5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 119
София, 26.02.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми декември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 198/2012 година
Производство по чл.288 и сл.ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Х. Г. от [населено място] срещу решение № 585 от 08.12.2011 г. по в.т.д.№ 1104/2011 г. на Пловдивския апелативен съд. С последното въззивният съд обезсилил решение № 418 от 04.08.2011 г. по т.д.№ 411/2011 г. на Пловдивския окръжен съд, с което са отменени като незаконосъобразни решенията на Общото събрание на [фирма], [населено място] от 26.04.2010 г. и прекратил като недопустимо производството по делото.
В касационната жалба са въведени доводи за постановяване на решението при наличието на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК – допуснати нарушения на материалния закон и на съществени процесуални правила.
В изложението на основанията за достъпът му до касационно обжалване се поддържа наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за началото на срока за предявяване на иска по чл.74, ал.2 ТЗ в случаите, в които ищецът не е присъствал на проведеното общо събрание и не е бил редовно поканен. Разрешението на въззивния съд по него според касатора било дадено в противоречие със задължителната практика на ВКС – Решение № 171 от 30.10.2009 г. на ВКС по т.д.№ 166/2009 г., ТК, ІІ т.о., в което било прието, че когато той не е присъствал и не е бил поканен, срокът тече от деня на узнаването, но не по-късно от три месеца от деня на общото събрание, като според касационният съд в този случай не се допуска да започва да тече и от втори алтернативен момент – този, в който съдружникът е могъл да узнае за решението.
Противоречие било налице и по отношение на вложеното от въззивния съд различно съдържание в понятието „узнаване” спрямо възприетото по този въпрос разрешение, дадено в Решение № 536 от 28.07.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 1400/2009 г., ГК, ІV г.о., според което узнаването е свързано с фактическото достигане до знанието на определено лице на факти и обстоятелства, осъществили се вече в действителността.
Мотивите на съда според касатора влизали в противоречие с трайната съдебна практика, отнасяща се до презумпцията за публичност на обявените в ТР актове и значението й за определяне на информацията за настъпили конкретни обстоятелства досежно статуса на едно търговско дружество – Определение № 783 от 30.12.2009 г. на ВКС по ч.т.д.№ 761/2009 г., ТК, І т.о., постановено по сходен казус, като е застъпено становището, че с публичност се ползват само обявените в ТР актове, но не и заявлението и приложените с него документи. По този въпрос касаторът се позовава на постановените в този смисъл Определение № 535 от 08.07.2011 г. на ВКС по ч.т.д.№ 403/2011 г., ТК, ІІ т.о.; Определение № 169 от 07.02.2011 г. на ВКС по ч.т.д.№ 65/2011 г., ТК, ІІ т.о.
Поставен е и процесуалноправният въпрос може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни. Поддържа се, че по този недопустим начин процедирал и апелативният съд, който обсъдил две групи свидетели по един на ищеца и на ответника, като пропуснал да обсъди гласните доказателства в тяхната цялост, в противоречие с Решение № 62 от 18.02.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 955/2010 г., ГК, ІІІ г.о.
Ответната страна „Ц. к. т.” е подала отговор, с който оспорва касационната жалба и наличието на основания за допускането й до разглеждане.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора във връзка с поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т.2 ГПК, приема следното:
С обжалваното решение апелативният съд приел, че искът по чл.74 ТЗ е предявен на 28.06.2010 г., след изтичане на преклузивния 14 – дневен срок от узнаването за проведеното на 26.04.2010 г. общо събрание на ответното дружество. Тълкуването на разпоредбата на чл.74, ал.2 ТЗ според съда налагал извода, че началото на срока законът свързва с момента, в който съдружникът е узнал или е могъл да узнае за решението, засягащ интереса му, като в тази връзка обсъдил доказателствата по делото, свързани със заявеното на 25.05.2010 г. от управителя на дружеството вписване на решението в ТР и последвалият отказ на длъжностното лице – 10.06.2010 г., отменен с решение на ПОС от 21.06.2010 г. Като посочил изрично, че включването на заявлението и последващите актове в ТР не се ползва с презумпцията на чл.9, ал.2 ЗТР и поради това узнаването на заявените за вписване обстоятелства подлежи на доказване, съдът обсъдил събраните по делото гласни доказателства и след обстойната им преценка приел за установено, че за оспореното решение ищецът узнал в работната седмица след 25.05.2010 г., а не на твърдяната от него дата 25.06.2010 г., на която след проверка в ТР финансовата директорка В. занесла в дома му разпечатка на вписаното решение на ОС за изключването му като съдружник. Изложено е, че разпитана като свидетел по делото, същата не е уточнила обстоятелствата, чието вписване в ТР ищецът й наредил да проверява няколко дни преди 25.06.2010 г., а показанията й са счетени за противоречиви и нелогични предвид обясненията за извършваните от нея проверки в ТР, веднъж обосновани с любопитство предвид влошените отношения между двамата съдружници, а след това – с нареждането на ищеца Г. няколко дни преди 25.06.2010 г. С оглед установените по делото ежедневни контакти между тях, обусловени от заеманата от свидетелката длъжност на негова подчинена в ответното дружество, а впоследствие и в новоучреденото от ищеца Е., съдът е отказал да ги кретидира, като се позовал на показанията на св.М., относно момента на узнаване от ищеца за решението за изключването му, базирани на дочути разговори между него и св.В. за входиране на документите в ТР, провеждани в работната седмица след 24.05.2010 г. Предвид обективния факт на включването на заявлението обр.А4, информация за проведеното ОС в ТР, за които свидетелят узнал при проверка в ТР по повод създалото се напрежение в офиса, съдът приел, че тпоказанията му установяват не само момента, в който информацията е придобила публичност сред служителите в дружеството, но и едновременното придобиване на знание за нея и от управителя Г., коментирал в същия период със св.В. изключването си като съдружник. Въз основа на това е направен решаващият извод, че искът е предявен на 28.06.2010 г., т.е. месец след така установеното знание за проведеното ОС и следователно след преклузивния срок по чл.74, ал. ТЗ.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставеният от касатора въпрос за началото на срока за упражняване на правото на иск по чл.74 ТЗ в хипотезата, в която съдружникът не е присъствал на общото събрание и не е бил редовно поканен несъмнено е значим за делото, но по отношение на него не е налице сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В цитираното в нейна подкрепа Решение № 171 от 30.10.2009 г. на ВКС по т.д.№ 166/2009 г., ТК, ІІ т.о. не е коментиран въпрос за алтернативен момент спрямо този на узнаване за проведеното общо събрание, от който почва да тече срокът за предявяване на конститутивния иск за отмяна на взетите на него решения, съответно не е направен извод, че в този случай не се допуска този срок да тече от момента, в който съдружникът е могъл да узнае за решенията, както неоснователно се поддържа от касатора. Такъв извод не е направен и с обжалваното решение, доколкото същият е изтъкнат във връзка с достоверността на събрания по делото доказателствен материал, преценявана и в контекста на внасянето и отразяването в ТР на документацията по повод заявените за вписване решения на ОС. Както бе посочено, като изрично е отграничил включването им в ТР от публичността по смисъла на чл.9 ЗТР, въззивният съд е приел, че узнаването на заявените за вписване обстоятелства не се презюмира, а на общо основание подлежи на доказване.
По поставените процесуалноправни въпроси отново не се установяват предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, съгласно изричната регламентация на процесуалния закон /чл. 188 ГПК – отм. чл. 235, ал. 1 и чл. 236, ал. 2 ГПК/, не е решен в противоречие с трайно установената съдебна практика, в това число и с посоченото от жалбоподателя Решение № 62 от 18.02.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 955/2010 г., ГК, ІІІ г.о.
Формираните фактически и правни изводи на съда, вкл. и относно „фактическото” узнаване от касатора за проведеното ОС, приело атакуваните от него решения, са в резултат на конкретната преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателствени средства, като правилността на тази преценка не може да се обсъжда в стадия по селекция на касационните жалби.
По отношение на твърдението, че съдът е следвало да обоснове защо дава вяра на един от свидетелите, а на други не, в мотивите на въззивния акт се съдържа обсъждане на показанията и аргументация в тази насока. Въпросът за правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция и за приложението на материалния закон въз основа на тях, не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито основанията за касиране могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не е налице поддържано от касатора основание за допускане на касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 585 от 08.12.2011 г. по в.т.д.№ 1104/2011 г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: