2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 129
София, 29.01.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети януари през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 570 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. П. Г., Г. П. Г. и Л. Е. С. от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. В. Б., против въззивното решение № 5744 от 3 ноември 2011 г., постановено по гр.д. № 1590 по описа на Софийския градски съд за 2005 г. в частта му, с която е отменено решение № 394 от 28 юни 2004 г., постановено по гр.д. № 21930 по описа на районния съд в гр. София за 2003 г. и вместо него са отхвърлени исковете на ищцата К. Г. Б., починала в хода на процеса и заместена от наследниците си, с правно основание по чл. 33, ал. 1 ЗЗД за унищожаване на сключен договор за покупко-продажба за 1/3 идеална част от апартамент, и с правно основание по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на сключен договор за прехвърляне на 1/3 идеална част от апартамент срещу полагани до сключването на договора грижи по гледане.
В жалбата се сочи, че решението в обжалваната му част е неправилно и незаконосъобразно; правилно първата инстанция е приела, че оценката на 1/3 идеална част на имота надвишава два пъти посочената в нотариалния акт цена, а от доказателствата по делото се установява, че тя дори не е изплатена изцяло, а са платени само 1400 лева; събрани са несъмнени доказателства, че приобретателите по т. 3 от договора не са полагали и преди прехвърлянето необходимите грижи по гледане и издръжка предвид здравословното състояние на прехвърлителката. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне при всички хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК. Излага се, че съгласно теорията и трайно установената практика на ВКС, крайна нужда е липса и недостатъчност на материални средства за задоволяване на основни потребности като издръжка на страната или семейството й и пр., което да въздейства върху волята на участника в сделката така, че да го накара да я сключи, като при нормални обстоятелства не би я сключил; второто изискване е сделката да е сключена при явно неизгодни условия за лицето, което се намира в крайна нужда, като разликата в стойностите в насрещните престации трябва да е значителна; съдът се е произнесъл по материалноправния въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, що е значително разминаване в насрещната престация, и по-точно такова ли е заплащането на два пъти по-ниска цена за недвижим имот от данъчната оценка на същия. Представят се решение на въззивен съд и решение на първоинстанционен съд, без отразяване за влизането им в сила, поради което те не могат да послужат за целите на преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително адв. Б. сочи, че въззивното решение е постановено в разрез с практиката на ВКС относно погрешно формиране на вътрешното убеждение у въззивния съд, в противоречие с ТР № 1/2001 г., ОСГК, т. 12.
В отговор на тази касационна жалба от Г. П. М. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Р. В., се изтъкват доводи за основателността на жалбата и се заявява, че ответникът поддържа същата.
Срещу същото решение е подадена и касационна жалба от Д. П. Г. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. М. К..
В касационната жалба се сочи, че решението се атакува изцяло като недопустимо, а и неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон, тъй като съдът е лишил касаторката от собственост, превратно е тълкувал в една посока защитната линия на ответниците и е възприел единствено техните оплаквания, неправилно е прието, че починалата не се е намирала в условията на крайна нужда, когато е подписвала договора, неправилно е прието, че договорът не е сключен и при явно неизгодни за нея условия, неправилно е прието, че ответниците били полагали ежедневни предварителни грижи отпреди подписване на договора, в нарушение на буквата на закона съдът е допуснал внасянето на две отделни въззивни жалби, изводите на съда драстично се разминават с доказателствата, погрешно е вътрешното убеждение на съда; неправилно са възприети договорните клаузи, неправилно и неточно са възприети свидетелските показания, неправилни и неточни са изводите на съда по тълкуването на чл. 33 ЗЗД, неправилни и неточни са фактическите изводи за здравословното състояние на праводателката; сделката е нищожна поради нарушаване на чл. 26 ЗЗД – противоречие с добрите нрави и морала, както и поради симулативност на сделката; съдът в нарушение на закона е направил правна квалификация на подадено до съда становище по въззивна жалба – подадена е бланкетна въззивна жалба в срока, а по-късно е подадено становище по вече внесената жалба, която не е формулирана като жалба, а като становище, и от съдържанието му не става ясно дали се касае за отделна жалба, за продължение на бланкетната такава или за допълване на първичната, поради което ищцовата страна е била затруднена относно правилното възприемане на правния и фактически смисъл на двата документа; съдът, вместо да квалифицира постъпилия документ като недопустим, го е възприел директно като част от първата жалба. В изложение на основанията за касационно обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че същественият процесуалноправен въпрос е относно погрешното вътрешно убеждение на съда, в противоречие с ТР № 1/2001 г., ОСГК, т. 12; същественият процесуалноправен въпрос е дали на делото е следвало да се даде ход без преди това съдът да провери основателността и достоверността на данните за това, като съдът не е изпълнил задължението си да провери служебно допустимостта на първоинстанционното решение; същественият процесуалноправен въпрос е как (въз основа на какво) се прави правна квалификация на подадено до съда становище по въззивна жалба – по заглавието или по съдържанието на искането/оплакването; същественият процесуалноправен въпрос е, че след като е допуснал две отделни въззивни жалби от една и съща страна, съдът (районният и въззивният) е възприел въззивните основания и от двете жалби, без да остави наведените основания с втората жалба без разглеждане като недопустими; същественият процесуалноправен въпрос е, че след като е допуснал две отделни въззивни жалби от една и съща страна и отделно съдът (районният и въззивният) е възприел въззивните основания и от двете жалби, е допуснал съществено изменение на целия процес чрез прилагане на служебно начало при постановяване на въззивното решение по въпрос, с които въобще не е бил сезиран от жалбоподателя и по този начин се е произнесъл извън рамките и обсега на своите правомощия, с което е постановил незаконосъобразно и нищожно решение. Представят се ТР № 1 по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК и ТР № 1 по гр.д. № 1/2001 г., ОСГК, без това да е било необходимо.
В отговор на тази касационна жалба от С. В. Д. и Н. Д. Д. от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. П. З., се сочат доводи за неоснователността на жалбата.
Подадена е и касационна жалба от Г. П. М. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. М. К., която е идентична с касационната жалба на Д. П. Г. както в частта по касационните оплаквания, така и в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване.
Подадена е и касационна жалба от С. В. Д. и Н. Д. Д. от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. П. З., против частта от въззивното решение, с което е оставено в сила първоинстанционното решение за разваляне на договора по т. 2 в частта му за поемане на задължението за издръжка и гледане на ищцата за бъдеще време, както и в частта, с която са оставени без разглеждане частните жалби на Д. срещу определение от 13 април 2004 г., постановено по гр.д. № 21939 по описа на районния съд в гр. София за 2003 г. по реда на чл. 107, ал. 2 ГПК (отм.) и определение от 11 май 2004 г. по същото дело, с което не се приема за съвместно разглеждане насрещният иск.
В касационната жалба се сочи, че решението е постановено при неправилно прилагане на материалния и процесуалния закон и е необосновано, защото изводите на съда са неправилни и си противоречат със събраните доказателства пред първата и пред въззивната инстанция за полагани ежедневни грижи за ищцата; ищцата е променила отношението си към касаторите през пролетта на 2003 г., като почнала да се държи враждебно с тях и да предизвиква конфликти, но въпреки това ответниците са продължили да се грижат за нея, като така ищцата е отказала да приеме предлаганите грижи и издръжка; ищцата не е била лишавана от нищо и разполагала с достатъчно средства, като освен пенсията си е получавала наем в размер на 240 лева, касаторите са носили постоянно храна и редовно се грижели за нея; допуснато е съществено нарушение на процесуалните правила от първата инстанция, която дала ход на делото въпреки своевременно депозирана молба с приложен болничен лист за отлагане на делото, което довело до невъзможност да се депозира насрещен иск по чл. 104 ГПК (отм.), с който да се докаже, че ищцата е отказала да приеме предоставените й ежедневни грижи и да поиска съдът да определи паричен еквивалент, който да трансформира натуралното изпълнение по договора в паричен еквивалент; срещу определението за даване ход на делото и неприемане за съвместно разглеждане на насрещния иск е подадена частна жалба, но съдът не администрирал частната жалба, нито приел, че определението не подлежи на обжалване; съдът извършил процесуално нарушение като не допуснал ищцата да отговори по реда на чл. 114 ГПК (отм.) по конкретно поставени въпроси, без да се разберат мотивите му. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следва да се даде отговор на въпросите: съставлява ли процесуално нарушение даване ход на делото при наличие на основанията на чл. 107, ал. 2 ГПК (отм.); подлежи ли на частна жалба пред по-горната инстанция определението на съда, с което е дал ход на делото, въпреки наличието на основанията на чл. 107, ал. 2 ГПК и определението му за отказ за разглеждане на насрещен иск по чл. 104 ГПК (отм.); следва ли да се даде ход на делото, въпреки направените основателни възражения по нередовността на исковата молба и исковата молба нередовна ли е, когато ищецът е посочил грешни имена на единия ответник и не е формулирал ясно и точно исковата си претенция; съставлява ли нарушение на съдопроизводствените правила от съда недопускането на конкретно поставени въпроси на ищцата от ответниците по реда на чл. 114 ГПК (отм.), без мотиви или по избор на съда допускане избирателно на някои от тях, тъй като са били много посочени. Допълнително се поставя правният въпрос допуснато ли е съществено нарушение на процесуалните правила от въззивния съд в реализация на контролната му дейност по проверка на процесуалната законосъобразност на обжалваното решение, в противоречие с ТР № 1 по гр.д. № 1/2001 г., т. 4 и 9, както и правния въпрос за погрешно формиране на вътрешното убеждение у въззивния съд, в противоречие със същото ТР, т. 12. Представя се съдебно решение на ВКС от 1997 г.
В отговор на тази касационна жалба от Г. П. М. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Р. В., се сочат доводи за нейната неоснователност
К. жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че не са събрани категорични доказателства, че купувачите не са изплатили уговорената цена изцяло; за лечението на заболяванията на ищцата са били необходими около 25 лева месечно, имало е изисквания за вида храна и необходими прегледи; преди сделката са полагани грижи от ответниците Д., отношенията били нормални до пролетта на 2003 г., когато се появяват конфликти; не се установява към момента на сключване на сделката продавачката на 1/3 идеална част от апартамента да е била в състояние на крайна нужда – ответниците са полагали към този момент всекидневни грижи за нея, и са все още в добри отношения; не е установена и неотложна нужда от средства; не е оборена обвързващата материална доказателствена сила на нотариалния акт, че цената е изцяло получена, поради което е неоснователно възражението за нищожност на договора като привиден; не се установява причинна връзка – острата нужда от грижи или средства да оказва непреодолим психически натиск върху лицето, взело решение за сключване на сделката именно поради това състояние, като при други условия не би сключило подобна сделка; сделката не е сключена и при явно неизгодни условия, каквито са значителното несъответствие между стойностите на насрещните престации с оглед пазарните условия към момента на нотариалното изповядване, тъй като само 1/3 идеална част от апартамента е продадена за сумата 3500 лева, за каквато сума месеци преди това е купен целият апартамент, уговореният по-нисък размер на цената е с оглед договорната свобода, а и следва да се съобрази и едновременното прехвърляне на останалите общо 2/3 идеални части срещу бъдещи и минали грижи и издръжка, поради което няма съществено неизгодни условия за прехвърлителката; ответниците не са доказали продължително и непосредствено изпълнение на задълженията си по т. 2 от договора за бъдещо гледане и издръжка – след пролетта на 2003 г., когато отношенията се влошават, не се установява до кога точно са полагани грижи от тяхна страна, а осъществените в тази насока действия имат епизодичен характер и не представляват пълно изпълнение на дължимата и неделима натурална престация, не са доказани плащания на консумативи за апартамента, поради което следва да се счете, че е налице съществено неизпълнение; не се установява отказ за приемане на предлагани грижи и издръжка изобщо, а е налице само двукратен отказ за приемане на много храна, за който не може да се приеме, че е неоправдан, не се установява създаване на пречки от страна на прехвърлителката, а кредиторът не е длъжен да приема частично изпълнение; кредиторът изпада в забава само ако необосновано отказва да приеме предлагано изпълнение, но не и частично, нередовно или некачествено изпълнение, като в случая ищцата е изправен кредитор; дори да се приеме, че ищцата е изпаднала в забава, ответникът не се е освободил от последиците на неизпълнението си, а само от последиците на своята забава, и продължава да дължи изпълнение, но не се е освободил от него чрез способите на чл. 97 и 98 ЗЗД за периода след пролетта на 2003 г. до предявяването на иска – не представил ежемесечно сума, достатъчна да покрие нуждите на кредитора и съответно на вида и обема на дължимите грижи и издръжка; след като ответниците са неизправни длъжници, дори да беше прието за разглеждане искането за трансформиране на натуралното задължение в парично приживе на прехвърлителката, то би било основателно само за изправния длъжник, който не е виновен за неизпълнението, когато кредиторът не дава необходимото съдействие за изпълнение в натура; не е нищожна уговорката за прехвърляне на имота срещу полагани в миналото грижи и издръжка – няма изрична нормативна забрана за такава уговорка, а и следва да се има предвид и съчетаното прехвърляне и срещу бъдещи грижи; договорът не е нищожен и поради привидност на волеизявлението за вече получена насрещна престация, тъй като не е опровергано съдържанието на нотариалния акт, а и са доказани полаганите грижи; определението за оставяне без уважение молбата на ответника Д. за отлагане на делото по чл. 107, ал. 2 ГПК (отм.) и определението, с което не се приема за съвместно разглеждане насрещен иск, не подлежат на самостоятелен съдебен контрол за правилността си – те не преграждат по-нататъшното развитие на делото, нито попадат в случаите, изрично посочени в закона за обжалваеми; преценката за последиците от твърдените процесуални нарушения се извършва при проверката за правилността на решението, което е и извършено, а частните жалби следва да се оставят без разглеждане.
К. съд приема, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по нито един от поставените в четирите касационни жалби проблеми, тъй като те или не касаят конкретните изводи на въззивния съд, или не са разрешени в противоречие със съдебната практика.
Няма основание касационното обжалване да се допусне по единствения поставен правен въпрос в касационната жалба на Д. П. Г., Г. П. Г. и Л. Е. С.. К. поставят питането що е значително разминаване в насрещната престация, и по-точно такова ли е заплащането на два пъти по-ниска цена за недвижим имот от данъчната оценка на същия. Този проблем, макар значителен сам по себе си, не е бил предмет на самостоятелно разрешаване от страна на въззивния съд, тъй като в решението изрично се сочи, че сделката не е сключена при явно неизгодни условия, защото нееквивалентността на престациите трябва да е явна и съществена, но в случая само 1/3 идеална част от апартамента е продадена за сумата 3500 лева, за каквато сума месеци преди това е закупен целият апартамент, а и следва да се съобрази и едновременното прехвърляне на останалите общо 2/3 идеални части срещу бъдещи и минали грижи и издръжка, поради което не може да се счете, че има съществено неизгодни условия за прехвърлителката. Следователно съдът е направил комплексен извод, като само част от него касае еквивалентността на престациите в строгия смисъл на понятието относно конкретната 1/3 идеална част от недвижимия имот. По останалата част от извода на съда правен въпрос не е поставен, което води до заключението за липса на основание за допускане на касационното обжалване по този въпрос.
Допълнително касаторите сочат, че въззивното решение е постановено в разрез с практиката на ВКС относно погрешно формиране на вътрешното убеждение у въззивния съд, в противоречие с ТР № 1/2001 г., ОСГК, т. 12. Според сочената задължителна практика на ВКС, грешките при формиране вътрешното убеждение на въззивния съд поради нарушаване на логически, опитни или научни правила представляват нарушение на съществени процесуални правила по чл. 188, ал. 1 и 2 и чл. 157, ал. 1 и 3 ГПК. К. съд сочи, че необосноваността на решението е порок, изразяващ се в несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество на установеното от събрания по делото доказателствен материал и обхваща грешките при формиране вътрешното убеждение на решаващия съд, при прилагане на правила от неюридически характер – на формалната логика или на емпиричното и научно-теоретичното знание. Грешките при формиране на вътрешното убеждение на съда по същността си се изразяват в превратно интерпретиране на данните по делото поради несъобразяване с посочените неюридически правила, обезпечаващи съответствието на фактическите изводи на съда с действителното извънпроцесуално положение по спора. К. тук са пренебрегнали задължението си да посочат какво точно твърдят във връзка с повдигнатия правен проблем и кои неюридически правила са били нарушени, за да може да бъде извършена преценката за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, а без надлежно сезиране съдът не може да прецени наличието на подобни такива в нарушение на основното начало на диспозитивност, закрепено в чл. 6 ГПК.
Останалите твърдения на касаторите, сторени в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, представляват техни виждания за това какво представлява крайната нужда и явно неизгодните условия. Правен въпрос съобразно задължителните критерии, дадени от ВКС в т. 1 от ТР № 1 по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, не се поставя. Ето защо и по тази част от изложението на касаторите не е налице основание за допускане на касационното обжалване.
Не следва да се допуска касационното обжалване и по идентичните жалби на касаторите Д. П. Г. и Г. П. Г.. К. твърдят, че решението е недопустимо и нищожно. Нито един от двата сочени порока не се наблюдават в обжалваното решение. Както вече ВКС е имал случай да заяви в задължителната си практика, намерила израз например в решение № 668 по гр.д. № 1790/2009 г., І г.о., съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. В случая не се наблюдава нито едно от сочените основания, което да може да определи решението като нищожно.
Решението не е и недопустимо. Това твърдение на касаторите се основава на обстоятелството, че ответниците по предявените искове С. и Н. Д. са обжалвали първоинстанционното решение с въззивна жалба, в която е посочено единствено решението, което се обжалва, както и че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, и се заявява, че след връщане на гражданското дело в деловодството и запознаване с мотивите на съда, допълнително ще бъдат изложени становище по решението и новите доказателства, които въззивниците ще искат да се съберат. Първоинстанционният съд с разпореждане оставил въззивната жалба без движение с указание тя да бъде приведена в съответствие с чл. 198, б. „в”, „г” и „д” ГПК (отм.), който е бил приложим предвид датата на подаване на въззивната жалба. В изпълнение на това задължение, макар след изтичане на указания седмодневен срок, въззивниците Д. представили „становище по въззивна жалба”, в което подробно развили оплакванията си против първоинстанционния съдебен акт. Според касаторите Г., съдът е постановил недопустим съдебен акт, като както първоинстанционният, така и въззивният съд не са извършили проверка по допустимостта на бланкетната жалба и на становището към нея. Самото твърдение е свързано с разбирането на касаторите, че е невъзможно съдът да се произнесе по бланкетна въззивна жалба, а представянето на становище към нея в по-късен момент е недопустимо. Това разбиране на касаторите не държи сметка за разликата между действащия процесуален ред за въззивно обжалване и този, приложим за процесния случая. В задължителното за съдилищата ТР № 1 от 4 януари 2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г., ОСГК, т. 4, ВКС приема, че неизпълнението на изискването на чл. 198, б. „в” ГПК (отм.) за посочване в какво точно се състои порочността на обжалваното решение, не е основание за оставянето на жалбата без движение и за връщането й, тъй като, след като е сезиран, въззивният съд е длъжен служебно да следи за валидността и допустимостта на обжалваното решение, независимо от становището на въззивника; това служебно задължение на съда е предпоставка за безпорочност на акта му, което налага упражнявания от него контрол в тази насока извън изложеното във въззивната жалба, тъй като въззивният съд не е контролноотменителна инстанция, която в дейността си се ръководи от отменителни основания. ВКС изрично сочи, че след като рамките на материалноправния спор са били определени пред първоинстанционния съд и в пределите на въззивната жалба, въззивният съд трябва да направи самостоятелните си изводи по съществото на спора, без да се съобразява с решаващата дейност на първата инстанция и по-специално с конкретните основания за порочност на нейните фактически и правни констатации, посочени в жалбата. Ето защо, дори и да не беше оставил въззивната жалба без движение, съдът е следвало да провери изцяло правилността на първоинстанционния съдебен акт, независимо от липсата или наличието на конкретно формулирани оплаквания от въззивника. По посочените съображения не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е недопустимо.
К. Г. освен това на първо място сочат процесуалноправния въпрос за погрешното вътрешно убеждение на съда, в противоречие с ТР № 1/2001 г., ОСГК, т. 12. К. съд приема, че не следва да допусне касационното обжалване по този въпрос. Всъщност в изложенията си касаторите поддържат невярна преценка на събраните доказателства и неправилно тълкуване на клаузите на договора и на чл. 33 ЗЗД. Тези оплаквания касаят друг порок на въззивното решение, а не погрешно формирано вътрешно убеждение, но правен въпрос съобразно сочените твърдения не се поставя, поради което и съдът не може да допусне касационното обжалване по непосочен от касаторите правен въпрос.
Следващите правни въпроси по същината си преповтарят твърдението за недопустимост на въззивното решение предвид наличието на бланкетна въззивна жалба и допълнително становище към нея, но по изложените по-горе съображения, съдът намира, че не следва да се допусне касационното обжалване, предвид несъобразяването от страна на касаторите на приложимия съдопроизводствен ред за въззивното производство.
Не са налице основанията за допускане на касационното обжалване и по жалбата на С. и Н. Д., тъй като макар относими, поставените правни въпроси не засягат същината на дължимите от касаторите като ответници по предявените искове действия по защита на правата им.
Въпросите на касаторите Д. са организирани около защитата на тезата им, че заради допуснато съществено процесуално нарушение от страна на първоинстанционния съд – даден ход на делото при наличие на предпоставките по чл. 107, ал. 2 ГПК (отм.), те са пропуснали възможността да предявят насрещен иск срещу ищцата, с който, като заявят забава на кредитора, да поискат от съда да определи натуралното задължение за гледане и издръжка да бъде трансформирано в парично. На първо място се поддържа, че следва да се даде отговор на въпроса съставлява ли процесуално нарушение даване ход на делото при наличие на основанията на чл. 107, ал. 2 ГПК (отм.), като безспорно липсва колебание в практиката на съдилищата, че отговорът на този въпрос е положителен. Отрицателен е пък отговорът на въпроса определението на съда, с което е даден ход на делото при наличие на предпоставките на чл. 107, ал. 2 ГПК (отм.), подлежи ли на обжалване. Даденото от въззивния съд разрешение в този смисъл е правилно – преценката за правилността на определението се извършва при проверката на правилността на решението. Отговорът на въпроса подлежи ли на обжалване определението на съд за отказ за разглеждане на насрещен иск по чл. 104 ГПК (отм.), няма да доведе до точното прилагане на закона, както и до развитието на правото, предвид принципното положение, че ищецът по насрещния иск, ако не е приет от съда по някаква причина, може да го предяви в отделен процес. Още повече, че в разглеждания случай предявените права по насрещния иск във връзка с твърдяната забава на кредиторката няма пречка да бъдат заявени като част от защитата на ответника по главния иск, и във връзка с тях ответникът да проведе съответното доказване. Ако всъщност касаторите твърдят, че са препятствани в тази своя защита, то е следвало да ангажират и съответния правен въпрос. Най-сетне, съобразно обвързващата практика на ВКС, намерила израз в решение № 494 по гр.д. № 642/2011 г., ІV г.о., при отказ да се приема натурална издръжка, длъжникът трябва да продължи изпълнението в пари, без да чака решение за трансформация, защото нуждата на кредитора от средства за съществуване не следва да остане неудовлетворена, докато трае производството за трансформация, а такова парично изпълнение в случая не е налице, освен обстоятелството, че длъжникът не е сезирал отделно съда с иск за трансформиране на натуралното задължение в парично, след като съдът е отказал да приеме насрещния му иск в този смисъл, макар и в нарушение на процесуалните правила. Посоченото решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК, не е в противоречие с представеното от касаторите решение № 166 по гр.д. № 204/1996 г., ІІ г.о., тъй като във второто решение ВКС приема, че при забава на кредитора е необходимо да се предприемат мерки за предявяване на иск за трансформиране на натуралното задължение за гледане в парично.
К. поставят правния въпрос следва ли да се даде ход на делото, въпреки направените основателни възражения по нередовността на исковата молба и исковата молба нередовна ли е, когато ищецът е посочил грешни имена на единия ответник и не е формулирал ясно и точно исковата си претенция, отговорът по който е явно отрицателен, но процесуалните действия на съда не са повлияли крайния резултат по спора в това отношение. Положителен е отговорът на следващия въпрос – съставлява ли нарушение на съдопроизводствените правила от съда недопускането на конкретно поставени въпроси на ищцата от ответниците по реда на чл. 114 ГПК (отм.), без мотиви или по избор на съда допускане избирателно на някои от тях, тъй като са били много посочени, но редуцирането на въпросите от страна на съда не е довело до препятстване защитата на ответниците по иска и оттам – крайният резултат по спора, поради което и с този въпрос не се обосновава допускането на касационното обжалване.
Първият от допълнителното поставените въпроси – допуснато ли е съществено нарушение на процесуалните правила от въззивния съд в реализация на контролната му дейност по проверка на процесуалната законосъобразност на обжалваното решение, в противоречие с ТР № 1 по гр.д. № 1/2001 г., т. 4 и 9, се обосновава отново с твърдението, че неправилно въззивният съд приел, че частните жалби на ответната страна не подлежат на самостоятелен контрол за своята правилност. По изложените по-горе съображения, касационният съд и тук приема, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване. На последно място се сочи, че е налице въпросът за погрешно формиране на вътрешното убеждение у въззивния съд, в противоречие със същото ТР, т. 12. Въпросът отново се обосновава с погрешното според касаторите неприемане от страна на съда на насрещния иск, за което вече беше отбелязано, че по никакъв начин то не е препятствало правото на длъжника да проведе съответното доказване в процеса и да защити тезата си за забавата на кредиторката. Неизпълнението на доказателствените си задачи касаторите не могат да оправдават с нарушение на съдопроизводствените правила от страна на съда.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 5744 от 3 ноември 2011 г., постановено по гр.д. № 1590 по описа на Софийския градски съд за 2005 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: