О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 44
София, 30.01.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 07.12.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 232 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЗК”Н. Ж.-92”, [населено място], общ.Х.,Пловдивска област против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 565 от 29.11.2011 год.,по т.д.№ 1029/ 2011 год.. Със същото решение е потвърдено решението на Пловдивския окръжен съд № 390 от 13.07.2011 год., по т.д.№ 574/ 2010год., в частта, с която е признато за установено по отношение на [фирма], [населено място], че ЗК” Н. Ж.-92” [населено място], [община] не му дължи сумата 2 122.08 лв., представляваща левовата равностойност на 8.842 тона сливи при цена по 0.24 лв. на кг. с ДДС и неустойка по 0.3% на ден върху сумата 2 122.08 лв., възлизаща за периода 08.09.2007 год.-23.08.2010 год. на 6 875.54 лв., както и разноски в изпълнението, предмет на изп.д.№ Ю 10027/2010 год. по описа на ДСИ при ПРС,Х-ти състав, съразмерно на горепосочените суми и при условията на чл.271, ал.1 ГПК е отхвърлен, като неоснователен, предявения от настоящия касатор, в качеството му на ищец, иск по чл. 439 ГПК за признаване на установено по отношение на [фирма], [населено място], че не му дължи сумата 26 677.92 лв. с ДДС, представляваща равностойността на сини сливи „Стенлей” 111 158 кг., изчислена по 0.24 лв. с ДДС на кг., както и сумата 26 677.92 лв.- неустойка по 03% на ден върху стойността на това количество сливи, изчислена от 08.09.2007 год. до 23.08.2010 год. и съразмерно на горепосочените суми – разноски в изпълнението, всички предмет на изп.д.№ Ю 10027/2010 год. по описа на ДСИ при ПРС, Х-ти състав, като в тежест на ЮЛ- касатор е възложена и отговорността за деловодните разноски за двете инстанции в размер на сумата 11 406.20 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с едновременното наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Позовавайки се на дадените разяснения с т.1 от ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС относно значимия за изхода на делото въпрос на материалното и/или процесуално право касаторът поддържа, че характер на релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК притежава и въпросът, по който въззивният съд се е произнесъл: ” Извършеното през 2007 год. предаване от ищеца на ответника количество сливи в размер на 108.842 тона, в изпълнение на кое задължение и по кой договор е станало- по този от 05.03.2007 год. или по сключената между страните спогодба от 21.03.2007 год.?”. Обстоятелството, че при разрешаването на същия Пловдивският апелативен съд не е съобразил разпоредбата на чл.76 ЗЗД, „като изобщо не е обсъдил приложното и поле при произнасянето на акт”, според доводите в обстоятелствената част на изложението, обосновава правен извод, че в случая липсват и мотиви в тази му част, което е в противоречие с „константната практика” и налага допускане на касационното обжалване на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Като израз на последната са посочени: решение № 104/ 24. 12. 85 год., по гр.д.№ 724/85 год. на ІІ-ро г.о.; решение от 04. 12. 2006 год. по В. № 165/2005 год. и решение № 713/21.05.2010 год., по гр.д. № 563/2010 год. на ПОС.
Като втори значим за изхода на делото въпрос на материалното право касаторът е поставил този, свързан с нищожността на уговорената неустойка за забава при двустранните търговски сделки, поради накърняване на добрите нрави, с оглед прекомерност на размера и. Становището си, че същият е разрешен в противоречие с практиката на съдилищата, изразена в решение № 15/15.03.2010 год., по в.т.д.№ 69/ 2010 год. на Варненския апелативен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 344/2010 год., по т.д.№ 486/2010 год. и решение № 4/25.02.2009 год., по т.д.№ 395/2008 год. на І т.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК, касаторът е обосновал съпоставяйки размера и от 86436.46 лв. с този на дължимата главница от 26 677.92 лв. и липсата на краен предел, до който тази неустойка е дължима.
Ответната по касационната жалба страна [фирма], [населено място] в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, като поддържа, че доколкото въобще може да се приеме, че са налице формулирани от касатора въпроси, то част от тях са фактически, а тези, които могат да бъдат възприети като правни не са отнесени към нито една от хипотезите на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Алтернативно поддържаното становище е за неоснователност на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, с което предявените в обективно кумулативно съединяване установителни искови претенции по чл.439 ГПК за признаване по отношение на [фирма], недължимост от ищцовото ЮЛ на сумата 128 221.41 лв., представляваща парична равностойност на 120 тона зрели сливи „Стенлей” в качеството по БДС и при цена 0.24 лв. за килограм, без ДДС и неустойка за забава в размер на 0.3% дневно върху стойността на непредаденото количество за периода 08. 09. 2007 год.- 23.08.2010 год. както и разноски в изпълнителното производство в общ размер от 6 109.41 лв. са уважени частично, въззивният съд е приел, че при липса на изходящо от ищеца волеизявление кое от двете задължения за доставка на сливи се погасява с извършената от 13.08.2007 год. до 21.08.2007 год. престация на 108.842 тона от същите – по договора от 05.03.2007 год. или по постигнатата по т.д.№ 13/2007 год. на ПОС спогодба от 21.03.2007 год., то погасяването следва да бъде съобразено със съдържанието на приложените и неоспорени писмени доказателства – фактура № 30/11.04.2008 год. и кантарни бележки, издадени за времето 13-21.08.2007 год..
Следователно обстоятелството, че вписаната в тази фактура – частен свидетелстващ документ, цена за килограм на доставено количество сливи от 0.23599 без ДДС или с ДДС – 0.2832 лв., е различна от изрично фиксираната твърда цена от 0.24 лв. на килограм за дължимите 120 т. сливи по спогодбата от 21.03.2007 год. и липсват други изходящи от продавача волеизявление, индивидуализиращи ясно задължението, което последният изпълнява, според съжденията на решаващия съд, е достатъчно, за да обоснове правен извод, че именно по този начин, съобразно законовото правило на чл.76 ЗЗД, продавачът е изразил воля, че доставката му е по договора от 05.03.3007 год..
Затова, съпоставяйки количеството дължимата по същия стока с реално престираното от ЗК – продавач и правните последици от сключената на 21. 03.2007 год. спогодба между страните Пловдивският апелативен съд е намалил задължението на ищцовото ЮЛ до размера на сумата 2 122.08 лв. с ДДС, като е отрекъл да е налице възникнало в полза на ответното ТД право на вземане за неустойка за минал период.
С постановеното въззивно решение, предмет на предприетото касационно обжалване е даден отговор и на въпроса дали така определената от страните неустойка противоречи на добрите нрави.
По съображения, черпени от обезпечителната и обезщетителна функция на същата възприето в тази вр. разбиране е, че макар и размерът на дължимата от ищцовата кооперативна организация да превишава понесените от кредитора вреди, то това обстоятелство само по себе си не води до извод за прекомерността и, нито би могло да обуслови нищожност на неустоечната клауза, щом в същия този размер, преценен към момента на сключване на договора, тя е определена по начин, че зависи изцяло от поведението на длъжника и не създава възможност за кредиторова изгода да получи плащането и вместо реалното изпълнение.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че само вторият формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос, свързан с нищожността на уговорената неустойка, поради противоречието и с добрите нрави е правен и съобразно постановките в т.1 на ТР № 1/19. 02. 2010 год. на ОСГТК на ВКС се явява значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК.
По отношение на същия, обаче, не е осъществено визираното от касатора селективно основание, дири и да се приеме, че с оглед цитираната съдебна практика – постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 4/ 25.02.2009 год., по т.д.№ 395/2008 год. на І т.о., то е конкретизирано като такова по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
С посоченото по- горе решение на ВКС, І т.о., имащо, съгласно т.2 на ТР №1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, задължителен за съдилищата в страната характер е прието, че непосочването в договора на краен срок, до който се дължи неустойката, не нарушава добрите нрави, тъй като в определени случаи то би могло в по- голяма степен да обезпечава точното изпълнение на задълженията по договора, щом като времето, през което ще се начислява неустойката, е поставено изцяло на волята и на отговорността на неизправния длъжник.
Изразеното разбиране е в пълно съгласие и с приетото в т.3 ТР № 1/ 2010 год. на ОСТК на ВКС, според което преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент. Въведени са и някои примерни критерии, които следва да бъдат взети предвид, като един от тях е съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, но основното е, че неустойката следва да се приеме, за нищожна, ако е установено, че единствената и цел, за която е уговорена излиза извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Следователно обстоятелството, че с тези именно критерии, в тяхното единство, въззивният съд се е съобразил, като е подложил на преценка поведението на длъжника, целта, за която неустойката между страните е била уговорена и съотношението и между нейния конкретен размер и размера на настъпилите от длъжниковото неизпълнение вреди за кредитора, изключва да е налице твърядното от касатора отклонение от задължителната съдебна практика.
Що се касае до правилността на тази преценка, то тя – относима към обосноваността и процесуалната законосъобразност на обжалваното решение не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК
Същевременно, наличието на задължителна съдебна практика по поставения правен въпрос, въобще изключва приложимостта на основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, което само е маркирано от касатора.
Отделен в тази вр. е въпросът, че посоченото в тази вр. решение на Варненския апелативен съд по в.т.д.№ 69/2010 год. освен, че е без отбелязване да е влязло в сила, както самият жалбоподател твърди, не е окончателно, тъй като е допуснато до касационен контрол от ВКС по т. д.№ 486/2010 год. на ІІ т.о..
Не подлежи на обсъждане и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, аргументирано единствено с възпроизвеждане на законовия му текст- арг. от т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Що се касае до първия формулиран въпрос, то той е фактически, а не правен и доколкото разрешаването му всякога е обусловено от конкретните факти и доказателства по делото, същият не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, основна обща предпоставка за допускане на касационен контрол.
Само за прецизност е необходимо да се посочи, че в практиката на съдилищата, по ноторни съображения, посочени и в т.3 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, обективно не се включват решенията на АС, едно от които цитирано от касатора, тъй като последните не са част от изградената в страната съдебна система.
Останалите доводи – за липсата на мотиви във въззивния съдебен акт относно приложението на чл.76 ЗЗД и за начина на обсъждане на доказателствения материал по делото от на Пловдивския апелативен съд са относими към правилността на обжалваното решение, но не и към предпоставките за достъп до съдебен контрол, с които явно жалбоподателят отъждествява касационните основания, поради което не могат да бъдат разгледани в производството по чл.288 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за производството пред ВКС, поради което при този изход на делото касационният състав не дължи произнасяне по отговорността за тях.
Водим от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 565 от 29.11.2011 год., по т.д.№ 1029/ 2011 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: