5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 36
София, 23.01.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 19.10.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1235 /2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр. София против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1318 от 18. 07.2011 год., по т.д.№ 442/2010 год., с което, при условията на чл.271, ал.1 ГПК е осъден касатора, в качеството му на ответник, да заплати на основание чл.55,ал.1 ЗЗД на ДФ ”ЗЕМЕДЕЛИЕ”, гр.София сумата 72 511 лв., представляваща авансово плащане на 30% от цената по договор за предоставяне на услуга от служба по трудова медицина от 10.10.2006 год., унищожен на осн. чл.29, ал.1 във вр. с чл.27ЗЗД с влязлото в тази му част в сила решение на СГС от 03.08.2009 год., по т.д. № 1937/ 2007 год., ведно със законната лихва, считано от 17.10.2007 год. до окончателното и изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените процесуални правила, касаещи задължението на решаващия съд да обсъди всички доказателства по делото, поради което се иска отмяната му и решаване на възникналия правен спор по същество от касационната инстанция.
Основно касаторът възразява срещу извода на въззивния съд за неоснователност на своевременно направеното възражение за прихващане, поради проявена от негова страна недобросъвестност при сключване на процесната сделка, изключваща правото му на реституция на даденото по същата.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3 ГПК касаторът е обосновал касационно обжалване по приложно поле по отношение на материалноправния въпрос, който счита за значим за крайния изход на делото и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а именно: „ Дали нормата на чл.34 ЗЗД съдържа предписания, приложими към всяка недействителна сделка – нищожна или унищожаема и съществува ли правно уредена възможност нейното действие да бъде дерогирано от общите принципи на правото, прилагани пряко в съдебен спор?”
Същевременно, според изложеното, обстоятелството, че така формулираният въпрос на материалното право, пряко свързан с приложението на чл.34 ЗЗД, се разрешава противоречиво в практиката на съдилищата налага допускане на касационен контрол и на осн. чл.280, ал.2 ГПК.
Като израз на визираното противоречие са приложени 16 бр. решения на различни по степен съдилища в страната.
Ответната по касационната жалба страна – ДФ”ЗЕМЕДЕЛИЕ” в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по искането за достъп до касационен контрол, излагайки подробни съображения за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК и алтернативно по основателността на въведените касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, съобразявайки процесуалното правило на чл.220, ал.1 ГПК/ отм./ е приел, че сключеният между страните на 10.10.2006 год. договор е унищожен на осн. чл.29, ал.1 , във вр. с чл.27, ал.1 ЗЗД с влизане в сила, в тази му част, на първоинстанционното конститутивно решение на СГС по делото, поради което от момента на унищожаване на сделката, като последица от недействителността и, за страните възниква правото на реституция на даденото – субективно право, което в случая ищецът, по своя еднолична преценка е упражнил чрез осъдителния иск по чл.55, ал.1, пр.ІІІ ЗЗД, а ответника чрез заявеното евентуално възражение за прихващане.
Преценявайки непаричния характер на престацията на ответника, като „дадено” по недействителната сделка по см. на чл.34 ЗЗД решаващият съд е счел, че тъй като се касае за услуги, които обективно не биха могли да му бъдат възстановени в натура, то последният би могъл да претендира само обезщетение в размер на равностойността им, но единствено, ако е бил добросъвестен при сключване на сделката.
Обстоятелството, че с влязло в сила решение сключеният между страните договор е унищожен поради недобросъвестните измамливи действия на ответното ТД, като съконтрахент, според решаващия съд води до приложение на общия правен принцип, че никой не може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение, поради което направените от него разходи във вр. с последващото изпълнение на договора не му се следват.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставеният от касатора материалноправен въпрос, като релевантен за крайния изход на делото попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
По отношение на същия, обаче, не е осъществено визираното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Приложените в тази вр. 16 бр. решения, постановени от различни по степен съдилища в страната са без отбелязване да са влезли в сила, поради което не се включват в практиката на съдилищата, която обективно би могла да бъде източник на твърдяното противоречие и не подлежат на обсъждане от ВКС, според задължителните постановки в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год на ОСГТК на ВКС.
Отделен в тази вр. остава въпросът дали идеята, същността и съдържанието на разпоредбата на чл.34 ЗЗД, след изменението и, обнародвано в ДВ бр.12/2003 год., с което предвидената със същата гражданскоправна санкция, относима към поведението на страните по недействителната сделка, е отпаднала, отговаря на възприетото от въззивния съд тълкуване, на като такъв относим към правилността на обжалвания съдебен акт, но не и към предпоставките за достъп до факултативен касационен контрол, той не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Недоказано е и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен, че в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е обосновал в какво, според него, се изразява значението на разрешения от въззивния съд въпрос на материалното право за точното прилагане на закона и за развитие на правото, в тяхното кумулативно единство, към които ”авторитетът на съдебната инстанция”, постановила обжалвания съдебен акт е неотносим, то и бланкетното възпроизвеждане на законовия текст на визирания селективен критерий няма характер на изискуемата се от процесуалния закон аргументация на същия – арг. от т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Единствено за прецизност в тази вр. следва да се посочи, че във вр. с приложението на чл.34 ЗЗД е налице не само трайно установена непротиворечива практика на ВКС : решение № 42/2007 год., по т.д.№ 721/2007 год.. на ІІ-ро т.о.; решение № 1012/59 год., по гр.д.№ 539/59 год.; решение № 772/15.08.2005 год., по т.д.№ 37/2005 год. на ІІ-ро т.о.; решение № 1140/2005 год., по т.д.№ 601/2005 год. на ІІ-ро т.о.; решение от 21.04.2004 год., по т.д.№126/2003 год. на ІІ-ро т.о., но и задължителна практика на касационната инстанция, израз на която са служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 271/05.10.2011 год., по гр.д.№ 1577/2010 год. на ІІІ г.о., ППВС № 6/74 год.; ППВС № 1/79 год., както и мн.други, а това само по себе си, при отсъствие на обществена необходимост от промяна на същата, за да бъде възприета различна, въобще изключва приложението на поддържания критерий за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Или, в заключение следва да се посочи, че доколкото преценката на касационната инстанция в настоящето производство по чл.288 ГПК е само въз основа на изложените от страната – жалбоподател твърдения и доводи във вр. с главната и допълнителна предпоставки на чл.280, ал.1 ГПК, като съгласно дадените с ТР № 1/ 2010 год. на ОСГТК на ВКС задължителни по приложението на чл. 280, ал.1 ГПК указания съдебният състав на ВКС би могъл единствено да уточни и квалифицира посочения правен въпрос, но не е оправомощен нито да го изведе вместо страната, ако такъв не е изрично формулиран, нито сама да конкретизира и аргументира въведените селективни основания, то касационното обжалване, дори и поддържаните касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, да са евентуално основателни, не следва да се допусне.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала заплащане на деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, поради което при този изход на делото в същото касационната инстанция не дължи произнасяне по отговорността за тях.
Водим от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1318 от 18. 07. 2011 год., по т.д.№ 442/2010 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: