4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 26
София, 21.01.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 05.10.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1148 /2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Б. Д. Е., чрез процесуалния му представител – адв.Ив. Н.- ВАК, против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 1061 от 01.07. 2011 год., по възз.гр.д.№ 236/2011 год., с което е потвърдено решение № 144 от 16.02.2011 год., по гр.д.№ 1219/2010 год. на Варненския окръжен съд и е осъден касатора, в качеството му на ответник да заплати, на осн. чл.240, ал.1 ЗЗД, на С. И. К. сумата 100 000 лв., дължима по договор за заем от 17.07.2008 год., с падеж 15. 10.2008 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба 18.06.2010 год. до окончателното и изплащане, както и деловодни разноски в размер на 7824.00 лв.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, поради липса на изискуемо вземане срещу ответника, което да подлежи на съдебна защита и алтернативно за неправилност на същото, който порок е обоснован със съображения за допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1,т.1 т.2 и т.3 ГПК.
Възпроизвеждайки отново въведените с касационната жалба касационни оплаквания за процесуална и материална незаконосъобразност на обжалвания въззивен съдебен акт, касаторът поддържа, че „същественият материалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото са неправилните правни изводи за определяне на размера на обезщетение по справедливост/?!/, както и неправилно тълкуване на доказателствата по делото, относно критериите за определянето му”.
Като значим за изхода на делото, обуславящ достъп до касационен контрол въпрос жалбоподателят счита и изразеното от член на съдебния състав на въззивния съд особено мнение, което, според съдържащите се в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване доводи, е съобразено с практиката на ВКС, изразена в решение № 78/2009 год., по т.д.№ 29/2009 год. на І-во т.о. на ВКС; решение № 865/12.01.2009 год., по гр.д.№1926/2008 год. на І г.о и решение № 729/2003 год., по гр.д.№ 1506/2002 год. на V-то г.о. на ВКС.
В. селективен критерии по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е обоснован с множество твърдяни от жалбоподателя процесуални нарушения на въззивния съд, свързани с преценката на събрания по делото доказателствен материал, възложената на страните доказателствена тежест, липса на мотиви и непроизнасяне по въведено от страната възражение за недопустимост на предявения иск.
Ответната по касационната жалба страна не е заявила становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
Жалбоподателят не е формулирал конкретен правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл и който обусловил решаващите му правни изводи да е от значение за крайния изход на делото – задължение, възложено му от законодателя в изключителна негова тежест.
Освен, че явно предвид предмета на спора и предявения иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД, такъв характер въпросът, който жалбоподателят е поставил на страница ІІ-ра на изложението си, касаещ „справедливо по размер обезщетение и критериите за определянето му” не притежава, то и особеното мнение на член от съдебния състав, касаещо допустимостта на част от събраните по делото доказателства за установяване факта на предаване на претендираната парична сума на ответника- елемент от самия фактически състав на договора за заем, уреден по действащото законодателство като реален, само по себе си не би могло да бъде възприето за обуславящо наличие на предпоставките за допускане на касационен контрол, независимо, дали е в съответствие или в отклонение от трайно установената съдебна практика.
Доколкото, според задължителните за съдилищата постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция нито е длъжна, нито би могла самостоятелно, при отсъствие на поставен конкретен правен въпрос от жалбоподателя, да изведе такъв от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, или от касационната жалба, вкл. по съображения черпени от диспозитивното начало и равенството на страните в процеса, то непосочването на релевантния правен въпрос, който се включва в предмета на спора, индивидуализиран чрез въведеното от ищеца основание и заявен петитум е достатъчно, за да се отрече основателността на искането за допускане на касационно обжалване, което по действащия ГПК е факултативно, а не задължително, без да се обсъждат въведените селективни критерии.
В заключение следва единствено да се посочи, че в разглеждания случай е налице лишено от основание в процесуалния закон отъждествяване на основанията за допускане на касационно обжалване с касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, които дори и евентуално да са налице не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Що са касае до въведеното оплакване за недопустимост на обжалваното въззивно решение, то според задължителните за съдилищата постановки в т.1 на ТР № 1//19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, по т.д.№ 1/2009 год. ВКС наистина допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от касатора, но само когато същият има значение за нищожността, съотв. недопустимостта на обжалвания съдебен акт, а разглежданият случай не попада в тази хипотеза.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че представеният по делото документ, наименуван „запис на заповед”, поради констатирания в него порок – липса на достоверна датата на издаването му, притежава правната характеристика на разписка и с настъпване на посочения в същата момент на изпълнение от длъжника-15.10.2008 год. , задължението на последния е станало изискуемо.
Следователно дори и да се възприеме тезата на касатора, че изводът на въззивния съд за падежа на длъжниковото задължение е необоснован и изграден в нарушение на съществените съдопроизводствени правила, то тези пороци са относими към правилността, а не към допустимостта на въззивното решение на Варненския апелативен съд, поради което и на това основание – недопустимо произнасяне от страна на решаващия съд, искането за допускане на касационно обжалване се явява недоказано.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски, поради което при този изход на делото в производството по чл.288 ГПК,ВКС не дължи произнасяне по отговорността за същите.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 1061 от 01.07. 2011 год., по възз.гр.д.№ 236/ 2011 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: