ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 231
София, 14.02.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 791 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на юрисконсулт Ив.М. като процесуален представител на /СО/ срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 20.ІІІ.2012г. по в.гр.д. № 1013/2010г.
Ответниците по касационната жалба [фирма] София, М. М. Х., М. Х. Х. и С. Х. Х., тримата от , както и третите лица – помагачи [фирма] и И. М. П. от София, не са дали отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Третото лице – помагач [фирма] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК е заел становище за недопускане на касационно обжалване поради липса на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решение от 06.І.2006г. по гр.д. № 1482/2006г. СГС е осъдил на основание чл.45 ЗЗД М. М.Х., М. Хр.Х., С. Хр.Х. и на основание чл.49 ЗЗД [фирма] да заплатят солидарно на С. о. 22490лв. обезщетение за имуществени вреди, представляващи стойността на напълно разрушена и премахната двуетажна жилищна сграда – къща – общинска собственост, находяща се в , [улица], ведно със законната лихва от 25.ІVІ.2006г. до окончателното им изплащане.
С атакуваното решение САС по въззивни жалби на М. Х., М. Х., С. Х. и на третото лице – помагач на ответника [фирма] [фирма] е отменил решението на СГС от 06.01.2010г. по гр.д. № 1482/2006г. в уважителната му част за разликата над 6245лв. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил иска на СО за посочената разлика, като е оставил в сила първоинстанционното решение в уважителната му част за сумата 6245лв.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че непосредствена причина за срутването на 14 срещу 15.ІV.2004г. на около половината от процесната сграда, собственост на СО, са неправилните действия на строителя [фирма], изразяващи се в неспазване предписанието на проектанта по одобрения конструктивен проект „Изкопен план”, в имота на ответниците – физически лица – възложители; налице са основанията за ангажиране отговорността на дружеството съобразно чл.163 ал.3 ЗУТ и чл.49 ЗЗД, като отговорността по чл.163 ал.3 ЗУТ не е пряко обусловена от наличието на писмен договор в инвестиционния процес; налице са основания за ангажиране отговорността и на физическите лица в качеството им на възложители на работа по договор за строителство по смисъла на чл.161 ЗУТ, произтичаща от разпоредбата на чл.49 ЗЗД; налице са основанията по чл.53 ЗЗД за собидарна отговорност. Прието е и че разрушаването на сградата е причинено не само от неправилните строителни действия, но и от свойствата и качествата на сградата – строена през 1935г., с твърде плитки основи от каменна зидария с варов разтвор, имала е пукнатини там, където е започнало срутването, не й е била извършвана поддръжка в последните десетина години, сериозно влошило състоянието й, влошено и от постоянна вибрация на преминаващи транспортни средства по улицата, с оглед на което е направен извод, че по силата на чл.51 ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение следва да бъде намалено. Като частично основателно е оценено и възражението за прихващане на ответниците – физически лица за сумата 5000лв. – разходи за извозване на строителни отпадъци от процесната сграда.
В изложението на СО по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи, че било налице основанието по чл.280 ГПК, тъй като въпросът е съществен и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото; ако се остави без касационен контрол въззивното решение, щяло да се стигне до крайно несправедлив изход от спора, несъответстващ на действителното положение и на доказателствата по делото; спорът бил по съществен материалноправен въпрос; спорът бил решен в полза на ответниците, които претендират съпричиняване на вреди от страна на увреденото лице и намаляване на обезщетението им за имуществени вреди по реда на чл.51 ал.2 ЗЗД без да е доказано по какъв начин СО е допринесла за настъпилите вреди.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът/въпросите от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му и в касационната му жалба /така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай касаторът не е посочил материалноправните и/или процесуалноправните въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, обусловило решаващите му изводи по спора. Кратките релевирани в изложението съображения имат характер на оплакване за необоснованост и незаконосъобразност на извода по приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД. Такова оплакване, обаче, е основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, а то се подлага на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането.
Изложените съображения налагат извод, че не е налице основната предвидена в закона /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставка, поради което касационно обжалване на атакуваното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГК, 1 състав, № 430 от 20.ІІІ.2012г. по гр.д. № 1013/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: