О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 315
София,06.03.2013г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети март две хиляди и тринадесети година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Светла бояджива
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело №1140/2012г.по описа на Върховния касационен съд
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 12.07.2012г. по гр.д.№262/2012г., с което АС Варна от П. на РБ, в частта му с която е уважен иск с правно основание чл.2, т.2 ЗОДОбВ.
Жалбоподателят – П. на РБ поддържа, че с обжалваното решение е даден отговор на правни въприси от значение за точното приложенвие на закона и развитие на правото.
Ответникът С. И. С. в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е осъдил П. на Р Б – [населено място] да заплати на С. И. сумата от 8000лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от повдигнато срещу него незаконно обвинение за извършването на престъпление, приключило с оправдателна присъда, ведно със законната лихва върху сумата считано от 26.10.2011г.,
Прието е за установено, че ищецът С. И. е привлечен по обвинение за извършено през 1998 г. престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 НК, във връзка с чл. 209, ал. 1 НК с постановление от 11.10.1999г., като на 12.10.1999г. му е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража”, изменена с определение по чл. 152 б, ал. 5 НПК /отм./ по н. ч. д. № 57/2000г. на РС Добрич в по–лека – „ парична гаранция ”, чийто размер е окончателно решен от въззивен съд с определение от 07.02.2000г. по в. н. ч. д. № 6/2000г. по описа на ОС Добрич, на която дата ищецът е и освободен съгласно представената по делото служебна бележка.
Установено е също така, че РП-Д. е внасяла срещу С. И. няколко обвинителни акта, като образуваните срещу него наказателни производства /НОХД № 177/2005г.; НОХД № 436/2005г./ са прекратявани от съда. Производство по НОХД № 1927/2005г. на РС Добрич е образувано по внесен на 06.10.2005 г. трети по ред обвинителен акт срещу С. И. и трето лице за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, във вр. с чл. 209, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК за това, че като извършител с цел да набави за себе си имотна облага възбудил и поддържал у М. М. от [населено място] – управител на [фирма]- Д. заблуждение – сключил договор за покупко-продажба на 2 бр. зърнокомбайни „Ф.-517” и с това причинил на [фирма] имотна вреда в размер на 25 000 000 неденоминирани лева, като с присъда от 25.02.2008г. по НОХД №1927/2005г. РС Дожбрич го е признал за невинен и го оправдал и последната е влязла в сила на 13.08.2008г.
Съдът е приел, че срещу С. И. като обвиняем и подсъдим неоснователно е било водено наказателно призводство, продължило от 12.10.1999г. до 13.03.2008г. /8 години и 4 месеца/, като спрямо него е била взета и мярка за неотклонение „задържане под стража” за срок от почти 4 месеца. При тези данни е счел, че са налице формалните предпоставки, визирани в чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на Д. в лицето на П. на РБ.
Съдът е изложил съображения за това, че и след изменението на мярката за неотклонение ищецът е бил стресиран, “ затворил се” в себе си; загубил възможността да общува адекватно с децата си , изпаднал в криза, защото не бил в състояние да работи, не можел да спи и понякога в продължение на цяла седмица взимал Лексотан. Съдът е определил съобразно правилото на чл. 52 от ЗЗД, че на ищеца следва да се присъди обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди в размер на 8 000 лева. Посочено е, че съществена причина за претърпените неимуществени вреди е не само фактът на повдигнатото обвинение, но и неговата продължителност, която е почти 9 години. Това обстоятелство води до извод за производство извън разумните срокове съобразно разпоредбите както на действащия, така и на отменения НПК.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК П. на РБ поддържа, че в решението си съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора, а именно за необходимостта въззивният съд да изложи самостоятелни мотиви и да направи свои изводи въз основа на събраните доказателства и за параметрите, при които следва да се определи обезщетение за неимуществени вреди при спазване разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Поддържа, че тези въпроси са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
С оглед данните по делото и изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По процесуалния въпрос въззивният съд е дал разрешение в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 31.08.2012г. по гр.д.№ 746/2010г., І во г.о. на ВКС. Според същата при действието на ГПК от 2007г. е запазен характера на дейността на въззивния съд като съд по същество на спора. Посочва се, че въззивният съд извършва самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал и субсумира приетите за установени факти под приложимата правна норма, като разпоредбата на чл. 272 ГПК, която допуска в случаите, когато въззивният съд потвърждава първоинстанционното решение, да мотивира своето решение чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд, не означава, че въззивният съд действува като контролно – отменителна инстанция и не го освобождава от задължението да извърши своя преценка на доказателствата и да направи свои констатации относно релевантните за спора факти. В случая анализирайки доказателствата по делото и излагайки свои мотиви към решението въззивният съд е достигнал до извод за основателност на предявения иск с правно основание чл.2, т.2 ЗОБОВ до посочения в решението размер.
Въззивният съд се е произнесъл в решението си и по материалноправния въпрос от значение за спора касаещ преценката за “справедливото” обезщетяване на неимуществените вреди именно в съответствие с практиката на ВКС. В същата се приема, че справедливото обезщетяване на всички неимуществени вреди, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира вредите. В съответствие именно с трайната практика на ВКС съдът е присъдил обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най пълна степен за вредите от незаконните действия на правозащитните органи. В този смисъл е и даденото разрешение в задължителната практика на ВКС / по смисъла на т.2 от ТР№1/2009г. на ОСГК и ТК на ВКС/ в решение от 24.06.2010г. по гр.д.№1650/2009г., решение от 09.06.2010г. по гр.д.№1091/2009г. на ВКС и решение от 20.12.2010г. по гр.д.№1889/2009г. на ВКС.
С оглед на изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателя въпроси на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като не са налице основания за промяна на установената практика на ВКС, даваща тълкуване на същите.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение от 12.07.2012г. по гр.д.№262/2012г. на АС Варна в частта му, с която е уважен иск с правно основание чл.2, т.2 ЗОДОбВ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: