О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 29
София, 21.01.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 28.09.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1046 /2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], [населено място] против въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 45 от 03. 06. 2011 год., по в.т.д.№ 85/2011 год., в частта, с която при условията на чл. 271, ал.1, изр.1 ГПК е осъден касатора, в качеството му на ответник, да заплати на [фирма], гр.Б. сумата 65 548 лв., представляваща дължим наем по 12 бр. конкретно посочени фактури, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 05.08.2009 год. до окончателното и изплащане, както и разноски в размер на 5 513.90 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените процесуални правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основното възражение на касатора е срещу обосноваността на извода на въззивния съд за наличие на трайни търговски отношения между страните, с предмет доставка на природен газ за производство на топлинна енергия и лишено от доказателствения материал по делото и закона отъждествяване на вземанията, произтичащи от договор за наем с института на таксите, като вид задължение, имащо различен от наемния договор произход.
Несъгласие жалбоподателят изразява и с възприетото от решаващия съд съдържание на приложеното по делото писмено доказателство – писмо изх.№ 291/ 05. 10.2007 год., като извънсъдебно признание на вземането, претендирано от ищеца, позовавайки се на правната характеристика на същото, като едностранно волеизявление на длъжника, което дори и да е налице, поражда правните си последици само и единствено до размера на конкретната заявена или заплатена сума.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Позовавайки се отново на въведените с касационната жалба оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, касаторът поддържа, че „обжалваното решение е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решения на ВКС: № 523/2008 год., по т.д.№ 274/2008 год. на І-во т.о.; № 214/2003 год., по т.д.№18874/2002 год. на V-то г.о. и № 1032/2007 год., по т.д.№605/2006 год. на ІІ-ро т.о.”.
Извън посоченото основание касаторът въвежда и твърдение, че възприетото от въззивния съд разрешение на значимите за изхода на делото въпроси на материално и процесуално право, свързани с признанието на длъжника, а именно: „Частично платената сума, свързана с едно правоотношение, представлява ли признание за дължимост на цялата сума или същото би могло да се разпростре само до тази сума, но не и до останалите суми, които не са платени?”; „Ползването на данъчен кредит по определени фактури, представлява ли признание на задължението по тези фактури?”; „Осчетоводяването на определено задължение, представлява ли признание на самото задължение?”; „ Приложима ли е хипотезата на чл.292, ал.1 ТЗ при наемно правоотношение?”;”Може ли съдът при постановяване на своето решение да се позове на договор, който не съществува и на фактури, изключени от доказателствения материал по делото?” ; „Трябва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото и доводи на страните или е достатъчно само да ги изброи?” и „Трябва ли ищецът да проведе пълни и главно доказване в процеса, за да бъде уважен предявения от него иск или е достатъчно и косвено доказване? е в противоречие със застъпеното становище по същия в цитираните по- горе съдебни актове, като същевременно тези въпроси, се явяват и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответната по касационната жалба страна е възразила по допускане на касационното обжалване в срока по чл.287, ал.1 ГПК с твърдение за липса на основната обща предпоставка за допускане на касационен контрол – релевантен за изхода на делото правен въпрос. Алтернативно аргументираното становище е за неоснователност на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение в частта му, предмет на подадената касационна жалба въззивният съд, въз основа на обстоен анализ на събраните по делото доказателства е счел, че между страните са били създадени трайни търговски отношение, характеризиращи се с основни елементи на договор за наем-периодичност на плащане, месечни вноски, еднаквост на месечните плащания, като последвалото спиране на изпълнението му не е било обусловено от формално прекратяване на облигационната връзка между страните, нито от промяна на дължимите като месечни вноски суми. Поради характера на тези отношения и позовавайки се в тази вр. на съдържащото се в писмо № 291/05.10.2007 год., волеизявление на подателя му – [фирма] , достигнало до ищеца, за уреждане финансовите взаимоотношения между съконтрахентите и преуреждане на бъдещите наемни отношения, свързани с ползването на процесната парова централа, въззивният съд е счел, че макар само по себе се соченото писмено доказателство да индицира промяна във волята на една от страните, то при липсата на доказателства за предприемане на действия за реализирането и, същата не е реално настъпила. Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното е извършеното след писмото/ на 30.10.2007 год./плащане от страна на ответника на сумата 4 682 лв. по издадената от ищцовото ТД фактура за м.08 на 2007 год..
Поради това и следващото неизпълнение на договорното задължение от ответника, според решаващите мотиви на въззивния съд, има за своя правна последица присъждане на претендираната с исковата молба сума в тежест на длъжника, като следваща се от договорените в т.3.10 от ДДТЕ от 01.02.2002 год. негови задължения.
Позовавайки се на вида и произхода на претендираното вземане и деклариране на всичките 28 бр. фактури , съставени от ищеца пред органите на НАП и съответно ползван по тях данъчен кредит, както и безспорното им осчетоводяване в ТД- ответник, сумите по които, възлизащи на 138 679.71 лв., по заключението на изслушаната съдебно- счетоводна експертиза, са отразени в дневника за покупки на същото и извършените по тях частични плащания за погасяване на дълга , въззивният съд е счел за основателно и въведеното от ответника правопогасяващо възражение за давност, основано на чл.111, б.”в” ЗЗД като съобразно изискуемостта на отделните вземания, обективирани в представените по делото счетоводни документи е присъдил сумата 65 548 лв., на осн. чл.228 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД.
Поради изключване от доказателствения материал по делото на ДДТЕ от 01.02.2002 год.Бургаският апелативен съд е приел, че договорената неустоечна клауза по т.4.1 от същия е непротивопоставима на ответника, поради което е отхвърлил предявената при условията на обективно кумулативно съединяване искова претенция, основана на чл.92, ал.1 ЗЗД.
Следователно от решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт се налага правен извод, че поставените от касатора материалноправни въпроси, свързани всъщност с различни форми на признание на дълга -чрез направено от ответника волеизявление, материализирано в писмото му до ищцовото ТД за уреждане на финансовите отношения помежду им, а впоследствие и с конклудентни действия –осчетоводяване на издадените от последния фактури и предприето частично плащане по тях, за които твърдението на жалбоподателя е, че са решени в противоречие с трайно установената практика на ВКС, тъй като въззивният съд е приел, че същите сочат на трайно установени договорни отношения между страните, породени от сключен помежду им договор с присъщи на наема елементи, макар и важни, са фактически и като конкретни по всяко дело подлежат на доказване съобразно съответните обстоятелства и ангажираните в тази насока доказателства.
Ето защо и искането за допускане на касационно обжалване по отношение на същите тези въпроси на материалното право е неоснователно, поради отсъствие на основната обща предпоставка, установена с чл.280,ал.1 ГПК.
Липсата и изключва задължение за касационната инстанция да обсъди приложените решения на отделни състави на ВКС, с оглед визирано противоречие с последните.
Необосновава касационно обжалване по приложно поле и поставеният процесуалноправен въпрос, свързан с правомощията на решаващия съд по преценка на доказателствения материал по делото.
Както последователно поддържа в практиката си ВКС обсъждането на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, е част от императивно възложената от законодателя правораздавателна функция на решаващия съд, правилността на която, съгласно чл.290, ал.2 ГПК, е предмет на осъществяваната от ВКС касационна проверка по същество на въведените касационни основания. Следователно, доколкото последната не може да бъде извършена в производството по чл.288 ГПК, то и при евентуално основателно оплакване за процесуална незаконосъобразност на обжалвания въззивен съдебен акт, същата е неотносима към предпоставките за допускане на факултативното касационно обжалване- арг. от т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Що се касае до формулирания процесуалноправен въпрос, свързан с вида на ангажираните от ищеца доказателства за установяване на релевантен за спора факт, то същият този въпрос, макар и относим към предмета на спора, няма обуславящ за крайния му правен резултат характер, тъй като решението по предявеният иск е основано не само въз основа на косвени доказателства, но и на множество преки доказателства, правилността на преценката на които, срещу която касаторът явно възразява, не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че с процесуалния закон законодателят не е забранил изрично релевантен за делото факт да бъде установяван единствено с косвени, а не с преки доказателства, поради което дори и да е налице подобно процесуално поведение на страната, на която е възложена доказателствената тежест в процеса, то само по себе си не би могло да обоснове допускане на касационното обжалване в съответствие с визирания критерий за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК – арг. от т.4 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Въпросът за приложението на хипотезата на чл.292, ал.1 ГПК при наемното правоотношение е въобще неотносим към спора, доколкото същата не е била предмет на обсъждане от решаващия съд, поради което и по отношение на него основната обща предпоставка за достъп до касационен контрол се явява недоказана.
Водим от изложените съображения настоящият съдебен състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 45 от 03. 06. 2011 год., по в.т.д.№ 85/2011 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: