О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 111
София, 11.02.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 873/ 2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на А. В. Б. от [населено място] против определение № 17155 от 23.10.2012 год., по ч. гр. д. № 10242/2012 год. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определението на Софийски районен съд от 04.07.2012 год. за отказ от освобождаване частния жалбоподател, в качеството му на заявител, от внасяне на държавна такса, на основание чл.83,ал.2 ГПК в размер на сумата 39 116.60 лв..
С частната касационна жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на процесуалния закон – чл.83, ал.2 ГПК, поради което се иска отмяната му.
В съдържанието на частната касационна жалба е инкорпорирано изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, във р. с чл.274, ал.3 ГПК.
Ответната по частната касационна жалба страна не е заявила становище в срока по чл.276, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната касационна жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт, от категорията, посочени в чл. 274, ал.3, т.2 ГПК, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да постанови обжалваното определение СГС е приел за недоказани предпоставките на чл.83, ал.2 ГПК за освобождаване на заявителя от заплащане на държавна такса. Изложени са съображения, че частният жалбоподател е в работоспособна възраст, не страда от заболявания, възпрепятстващи полагането на труд и изразходване на средства за съответно лечение, няма задължения за издръжка и притежава недвижимо имущество, от което би могъл да реализира парични средства, било като го ипотекира като обезпечение за отпускане на банков кредит, било чрез отдаването му под наем или разпореждане с правата върху същото, поради което липсва основание да се счете, че лицето, като страна в процеса не разполага с достатъчно средства за да заплати дължимата държавна такса. Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното, според въззивния съд, се явява самият размер на заявеното от Б. в заповедното производство вземане, възлизащо на сумата 1 000 000 евро/ един милион евро/, както и произхода му – издаден в полза на Б. запис на заповед, които в общата им съпоставка са индиция за твърде добри материални възможности на частния касатор.
Следователно преценени решаващите мотиви на въззивния съд позволяват да се приеме, че твърдението на частния касатор, че „обжалваното определение на СГС е постановено в противоречие с окончателното определение № 377/15.08.2007 год., по гр. д. № 1097/2007 год., на ІV-то г.о. на ВКС, поради възприетото разбиране, че молителят е в невъзможност да заплати държавна такса от 608 лв., когато декларираният от него доход е в размер на 170 лв. месечно и от притежавания в собственост недвижим имот не могат да бъдат добивани граждански плодове”, няма правната характеристика на конкретен материалноправен и/ или порцесуалноправен въпрос, който релевантен за правните изводи на съда, е обусловил изхода на делото, с което основното общо основание за допускане на касационен контрол, уреден по действащото законодателство като факултативен, а не задължителен, се явява недоказано.
Отсъствието на главната предпоставка за достъп до касационен контрол, както е разяснено и в задължителните за съдилищата в страната постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, сама по себе си е достатъчна, за да бъде отречена основателността на искането за разглеждане на частната касационна жалба по същество, без да бъдат обсъждани въведените от частния касатор селективни критерии.
Следователно, дори и да са евентуално основателни оплакванията на частния касатор, че размерът на заявеното от него вземане, за което е поискал издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417, т.9 ГПК е неотносим към преценката за материалните му възможности да заплати дължимата държавна такса, то при отсъствие на предпоставките за допускане на касационно обжалване, аргументирането и доказването на които е възложено от законодателя в изключителна тежест на страната- жалбоподател, въведените касационни основания не могат да бъдат обсъждани.
Отделен в тази вр. остава въпросът, дали е обективна извършената от съда преценка за необходимост от освобождаване или не от държавна такса на страната – молител, когато същата е изградена извън изброените в чл.83, ал.2 ГПК обстоятелства, нямащи изчерпателен характер, но доколкото същият касае правилността на обжалваното определение, то, при изложените по- горе съображения, той не следва да бъде обсъждан.
Водим от горното и на осн. чл.278, ал.1 ГПК, във вр. с чл.83, ал.2 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Софийски градски съд № 17155 от 23.10.2012 год., по ч. гр. д.№ 10242/ 2012 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
: