О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 132
София, 19.02.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 964 / 2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Мария К. К. от [населено място] против определение № 1795 от 07.11.2012 г. по ч.т.д. № 1256/2012 год. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане на Смолянския окръжен съд № 489/ 06. 07. 2012 год., по т.д.№ 235/2011 год. за оставяне без уважение искането и да бъде освободена от внасяне на държавна такса в размер на 1 200 лв. по предявения от нея иск по чл. 125, ал.3 ТЗ за заплащане на сумата 30 000 000 лв. срещу ТД [фирма], със седалище [населено място].
В частната касационна жалба се поддържа оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на процесуалното правило на чл. 83, ал.2 ГПК, поради което се искат отмяната му и постановяване на съдебен акт по същество от касационната инстанция.
При обосноваване на въведения порок частният касатор възразява срещу процесуалната законосъобразност на преценката на въззивния съд относно обстоятелствата, имащи значение за освобождаването му от държавна такса, като твърди, че имущественото състояние, удостоверено с изискващите се от закона документи сочи на затруднението му да заплати дължимата държавна такса в посочения и размер, което възпрепятства защитата му, като страна в процеса.
В депозирано към частната касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1ГПК, във вр. с чл.274, ал.3 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Частният касатор поддържа, че значим за изхода на делото в случая е въпросът:„Как следва да се преценяват материалните възможности на ищцата, поискала освобождаване от внасяне на държавна такса въз основа на декларираните обстоятелства, за да се подсигури възможността и да се защити пред съда?”, който е разрешен в противоречие с трайно установената съдебна практика. Като израз на тази практика на съдилищата са посочени определения на ВКС: № 103/06.02.2012 год., по ч.гр.д.№ 541/2011 год.; № 180/21.10.2009 год., по гр.д.№ 1225/ 2009 год. и № 322/16.06.2011 год., по ч.гр.д.№ 312/2011 год..
Ответната по частната касационна жалба страна не е заявила становище в срока по чл.276, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната касационна жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежно легитимирана във въззивното производство страна и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт на въззивен съд, от категорията определения по чл. 274, ал.3, т.2 ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди разпореждането на Смолянския окръжен съд, с което е отказано освобождаване на ищцата Мария К. С., с фамилия в частната касационна жалба К., но със същия ЕГН: [ЕГН], от заплащане на държавна такса от 1200 лв. въззивният съд е възприел за правилен извода на първоинстанционния съд за неоснователност на искането, поради непълнота и изчерпателност на представените от същата доказателства относно реализираните от нея доходи и имотното и състояние.Изложени са съображения, че в случая лицето, в качеството си на наемодател е декларирало договор за наем за срок от 10 години, вписан през 2008 год., без да посочи доходите получени от него, както и не е представило никакви данни за доходите на съпруга си.
Като допълнителен аргумент в подкрепа на приетата неоснователност на искането е посочено и обстоятелството, че ищцата, настоящ частен жалбоподател, пребивава от продължително време в чужбина, поради което неизпълнението на дадените и от съда указания да представи данни за евентуално получените там доходи е още едно потвърждение за отсъствието на категорични доказателства, че е материално затруднена, което от своя страна обуславя и липсата на основание за освобождаването и от внасяне на държавна такса.
Следователно от решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт се налага правен извод, че така формулираният правен въпрос, освен, че е в известна степен недостатъчно прецизен, няма и обуславящ за крайния правен резултат по делото характер, поради което не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.
Свързан изцяло с правилността на конкретните фактически и правни изводи на въззивния съд и с обсъждане на събраните по делото доказателства, този въпрос не отговаря на изискванията, които го определят като релевантен, подробно разяснени в т. 1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Или, доколкото основното съображение на Пловдивския апелативен съд за неоснователност на искането за освобождаване от държавна такса е липсата на достатъчно данни, позволяващи да се направи извод, че страната е материално затруднена по начин, който поставящ я в невъзможност да заплати дължимата държавна такса възпрепятства упражняването на предоставените и от закона процесуални права, то тази преценка на решаващия съд, свързана с правораздавателната му дейност, подлежи на проверка относно законосъобразността и, но само в рамките на осъществявания същински касационен контрол т.е. след допускане на касационното обжалване.
В този смисъл дори и същата да е евентуално процесуално незаконосъобразна, в каквато насока са твърденията на частния касатор, то визираният порок, като касационно основание, не може да бъде отъждествен с предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, както явно е процедирано в случая.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че последователно в практиката си ВКС поддържа, че само при пълнота и изчерпателност на данните за материално и имотно състояние на лицето, искащо освобождаване от държавна такса, съдът може да извърши и дължимата преценка дали страната е материално затруднена по начин, че конкретното задължение за внасяне на следващата се държавна такса или съдебни разноски би се явило непосилна тежест за същата, като за приложението на чл.83, ал.2 ГПК евентуалната основателност или не на предявената искова претенция, на която в случая частният касатор основно се позовава, е въобще ирелевантна.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.278, ал.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Пловдивския апелативен съд № 1795 от 07.11.2012 г. по ч.т.д. № 1256/ 2012 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: