О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 49
София, 21.01.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 463 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 278, ал.1 ГПК, във вр. с чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на “А. – ЦЕНТЪР СОФИЯ ”Г.м.б.Х. & Ко.КГ, Германия, Х. против определението на Софийски градски съд № 7872 от 27.04.2012 год., постановено по ч.гр.д.№ 17992/2011 год., с което е потвърдено разпореждането на Софийски районен съд от 15.11.2011 год., по гр.д.№ 47392/ 2011 год. за отхвърляне подаденото от настоящия частен касатор, в качеството му на заявител, заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника [фирма], въз основа на документ по чл.417, т.3 ГПК- договор за наем, подписан за наемател на 19.01.2010 год., а за наемодател на 09.02.2010 год., с нотариална заверка на подипса на наемателя за сумите: 428 309.63 лв. – главница; 44 900.82 лв. – договорна лихва и 15 464.20 лв. – разноски, от които 6000 лв.- адвокатско възнаграждение и 9 464.20 лв.- държавна такса.
С частната касационна жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното определение, по съображения за допуснато нарушение на процесуалното правило на чл.269, изр.ІІ ГПК. За да обоснове така въведения порок частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл извън посочените в частната му въззивна жалба доводи срещу неправилността на разпореждането на СРС, т.е. срещу основания, които жалбоподателят не е навеждал, нито са били обсъждани от първоинстанционния съд.
Алтернативното оплакване на страната е за неправилност на обжалвания съдебен акт на въззивния съд, поради необоснованост и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл.269, изр.ІІ ГПК и чл.271, ал.1, изр. посл. ГПК, ограничаващи правомощията на въззивнита инстанция да се произнесе извън посочените в жалбата основания за неправилност и съответно да влошава положението на жалбоподателя, поради което се иска отмяната му и издаване в полза на кредитора, частен жалбоподател заповед за недабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на приложения документ по чл.417, т.3 ГПК.
В депозирано към частната касационна жалба изложение на основанията за достъп до касационен контрол, към които чл.274, ал.3 ГПК препраща, жалбоподателят се позовава едновременно на всички предпоставки на чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Анализирайки отново изложените в обстоятелствената част на частната касационна жалба доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното определение частният касатор поддържа, че възприетото от въззивния съд разрешение на значимите за изхода на делото въпроси на процесуалното право, касаещи редовността на заявлението, съобразно изискването на чл.127, ал.1, т.4 ГПК, които доуточнени от настоящата инстанция, в съответствие с постановките в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС са: “Каква следва да бъде степента на конкретизация на обстоятелствата, на които се основава претендирано вземане, произтичащо от търговско правоотношение в заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.3 ГПК, за да бъде признато за изпълнено изискването на чл.127, ал.1, т.4 ГПК, в случаите при които вземането за главницата, съгласно представения документ се състои от отделни вземания, произтичащи от конкретната търговска сделка- договор за наем и макар различни по характера си, по постигнато от съконтрахентите съгласие се дължат сумарно и се включват в общата главница, т.е необходимо ли е отделните съставни вземания формиращи заявената главница да бъдат изрично посочени от заявителя?” и “Конкретизацията на отделните вземания, произтичащи от сключен договор за наем, включени в заявената от заявителя главница, задължителен реквизит ли е на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист въз основа на документ по чл.417 ГПК и необходимо ли е тя да бъде част от таблицата в заявлението на формалното заповедно производство?” е в противоречие с практиката на ВКС по същия, е в противоречи с практиката на съдилищата, а самите правни въпроси се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Като израз на задължителната съдебна практика, обективираща наличие на противоречие по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК са посочени определения на ВКС: № 184/18.03.2009 год., по ч.т.д.№ 120/2009 год. на І-во т.о.; № 139/05.03.2009 год., по ч.т.д.№ 41/2009 год. ва ІІ-ро т.о. ; № 17/23.01.2009 год., по ч.гр.д.№ 2238/2008 год. на ІІІ г.о.; № 586/ 13. 07. 2010 год., по ч.т.д.№ 336/2010 год. на І-во т.о..
Според частния касатор противоречието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК следва от различно изразеното становище по формулираните правни въпроси в обжалвания съдебен акт и в определение на Ловешкия окръжен съд от 08.04.2011 год., по ч.гр.д.№ 194/2011 год., спрямо приетото по същите в приложените с частната касационна жалба определение на СГС от 25.02.2009 год., по гр. д.№ 1091/ 2009 год. на ІV-ти В състав, определение на Ловешкия окръжен съд от 14.02.2012 год., по ч.гр.д.№ 36/2012 год. и определение на Варненския окръжен съд от 13.02.2012 год., по ч.т.д.№ 314/2011 год..
Основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е мотивирано, както с необходимост от отстраняване на противоречието, илюстрирано с горепосочените съдебни актове на различни по стенен и райони съдилища в страната, така и от нуждата произнасянето на ВКС да внесе промяна в създадената , поради неточно тълкуване на закона съдебна практика.Допълнително в тази вр. са изложени и доводи относно особеностите на заповедното производство, като това тълкуване на касационната инстанция ще „досъздаде липсваща норма и това определено развива правото , като съвкупност от норми”. Не без значение в тази вр., според изложеното от касатора е и обстоятелството, че договорът за наем сключен между търговци, които дължат съответна грижа на добрия търговец се формира по специфичен, но утвърден в търговската практика начин, изключващ злепоставяне интересите на търговеца- наемател с подаденото от наемодателя, като кредитор, заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение.
Ответната по касационната жалба страна не е заявила становище в срока по чл.276, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК, намира:
Частната касационна жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт на въззивен съд от категорията, посочени в чл.274, ал.3, т.2 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
За да потвърди разпореждането на първоинстанционния съд, с което е отхвърлено заявлението на ТД- частен касатор за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на процесния договор за наем въззивният съд е споделил, като основано на закона разбирането на последния, че сключеният между страните договор за наем е редовен от външна страна документ, тъй като, макар и нотариалното удостоверяване на подписите на страните по него да е извършено на различни дати- на наемодателя на 15.02.2010 год., а на наемателя- на 01.04.2010 год.,то изискуемата се от процесуалния закон- чл.417, т.3 ГПК, форма за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изп. лист въз основа на този документ – нотариална заверка на подписите и на двете страни по същия, в която не се включва и изискване за едновременност на нотариалното удостоверяване, е била спазена, но претендираните по този ред суми не са в достатъчна степен индивидуализирани в заявлението. При обосноваване на този си правен извод въззивната инстанция се е позовала на липсата на извършено разграничение в изготвената в заявлението таблица – каква част от сумите по описаните фактури представляват наемна цена и каква – консумативни разходи.
Поради това и общо посоченото като основание за тяхната престация „наем по договор”, само по себе си, поради формалния характер на заповедното производство, се явява нередовност на подаденото заявление, обуславящо неговото отхвърляне, като недоказано.
Следователно, предвид решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт, поставените от частния касатор въпроси на процесуалното право, свързани всъщност със съдебната проверка относно предпоставките по чл.417,т.3 ГПК и съдържанието, което трябва да притежава документът по чл. 417, т. 3 от ГПК – в случая договор за наем с нотариална заверка на подписите, за да удостоверява подлежащо на незабавно изпълнение парично задължение и да послужи като основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение при условията на чл. 418 от ГПК са релевантни за крайния изход на делото, тъй като от тях зависи поставения по същото правен резултат, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
По отношение на същите не е осъществен поддържаният от частния жалбоподател селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
С цитираното в тази вр. определение №134/2009 год., по ч.т.д.№ 120/ 2009 год.на състав на І-во т.о. на ВКС е разгледан въпрос, свързан с индивидуализация на длъжника, когато заявителят обществен доставчик на ел.енергия е посочил единствено трите му имена, И./ измервателна точка номер/, но не и недвижимия имот, до който електрическата енергия е доставяна, както и този за наличие на процесуална възможност при нередовност на заявлението по чл.127, ал.1 и ал.3 или по чл.128, т.1 и т.2 ГПК районният съд да дава указания за отстраняване на констатираните пороци, каквито въпроси в тази им конкретика не са били предмет на обсъждане в обжалвания съдебен акт на СГС.
Същото се отнася и за останалите определения на ВКС: № 139/2009 год.., по ч.т.д.№ 41/2009 год. на ІІ т.о. на ВКС ; №17/2009 год., по гр.д. № 2383/ 2008 год. на ІІІ г.о. и № 586/2010 год., по ч.т.д.№ 336/2010 год. , които са въобще неотносими, доколкото не съдържат произнасяне по значимия за конкретното дело правен въпрос и не могат да обосноват приложното поле на касационното обжалване.
Недоказано е и алтернативно въведеното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно постановките в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС поставеният правен въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на ГПК/ отм./.
В случая възприетото с обжалвания съдебен акт разрешение на формулираните от касатора релевантни за изхода на делото въпроси на процесуалното право е в пълно съгласие с изразеното от В. становище в постановеното по реда на чл.274, ал.1, т.2 ГПК определение от 13.02.2012 год., по ч.т.д.№ 314/2011 год., според което в заповедното производство съдът е ограничен в рамките на представеното основание, поради което претендираните от заявителя суми за нотариални такси и консумативни разходи не се удостоверяват от договора за наем и подлежат на отхвърляне, а представените допълнителни документи фактури могат да послужат за основание за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, но не и в производството по чл.418 ГПК.
Доколкото определението на Л. от 08.04.2011 год., по ч.т.д.№ 194/2011 год. е свързано с приложението на чл.417, т.2 ГПК, то също, по изложените по- горе съображения, черпени от т.3 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС се явява неотносимо и не може да обоснове твърдяното от страната противоречие в практиката на съдилищата.
Що се касае до критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, на който касаторът също се позовава, то съгласно задължителните за съдилищата в страната разяснения в т.4 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС същото е налице само тогава, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е предпоставено от непълнота или неяснота на конкретна законова разпоредба, или от необходимост да бъде изоставена създадената неправилна практика по приложението на закона или макар и правилна, като възникнала при други обществено икономически отношения следва да бъде осъвременена, а не такъв е разглежданият случай.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че доколкото по поставения от касатора правен въпрос съществува задължителна съдебна практика, служебно известна на настоящия съдебен състав, израз на която е и определение № 548/12-07.2010 год., по ч.т.д.№ 434/2010 год. на ІІ-ро т.о. на ВКС, която няма основание да бъде изоставена и с която обжалваното въззивно определение е изцяло съобразено, то основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК не би могло да намери приложение.
Само за прецизност е необходимо да се посочи, че дори и такава практика да отсъства, то не съществува процесуална възможност по действащото законодателство, предвид функциите на ВКС, възложени му от Конституцията на РБългария, чрез извършване на корективно тълкуване касационната инстанция да дописва липсваща правна норма, поради което изложените в този смисъл доводи на частния касатор при аргументиране на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, като лишени от основание в закона, не могат да бъдат споделени.
Водим от изложените съображения и на осн. чл.278, ал.1 и сл. ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определението на Софийски градски съд № 7872 от 27. 04. 2012 год., постановено по ч. гр. д.№ 17992/2011 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: