2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 310
София, 06.03.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 802 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. С. С. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Б. В., против въззивното решение № 1938 от 21 март 2012 г., постановено по гр.д. № 16380 по описа на Софийския градски съд за 2011 г., с което е потвърдено решение № 6682348 от 21 юни 2011 г., постановено по гр.д. № 39491 по описа на районния съд в гр. София за 2010 г. за отхвърляне на исковете на С. против [фирма], поделение З., със седалище и адрес на управление в [населено място], за отмяна на незаконно прекратяване на трудово правоотношение и за заплащане на обезщетение за оставането на С. без работа.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно и необосновано, защото работодателят е съставил две заповеди за прекратяване на трудовото правоотношение – първата е с № 270 от 4 февруари 2010 г. за налагане на наказанието „дисциплинарно уволнение”, която е връчена на ищеца при отказ на 8 февруари 2010 г., но на първата дата е съставена и заповед под същия номер за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, което основание е вписано и в трудовата книжка; самото наличие на две заповеди с различно съдържание е основание за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна; неправилно се приема, че с издаването на втората заповед работодателят мълчаливо е отменил първата за налагане на дисциплинарно наказание; ако е искал да извърши поправка, работодателят е трябвало да отмени до предявяване на иска заповедта си и след това по своя преценка да издаде нова заповед. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въпросът, по който се е произнесъл съдът е за представените по делото два акта за прекратяване на трудовото правоотношение с един и същи номер от една и съща дата и самото наличие на две заповеди за уволнение с един и същи номер и дата и различно съдържание е основание за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, доколкото се създава неяснота относно причините за уволнението и оттам затруднение за ищеца да се защити срещу незаконното уволнение; неоснователно и необосновано се приема от съда, че с издаването на втората заповед работодателят мълчаливо е отменил първата за наложеното дисциплинарно наказание, а ако е искал да стори това, е следвало да отмени първата заповед и след това да издаде втората, както се приема от решение на районния съд в гр. Поморие. Представя се решение № 63 от 29 април 2010 г. по гр.д. № 513 по описа на районния съд в гр. Поморие за 2009 г., без заверка за влизането му в сила, поради което то не може да послужи за целите на преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като касаторът не е установил, че то е формирало съдебна практика по даден правен въпрос.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез изпълнителния директор С. М., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че на ищеца са били връчени валидно два акта за прекратяване на трудовото правоотношение – за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” и за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие; представена е писмена молба от ищеца с предложение трудовото правоотношение да се прекрати по взаимно съгласие, за подаването на която не е установено, че е станало под заплаха или оказан психически тормоз; чрез издаването на втората заповед работодателят мълчаливо е отменил първата; втората заповед е връчена на ищеца на 17 февруари 2010 г. и от тази дата тече давностният срок за предявяване на иска; при подадена искова молба на 6 август 2010 г., двумесечният срок е бил изтекъл, поради което съдът не следва да разгледа спора по същество.
К. съд приема, че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като касаторът е пропуснал да постави правен проблем, съответен на даденото от въззивния съд разрешение. Макар да е изложил свои съображения по възможността работодателят мълчаливо да отмени своя заповед за прекратяване на трудово правоотношение, крайното заключение на съда е за предявяване на претенцията след изтичането на срока по чл. 344, ал. 4 КТ. След като исковата молба е подадена след изтичането на този срок, началото на който най-късно може да се определи от 17 февруари 2010 г., когато ищецът е получил втората заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, то каквито и да е съображения по незаконосъобразността на уволнението, не могат да станат предмет на разглеждане от съда, тъй като претенцията не е предявена в определения от закона срок. Правен въпрос по този единствен крайно решаващ извод на съда не се поставя. На второ място следва да се отбележи, че дори съдът да беше приел по някаква причина, че възражението за предявяването на иска след законовия срок е неоснователно, то по останалите доводи на съда липсва правен въпрос, поставен съобразно обвързващите критерии, дадени от ВКС в т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК. В случая касаторът не е успял да формулира общото основание за допускане на касационното обжалване – правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото. Твърденията на касатора в касационната жалба, преповторени в изложението към нея, не посрещат посочените изисквания, а представляват излагане на вижданията на касатора по това дали законосъобразно съдът е приел наличието на мълчалива отмяна на първата заповед за уволнение. Независимо от значимостта им, дадените от касатора разсъждения биха могли да бъдат взети предвид едва в случай, че касационното обжалване бъде допуснато, каквато разглежданата хипотеза не е.
Ответникът претендира заплащане на разноски за касационното производство, изразяващи се в юрисконсултско възнаграждение и касационният съд приема, че му се дължат 50 лева на основание чл. 78, ал. 8, вр. ал. 3 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1938 от 21 март 2012 г., постановено по гр.д. № 16380 по описа на Софийския градски съд за 2011 г.
ОСЪЖДА С. С. С., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място],[жк], ул. , №, да заплати на [фирма], поделение „З.”, със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], сумата от 50,00 (петдесет) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: