което и по силата на чл.269 изр.2 ГПК въззивният съд нито е бил длъжен, нито е имал правомощие да се произнася, проверявайки служебно съобразяването от първоинстанционния съд на процедурата по посочената разпоредба.
Няма произнасяне от въззивния съд и по останалите два поставени от касаторката материалноправни въпроси. Това е така, тъй като решаващите си изводи въззивният съд не е обосновал нито с придобиването на имотите от ищеца в резултат на търговската му дейност като ЕТ, нито с това, че имотите не са СИО, тъй като са включени в търговско предприятие.
Следователно касационно обжалване не следва да бъде допускано и по жалбата на ответницата по делото поради липса на основната предвидена в закона предпоставка за това.
На основание чл.78 ал.1 и ал.3 ГПК направените от страните разноски следва да останат в тяхна тежест така, както са ги направили, с оглед изхода на спора.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС ГО І бр. ВС № 1814 от 15.03.2012г. по гр.д. № 10834/2011г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: