О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 138
София, 08.03.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 12.10.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1199/2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. Д. П. от [населено място] против въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 1038 от 04.07.2011 год., по в.гр.д.№ 1274/2011 год., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Пловдивския районен съд /неправилно посочен ПОС/ № 686 от 28.02.2011 год., по гр.д.№ 13945 /2010 год. и по предявения от [фирма] срещу касатора, като ответник, установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК е признато за установено, че последният дължи на ищцовото ТД сумата 6 704.97 евро, дадена на неосъществено основание – договор за поръчка между страните от 15.04.2010 год. за закупуване на термопанели заедно с техния монтаж от [фирма], гр. П., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 25. 06. 2010 год. до окончателното и изплащане, както и 1967.12 лв. деловодни разноски за заповедното производство, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 5712/ 28. 06. 2010 год., по ч. гр. д. № 9955/2010 год. на ПРС.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на постановеното въззивно решение, който порок е обоснован с недопустимост на самия предявен иск, поради отсъствие на идентичност между вземането, предмет на издадената в заповедното производство заповед за изпълнение и сумата по установителния иск по чл.422, ал.1 ГПК.
Алтернативно въведеното оплакване е за неправилност на обжалваното решение, поради допуснато нарушение на съществените процесуални правила, относими към събирането на гласни доказателства в хипотезата на чл. 164, ал.1, т.3 ГПК, разпределението на доказателствената тежест при предявен положителен установителен иск относно произхода на подлежащото на установяване вземане и с преценката на доказателствения материал по делото – касационни основания по ч.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Позовавайки се отново на процесуалната незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт касаторът поддържа, че разрешеният от въззивния съд правен въпрос, който доуточнен от настоящата инстанция в съответствие с постановките в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС е дали е допустимо в производството по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК да бъде предявено вземане,различно от вземането, предмет на издадената по реда на чл.410 ГПК заповед за изпълнение се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
По отношение на останалите определени от жалбоподателя като значими за изхода на делото въпроси на процесуалното право, свързани с приложението на чл.12, ал.1 ГПК, чл.235, ал.2 ГПК, чл.154 , ал.1 ГПК и за задължението на решаващия съд да се произнесе по всички въведени от страната възражения, както и ” за наличието на договорни отношения между страните при отсъствие на проведено главно и пълно доказване на това обстоятелство с допустимите от ГПК доказателствени средства” касаторът, чрез своя процесуален представител – адв. Е. П. поддържа, че разрешаването им от въззивната инстанция е в противоречие със задължителната практика на ВКС.
Като израз на така твърдяното несъответствие, обуславящо приложението на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК са посочени решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК: № 293 от 14.07.2011 год., по гр.д.№ 1302/2010 год. на ІV-то г.о.; № 589/ 29. 06.2010 год., по гр.д.№ 1359/2009 год. на І-во г.о.; № 89 от 20.04.2010 год., по гр.д.№ 535/2009 год., на ІІ –ро г.о.; № 362/15.07.2010 год., по гр. д.№ 536/2010 год. на ІІ г.о.; № 134 от 08.12.2009 год., по т.д.№ 141/2009 год. на І-во т.о.; № 42 от 13.08.2010 год., по гр.д.№ 121/2009 год. на І-во г.о. и № 138 от 25.06.2010 год., по т.д.№ 927/2009 год. на ІІ т.о.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, както и по основателността на въведените касационни оплаквания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащо на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, решение на въззивен съд, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалвания съдебен акт въззивният съд е приел, че между страните е сключен устен договор за посредничество за закупуване на „стенни термопанели” от ТД [фирма], гр. П.. В изпълнение на този договор за заплащане цената на процесната стока ищцовото ТД с разходни касови ордери е превело на ответника, в качеството му на физическо лице, авансово сумите 7 000 евро на 15. 04. 2010 год. и 7 762 евро на 20.05.2010 год. , като от тях на доставчика са изплатени изцяло първоначално получените от довереника 7 000 евро и само 1057.03 евро от втората престирана на същия сума.
Поради това, обстоятелството, че ответникът не е отчел, съобразно законовото правило на чл.284 ЗЗД на ТД – доверител извършеното в изпълнение на поръчката и по негово собствено признание разликата от 6 704.97 лв. не е била престирана на доставчика, което е наложило директното и плащане на последния, като остатъка от продажната цена от ищцовото ТД, според изложеното в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, обосновава правен извод, че основанието за нейното получаването от довереника е неосъществено и той дължи връщането и обратно, на осн. чл.55, ал.1, изр.2 ЗЗД, заедно със законната лихва от датата на подаденото по реда на чл.410 ГПК заявление на доверителя.
Позовавайки се на събраните по делото гласни и писмени доказателства, които подробно е обсъдил решаващият съд е отрекъл като неоснователно въведеното от ответника възражение за отсъствие на мандатно правоотношение с негово участие, като страна, в поръчката за закупуване и доставка на термопанели и качеството му единствено на представител на ЮЛ- ТД [фирма] – действителен съконтрахент по процесния договор.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че само първият от формулираните от касатора правни въпроси, като релевантен за крайния правен резултат по делото, попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.
С останалите въпроси на процесуалното право касаторът всъщност възпроизвежда въведеното с касационната жалба оплакване за процесуална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, което дори и да е евентуално основателно не би могло, поради отсъствие на основание в процесуалния закон, да обоснове наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
Вярно е, че когато се касае до процесуалноправни въпроси, както последователно поддържа в практиката си ВКС, не е необходимо въззивният съд изрично да се е произнесъл по тях, а е достатъчно да е процедирал в несъответствие със съществените съдопроизводствени правила и само тези му процесуални действия да са довели до постановяване на съдебен акт с неблагоприятен за касатора правен резултат, но разглежданият случай не попада в сочената хипотеза.
Обстоятелството, че Пловдивският окръжен съд е изградил правния си извод за наличие на валидно възникнало между страните мандатно правоотношение въз основа на събраните в хода на процеса писмени доказателства, които подробно е анализирал, вкл. приложения РКО за процесните суми, издаден на името на ответника, като ФЛ и подписан от него за получател, а показанията на разпитаните свидетели са преценявани единствено и само с оглед връзката на последния с ТД [фирма], изключва основанието на което процесният договор е сключен да е било презюмирано, а гласните доказателства по делото да са събрани в нарушение на чл.164, ал.1, т.3 ГПК. Следователно, дори и да се възприеме становището на касатора, че приложението на посочената законова разпоредба попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, което по изложените по- горе съображения настоящият съдебен състав не споделя, то даденото от въззивния съд разрешение във вр. със същата не е в нарушение на посоченото решение № 138/2010 год., по т.д.№ 927/2009 год. на ІІ т.о.. Отделен в тази вр. е въпросът, дали общата постановка „че решението е постановено в нарушение на трайната практика на ВКС по приложението на чл. 164, ал.1, т.3 ГПК, по чл.12 ГПК и по чл.235, ал.2 ГПК” може въобще да бъде квалифицирано като формулиран от правен въпрос, отговарящ по съдържание на задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Същото се отнася и до останалите цитирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуални разпоредби.
Само за прецизност в тази вр. следва да се посочи, че основното поддържано от ответника в хода на процеса възражение е, че в отношенията си с ищцовото ТД същият е действал като представител на друг правен субект – търговец и е следвало с ъ в м е с т н о да посредничи със същия на негов клиент- ищцовото ТД. Следователно освен, че това становище, обективирано в отговора на исковата молба е вътрешно противоречиво, то възлагайки нему доказателствената тежест относно установяване качеството му на представител на това трето за настоящия правен спор ЮЛ, ПОС не е разпределил доказателствената тежест в процеса по предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК в отклонение от процесуалноправната норма на чл.154 ГПК и създадената по приложението и задължителна съдебна практика, изразена и в част от цитираните от касатора съдебни актове на ВКС.
Що се касае до преценката на доказателствения материал по делото, то тя е част от възложената на въззивния съд същинска правораздавателна дейност по съществото на спора, поради което правилността и, не се отъждествява с предпоставките за допускане на касационен контрол, уреден по действащия ГПК като факултативен, а не задължителен и следователно същата може да бъде преценявана единствено при допускане на касационната жалба до разглеждане по същество.
По отношение на горепосочения формулиран от жалбоподателя значим за изхода на делото правен въпрос поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК – отсъства.
Съгласно задължителните за разяснения в т.4 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС соченият критерий за селекция е налице само тогава, когато произнасянето по значим за изхода на делото въпрос на материалното и/ или процесуално право е предпоставено от съществуваща непълнота, неяснота или вътрешно противоречие на конкретна законова разпоредба, или когато е необходимо да бъде изоставена създадената до момента неправилна практика по приложението на закона или макар и правилна същата, възникнала при други обществено – икономически отношения съдебен практика се нуждае от осъвременяване. В случая такива доводи в аргументацията на касатора въобще не са въведени и доколкото същата се изчерпва единствено с възпроизвеждане на законовия текст на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, то това само по себе си е достатъчно, за да бъде отречено обсъждането му.
Неоснователно е и позоваването на недопустимост на обжалвания въззивен съдебен акт. Вярно е, че ако съществува вероятност обжалваният акт на въззивния съд да е недопустим, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол и при отсъствие на посочен от касатора конкретен правен въпрос или при различен от поставения от последния правен въпрос, като преценката за допустимост ще се извърши с произнасяне по съществото на подадената касационна жалба, но такава вероятност в процесния случай не е доказана.
Различието в размера на заявеното по реда на чл.422, ал.1, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК вземане с вземането предмет на издадената заповед за изпълнение касае основателността, а не допустимостта на предявената искова претенция, тъй като не от кръга на въведените от законодателя процесуални предпоставки за упражняване правото на иск от страна на правоимащия.
Отделен в тази вр. остава въпросът , че в индивидуализиращите предмета на спора елементи размерът на исковата сума не се включва, както и че при въведеното от законодателя процесуално правило на чл. 235, ал.3 ГПК и създадената от закона процесуална възможност за защита на ответника чрез възражение за прихващане и в хода на производството по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК присъдената в същото сума несъмнено би могла да е в размер по- малък от този, за която е издадена заповедта за изпълнение, в каквато насока е и практиката на ВКС.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирала деловодни разноски за настоящето производство, които при този изход на делото в касационната инстанция и се следват, на осн. чл.78, ал.1 ГПК, когато е доказала реалното им осъществяване.
В случая предвид представеното писмено доказателство- договор за правна защита и съдействие от 17.10.2011 год., без №, от който е видно, че за производството по чл.288 ГПК е договорено и заплатено в брой от страна на „Е.”ОО, чрез управителя Х. адвокатско възнаграждение от 1000 лв. фактът на реално осъществяване на деловодните разходи е безспорно установен, поради което отговорността за същите следва да бъде възложена на касатора.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 1038 от 04.07.2011 год., по в.гр.д.№ 1274/ 2011 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА Д. Д. П. от [населено място] да заплати на „Е.”ОО, сумата 1000 лева/ хиляда лева/ деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: