5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 18
София, 17.01.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, от 02.12.2003 год.второ търговско отделение, в закрито заседание на 19.10.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1276/2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр. София против въззивното решение на Софийски градски съд от 20.12.2010год., по в.гр.д.№ 1505/2010 год., с което е потвърдено решението на Софийски районен съд от 13.08.2009 год., по гр.д.№ 20200/2008 год. и е осъден касатора , в качеството му на ответник, да заплати на основание чл.266, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД на [фирма], [населено място] сумите: 2 462.54 лв., представляваща неплатено възнаграждение по договор за СМР и реконструкция от 02.12.2003 год., заедно със законната лихва върху тази сума, начиная от 17.07.2008 год. до окончателното и изплащане; 24 571.16 лв., възнаграждение по договор за СМР и реконструкция от 05.01.2004 год., заедно със законната лихва върху тази сума от 17.07.2008 год. до окончателното и изплащане и 1091. 35 лв.деловодни разноски.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон- чл.266, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.264, ал.1 ЗЗД, касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че в качеството си на възложител е приел изпълнените от ищеца СМР по реконструкцията на завод „Г.Б.” [населено място], [община], като счита, че представените в тази насока приемо- предавателни протоколи, на които въззивният съд се е позовал, са подписани от неоправомощено да представлява ТД- ответник лице, поради което не могат да породят целените с тях правни последици, а приложените от ищеца 2 бр. данъчни фактури, макар и подписани от управителя на ЮЛ- възложител са относими единствено към установяване на данъчно задължение на последното, но са неотносими към изискуемостта на вземането за възнаграждение и установяване на възникнало в тежест на ответника задължение за заплащането му на ищцовото ТД.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1,т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърдението на касатора е, че възприетото от въззивния съд разрешение на значимите за изхода на спора въпроси на материалното право, свързани с приложението на чл.266, ал.1 ЗЗД, а именно : „Допустимо ли е да се дължи заплащане на възнаграждение за възложената с договор за изработка работа, която не е била приета по предвидените в закона ред и условия?” и „Достатъчно ли е наличието на подписани от управителя на ТД- възложител фактури за извършени СМР, за да възникне задължение за плащане на възнаграждението по чл.266, ал.1 ЗЗД”е в несъответствие с практиката на ВКС и на съдилищата в страната.
В подкрепа на визираното противоречие са посочени: решение на Великотърновския апелативен съд № 106/206.2006 год., по в.гр.д.№ 110/ 2006 год.; решение от 12.05.2008 год., по гр.д.№ 73/1008 год. на Русенския окръжен съд; решение от 19.05.2008 год., по гр.д.№ 151/2008 год. на Софийски окръжен съд и определение № 31/22.01.2009 год., по т.д.№ 612/2008 год. на ВКС,ІІ т.о..
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по основателността на въведените касационни основания, без да изразява становище по искането за допускане на касационно обжалване.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС,като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, поради следното:
За да потвърди първоинстанционното осъдително решение по предявените в обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД, въззивният съд, позовавайки се на конкретния доказателствен материал по делото, е приел за безспорно, че страните са валидно обвързани от сключени помежду им два договора за изработка с предмет СМР и реконструкция на завод „Г.Б.”, [населено място] , [община] – от 02.12.2003 год. и от 05.01.2004 год., по които ответникът, в качеството си на възложител, е неизправна страна и следва да бъде ангажирана договорната му отговорност, съгласно общото законово правило на чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.266, ал.1 ЗЗД за неизпълнение на задължението за заплащане на уговореното възнаграждение.
При съобразяване правната характеристика на сключения договор за изработка, в специфичното му проявление – договор за СМР , решаващият съд е счел, че макар и подписалият приложените по делото приемо – предавателни протоколи да не е бил надлежно оправомощен да получи изработеното от името и за сметка на възложителя, поради което същите са непротивопоставими на последния, то обстоятелството, че двустранно съставените фактури за дължимите на изпълнителя, въз основа на тези документи, суми са били подписани от законния представител на ТД – възложител, като по тях дори е било извършено частично плащане, само по себе си е достатъчно, за да налице осъществено по см. на чл.264, ал.1 ЗЗД приемане на работата, поради което е отречена основателността на въведеното от ответника защитно възражение за преждевременност на заявено от ищеца вземане.
Следователно от решаващите мотиви, съдържащи се в съобразителната част на обжалваното решение се налага правен извод, че поставените от частния жалбоподател конкретни материалноправни въпроси, като свързани с приложението на чл.266, ал.1 ЗЗД и чл.264, ал.1 ЗЗД, са значими за крайния правен резултат по делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК- главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
По отношение на тях не е осъществено допълнителното изискване на закона-нито едно въведените от касатора основания по т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Цитираната съдебна практика на различни по степен съдилища в страната, както и определение № 31/2009 год., по т.д.№ 612/2008 год. на състав на ІІ т.о. на ВКС, постановено по реда на чл.288 ГПК, съгласно разясненията в т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, са въобще неотносими към основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Що се касае до критерия за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, то на преценка по отношение на същия подлежи единствено решение № 106 от 26.06.2006 год., по гр.д.№ 110/2006 год. на Великотърновския апелативен съд, за което са налице данни, че е влязло в сила – арг. от т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Със същото е даден отговор на въпроса дали съставянето на данъчна фактура е елемент от договора за изработка и дали тя може да се тълкува като уговорка между съконтрахентите за промяна началния момент на уговорения срок, в който възложителят следва да заплати възнаграждение за приетите СМР, който е различен от разрешения от въззивния съд правен въпрос, поставен в известна степен некоректно от касатора и свързан, предвид решаващите мотиви на въззивния съд със значението на този частен свидетелстващ документ за удостоверяване приемането на работата от възложителя в конкретния случай.
Затова като е счел, че въз основа на съставените данъчни фактури, надлежно подписани от законния представител на възложителя, по които последният дори е извършил частични плащания, може да се направи извод, че възложената на изпълнителя работа е била приета, съгласно изискването на чл.264, ал.1 ЗЗД, т.е., въз основа на анализа на конкретните доказателства по делото, СГС не се е отклонил нито от трайно установената съдебна практика на съдилищата, изразена и в постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 231/13.07.2011 год., по т.д.№ 1056/2009 год. на ІІ т.о. на ВКС, която е в смисъл, че релевантно за приемането на работата по см. на чл.264, ал.1 ЗЗД, факт, установим с всички допустими от ГПК доказателствени средства, е или онова изрично изявление на възложителя, придружаващо реалното предаване на готовия трудов резултат, че счита същото за съобразено с договора, или онези конклудентни действия, придружаващи фактическото получаване на изработеното, от които недвусмислено следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие от последния за такова одобрение, нито от цитираното по- горе решение на Великотърновския апелативен съд, че съставянето на фактурата не е елемент от фактическия състав на договора за изработка и има отношение относима към установяване на данъчното задължение на съставителя, но не задължението му за заплащане на дължимото възнаграждение.
Всъщност, формулирайки по този начин втория от поставените въпроси, предвид цялостното съдържание на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът всъщност изразява несъгласие с извършената от въззивния съд преценка на доказателствения материал по делото и обосноваността на изградения въз основа на него правен извод за надлежно приета от възложителя работата, което е довод за неправилност на обжалваното решение, неподлежащ на преценка в производството по чл.288 ГПК, дори и да е евентуално основателен.
Останалите посочени от касатора съдебни актове на различни по степен съдилища в страната, които са без данни да са влезли в сила, не биха могли да бъдат обсъждани като съдебна практика – източник на противоречиво разрешаване на конкретен правен въпрос – арг. от т.3 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС.
В създадената съдебна практика, съгласно разясненията в ТР № 1/ 2010 год. на ОСГТК на ВКС, не се включват и определенията на ВКС, постановени по реда на чл.288 ГПК.
Недоказано е и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен, че същото е останало неаргументирано от касатора, което изключва да е налице задължение за касационната инстанция да се произнесе по основателността му, то обстоятелството, че по въпросите, свързани с приложението на чл.266 ЗЗД, чл.264 ЗЗД, вкл. относимостта на издадените данъчни фактури към задължението на възложителя за заплащане дължимото на изпълнителя възнаграждение, т.е. касаещи точното изпълнение на договора за изработка, съществува трайно установена съдебна практика, вкл. и създадената по реда на чл.290 и сл. ГПК, която няма необходимост да бъде променена, за да бъде възприета различна, сочи, че визираният критерий е неосъществен.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, поради което при този изход на делото в касационната инстанция не следва да и бъдат присъждани такива, на осн. чл.78, ал.1 ГПК.
Водим от горното, настоящият съставът на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийскиградски съд от 20.12.2010год., по в.гр.д.№ 1505/2010 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: