17
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ ………….
София, …………………..2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 598 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на П. С. П. от [населено място], приподписана от адв. М. М., против въззивното решение № І-150 от 4 януари 2012 г., постановено по в.гр.д. № 956 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2011 г., с което е потвърдено решение № 66 от 22 март 2011 г., постановено по гр.д. № 3 по описа на районния съд в [населено място] за 2009 г. за отхвърляне на исковете на П. с правно основание по чл. 71, ал. 1, т. 1-3 от Закона за защита от дискриминация – да се приеме за установено, че спрямо П. е била упражнена дискриминация по признак „лично положение” относно упражняване правото му на труд във връзка с извършено уволнение от Регионално управление „Далекосъобщения” – Б. със заповед № 19 от 1 март 2006 г., за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да възстанови предишното положение като изпрати предложение за назначаване на работа, както и ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 7000 лева обезщетение за причинени неимуществени вреди за причинена спрямо него дискриминация.
еизяснени въпроси и преди да е събрал поради бездействието си всички предявени още с исковата молба и допуснати доказателства по фактическите основания на иска, да не насрочи ново заседание по делото за събиране на доказателствата, за да бъдат пълно изяснени фактите, а даде ход на устните състезания, след което в решението си да приеме, че искът е недоказан и необоснован; 3. Има ли право съдът при разглеждане на спор с предмет на делото, който не се отъждествява с предмета на кое да е друго дело в правния мир, предварително да приеме за доказан като сбъднал се твърдян от едната страна преюдициален за спора факт, само на основанието, че същият този факт е бил преюдициален по друг спор и като такъв е бил вече изследван и обсъждан в мотивите на влязло в сила решение по него, и на основата на тази презумпция за предварителна присъденост, установяваните в хода на процеса противоречащи на въведеното предварително условие обективни обстоятелства да бъдат пренебрегвани, а твърденията и доказателствата на другата страна за отричането на същия този факт (като никога несбъднал се) ефективно да бъдат отвеждани; 4. Длъжен ли е съдът да съдейства на страните при затруднение по събирането на доказателствата, власт ли е той по силата на закона да изисква да бъдат представяни документи по делата независимо от мястото където те се намират, както и в тази връзка: следва ли съдът да заплаща такси на държавните учреждения за да му представят те необходимите по делата документи, в това число и дела за искове по ЗЗДискриминация; 5. Пълно доказване ли следва да проведе жертвата на твърденията си за дискриминация, или следва да докаже само факти, пораждащи основателни съмнения в представите на съда, че другата страна може да е дискриминирала. Длъжен ли е съдът след като страната, която твърди че е била дискриминирана представи факти от които може да се предположи такава да е била упражнена, да прехвърли доказателствената тежест на другата страна, която с пълно доказване да докаже че не е дискриминирала и че действията й са били законни; 6. Длъжен ли е съдът да включи в доклада си и да обсъди всички факти и доводи изтъкнати във въззивната жалба, да обсъди всички събрани по делата доказателства и да изготви свои собствени мотиви. Има ли право съдът, без да обсъди всички доказателства, да възприеме направо мотивите на първоинстанционния съд; 7. Може ли ищецът още с исковата молба или с отделна молба (и устна) до края на първото заседание по делото да представи инцидентен иск, длъжен ли е съдът да го разгледа и да се произнесе по него, ако е преюдициален за спора. Може ли ищецът в първото заседание да оспори като неверен основен за спора писмен документ, представен от ответника с отговора на исковата молба, следва ли съдът да го изследва за достоверност и да се произнесе за верността му; 8. Длъжен ли е съдът да бъде безпристрастен, а когато поради съмнения за пристрастие е поискано отстраняването му, следва ли съдът да разсее всички съмнения при отказът му да се оттегли, като обясни ясно обстоятелствата по предявените спрямо него факти за пристрастие към някоя от страните в увреда на другата. Поставени са и правни въпроси във връзка с точното прилагане на закона и развитието на правото: 1. Законът за защита срещу дискриминация е сравнително нов закон; 2. По този закон все още липсва достатъчно практика; 3. Има доста въпроси, по които все още няма тълкуване на ВКС, което да уеднаквява практиката; 4. От кой момент се счита, че е закрито предприятие на юридическо лице – АД – собственик на капитала – от момента на обявяване на решението на управителния съвет, или от момента на заличаването му в СВ (регистър БУЛСТАТ). Представят се множество първоинстанционни и въззивни решения, за част от които не е налице отбелязване за влизането им в сила, решения на ВКС по отменения ГПК и по чл. 290 ГПК. С допълнение към изложението се представят допълнително съдебни актове на ВКС.
Ответникът „Българска телекомуникационна компания” АС, със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалния си представител адв. М. Х., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липсата на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че претенцията, основана на чл. 71 ЗЗДискр законосъобразно е била отхвърлена изцяло от първоинстанционния съд – основното оплакване на ищеца е, че е загубил работата си в предприятието, в което е работел, поради осъществена дискриминация, основана на личното му положение; прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца е на основание чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ; към момента на издаването на заповедта за уволнение, на щат към работодателя са били само три лица, сред които и ищецът; в рамките на БТК същият предмет на дейност впоследствие е осъществен от други предприятия, създадени още през 2004 г., независимо от съществуващите поделения; в известен период от време структурите са съществували паралелно; поради еднаквия предмет на дейност, част от работещите са преминали на работа в новите структури; ищецът не е посочил вследствие действията на кои длъжностни лица и по какъв начин му е бил оказан психически натиск за напускане на работа; ищецът не е получил предложение за нов договор; новосъздадените структури, към които са преминали активите на закритото предприятие, са различни правни субекти и не се явяват негови универсални правоприемници, които имат задължението да назначават на работа по трудов договор и при същите условия всички работници от прекратената структура по трудов договор и при същите условия; ръководните органи на новите структури разполагат с автономия на волята да назначават на работа специалисти изцяло по свое усмотрение, включително и такива, които са извън структурата на БТК; след проведена приватизационна процедура е била извършена оптимизация на персонала, като в този процес на разкрита щатна длъжност „Специални връзки, управление на кризи и отбранително-мобилизационна подготовка” е било назначено лице, чиито функции се припокривали с осъществяваните от ищеца, като ищецът твърди, че на неговото място е бил назначен този външен човек; според обясненията на ищеца, във всички окръзи на страната всички негови колеги с изключение на един, заемащи съответната аналогична длъжност, са били уволнени, а оставеният на работа бил близък на регионалния директор на предприятието; на мястото на уволнените са били назначени хора от системата на МВР; при сравнение на длъжностните характеристики на заеманата от ищеца длъжност и новата длъжност, е видно, че се касае за специфична длъжност, поставяща изисквания за военна подготовка, офицерско знание, курс за боравене с оръжие, осъществяване на контакти с различни институции, а ищецът е инженер; липсва идентичност на двете длъжности; ищецът не е бил третиран различно от колегите си в страната, макар да се касае за назначения на персонал в новосъздадени структури, чиито ръководни органи разполагат с автономия по отношение на решаването на кадровите въпроси; ищецът не е доказал той да е бил третиран неравно спрямо лица в сходно фактическо положение по смисъла на чл. 4 ЗЗДискр.
К. съд като взе предвид сторените оплаквания и поставените от касатора правни въпроси, приема, че касационното обжалване не следва да се допуска.
Част от зададените въпроси – например материалноправните въпроси, зададени под № 1, № 3, част от въпрос № 4, № 9 визират не конкретно дадени от въззивния съд разрешения, а изискват да се даде доктринално тълкуване на правни институти, което не е целта на касационното производство. Както е прието в ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, преценката на касационния съд в процедурата по допускане на касационното обжалване е спрямо такова произнасяне на въззивния съд, което касае действителното съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, и представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос. Затова искането за доктринално тълкуване, извън казуалното такова за конкретния случай, не съставлява основание за допускане на касационно обжалване.
Друга част от материалноправните въпроси не държат сметка за установеното със сила на пресъдено нещо спрямо ищеца законосъобразно упражнено от работодателя му потестативно право да прекрати трудовоправната връзка на основание чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ и произтичащите от това последици.
С влязло в сила решение без номер от 10 ноември 2008 г., постановено по гр.д. № 2049 по описа на Софийския градски съд за 2008 г., недопуснато до касационно обжалване с определение № 1111 по гр.д. № 770/2009г., ІІІ г.о., е прието, че е налице закриване на предприятието, в което работел ищецът П.; независимо от сходните функции в длъжностите, при липса на доказване на хипотезите на чл. 123 КТ, не може да се вмени на работодателя задължение да осигури работа по закрита щатна бройка; при промяна в структурна единица, когато щатните бройки са закрити, заедно с преустановяване дейността на предприятието, без каквато и да е връзка с други структурни единици, правата и задълженията на предприятието-работодател не могат да преминат при условията на чл. 123 КТ в друга организационно обособена структура; прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца, извършено след утвърждаването на нова организационна структура, но при съществуваща до този момент такава, е законосъобразно при условията на чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ.
Предвид преклудирането поради произнасянето на съда в рамките на трудовия спор на въпросите за законосъобразния начин на прекратяване на трудовото правоотношение в конкретния случай на ищеца и липсата на предпоставките по чл. 123 КТ за запазване на трудовото правоотношение при промяна на работодателя (независимо от това дали конкретните заключения на съда са верни или неверни), от всички твърдения на касатора, изложени в процесната искова молба, биха могли да подлежат на преценка само твърденията за упражняван тормоз за напускане против волята му чрез неувеличаване на заплатата (доколкото е налице общото основание за допускане на касационното обжалване – поставен съответен правен въпрос във връзка с разрешението на съда) и неполучаване на предложение за трудов договор с новия работодател. Предвид изложеното, следва да се приеме, че не може да се даде отговор на материалноправния въпрос под № 5, свързан с начина на реорганизация на работодателя на ищеца, и на материалноправния въпрос под № 6, касаещ прехвърляне на активи между закривано предприятие и друго такова, продължаващо да осъществява съответната дейност, и оттам приложението на правилото на чл. 123 КТ.
Предявеното допълнително искане за отговор от страна на съда на въпроса как е следвало да се уредят трудовите отношения с уволнените работници по изложените причини също не може да бъде преценявано, а въпросът за предварителните критерии, по които е проведен подбор на персонала при преназначаването му от старата в новата структура предпоставя наличие на такова преназначаване, а както е установено с влязлото в сила решение по трудовия спор, трудовите правоотношения на работниците от закритата структура са прекратени по реда на чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ и преназначаване, следователно, не е било осъществявано.
Значим като цяло е поставения под № 2 материалноправен въпрос, свеждащ се до твърдението, че след извършената реорганизация в предприятието в новата структура са били назначени по усмотрение на работодателя само (или изключително) външни за дружеството лица, които са свързани по някакъв начин с новото ръководство, а заемащите тези щатове служители преди реформата са били пренебрегнати. На първо място, при наличието на влязло в сила съдебно решение, според което прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца е законосъобразно при условията на чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ, не може да се твърди заемане на същите щатове в новата структура. Явно е, че поддържаното основание се свърза от ищеца със заявеното в исковата молба, че ищецът не получил „оферта” за подновяване на трудовия договор с новия работодател за разлика от всички останали. В процеса не се твърди наличието на каквото и да е правоотношение между ищеца и ответника, нито пък наличието на инициатива за такова от коя да е от страните, а напротив – заявено е, че дискриминацията от страна на ответника е осъществена чрез неотправяне на предложение за встъпване в правоотношение. Ищецът в спора поддържа дискриминация по признака лично положение. Нарушение по смисъла на ЗЗДискр представлява по-неблагоприятното третиране или несъразмерно засягане, което ако не е обосновано с разлика, изградена на признак, защитен от закона (както се твърди в случая – лично положение), би било законно, както например предпочитане на един кандидат за работа пред друг. Като правило „неблагоприятното третиране” е всеки акт, действие или бездействие, което пряко или непряко засяга права или законни интереси. След като ищецът не е встъпил в правоотношение с ответника, нито пък има инициатива от коя да е от страните по създаване на такова, е неясно как признакът „лично положение” е създал разлика между ищеца и други лица за конкретната ситуация. Ето защо по този проблем касационното обжалване не следва да се допуска. Този е изводът и по отношение на материалноправния въпрос под № 8 – иска се произнасяне по въпроса за законосъобразния начин, по който след реорганизация работодателят може да приеме на работа (в разглежданата хипотеза не се касае за подбор в смисъла на чл. 329 КТ) работили в закрита структура лица. Липсата на инициатива от страна на ищеца да встъпи в трудово правоотношение с ответника пречи на преценката дали е осъществена дискриминация по някой от признаците в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр при наемане от страна на ответника на други лица.
Важна е принципно и втората част от материалноправния въпрос под № 4 – следва ли жертвата на дискриминация на работното място задължително да посочи конкретно лице за извършител или е достатъчно да бъде посочен работодател. Този въпрос обаче не може да се разглежда отделно от поставените правни проблеми. От една страна, както беше отбелязано, липсва трудовоправна или друга обвързваща връзка между страните по спора към момента на предявяване на претенциите. От друга, какъвто и да е отговорът на касационния съд по този въпрос, това не би повлияло на изхода на спора, ако не се допусне касационното обжалване по материалноправния въпрос под № 7, независимо дали е невярно заключението на въззивния съд, че ищецът не е посочил вследствие действията на кои длъжностни лица и по какъв начин му е бил оказан психически натиск за напускане на работа.
Относим за претенцията на ищеца е материалноправният въпрос под № 7, целящ произнасяне на съда по твърдението за осъществена дискриминация чрез оказване на психологически натиск и създаване на изцяло неблагоприятно положение за ищеца в продължение на дълъг период от време с цел принуждаване на ищеца да напусне работа „доброволно”. Твърдението на ищеца е за осъществен спрямо него тормоз като нежелателно поведение на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр, изразено физически, словесно или по друг начин, което има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда. Изрично обаче не се сочи като правен проблем твърдението на ищеца за осъществена спрямо него дискриминация по реда на чл. 14 ЗЗДискр поради поддържаното в продължителен период от време недаването на равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд, а касаторът като ищец е обвързал твърденията за упражняван тормоз за напускане против волята му чрез неувеличаване на заплатата. Ето защо и по този правен проблем не се налага допускане на касационното обжалване. В заключение, поставените материалноправни въпроси не обуславят допускането на касационното обжалване, а представената изобилна съдебна практика, поради липсата на правен въпрос по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, не следва да се обсъжда.
Част от процесуалноправните въпроси не са обвързани с конкретни нарушения на въззивния съд и така отново се търси даване на отговор по принцип, без връзка с конкретния правен спор, както това е сторено от касатора по процесуалноправните въпроси под № 1, № 2, част от въпрос № 4, част от въпрос № 5, № 6, част от въпрос № 7, № 8. Като цяло всички процесуалноправни въпроси са поставени общо, без да е ясно кой е конкретният правен проблем, имащ значение за изхода на делото, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – касаторът е пренебрегнал задължението си да заяви общото основание за допускане на касационното обжалване, основано на конкретното процесуално разрешение на въззивния съд, например – необсъдени изброени доказателства, имащи значение за крайния изход на спора, неоткрита процедура по оспорване на конкретен документ, имащ значение за крайния извод на съда, пренебрегнати от въззивния съд конкретни процесуални нарушения на първата инстанция, довели до несъбиране на съответни доказателства, които биха довели до различен краен резултат, и пр.
Липсва основание касационното обжалване да се допусне по процесуалноправния въпрос под № 3. Касаторът цели да се достигне до извода, че даденото в трудовия спор разрешение по законността на уволнението му по реда на чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ не следва да бъде съобразявано от съда като преклудиран факт в производството в настоящия спор, което не може да се допусне. Невярно е твърдението му в случая, че предметът на доказване за настоящия спор не се покрива с предмета на доказване на кое да е друго дело, при заявени изрично безправно отнемане на договорни трудови функции и даването им на друго лице, преструктуриране на предприятието в нарушение на К. и други документи на работодателя (което, впрочем, е следвало да бъде изтъкнато от ищеца в производството по трудовия спор), вливане на старата структура в новата, нерегламентиран подбор за прекратяване на трудовите правоотношения, в резултат на което на ищеца е причинена принудителна безработица, неинформиране за предстоящи реформи от страна на работодателя.
Последната част от процесуалноправния въпрос под № 4 – следва ли съдът да заплаща такси на държавните учреждения, за да му представят те необходимите по делата документи, в т.ч. и дела за искове по ЗЗДискр, не обосновава допускане на касационното обжалване, защото на първо място не е налице обуславящо крайния извод по спора за недоказаност на твърденията на ищеца за осъществена спрямо него дискриминация разрешение на въззивния съд във връзка с посоченото евентуално процесуално нарушение. От друга страна, във връзка с тежестта за доказване в споровете по ЗЗДискр е ясно, че в това производство, след като страната, която твърди, че е жертва на дискриминация, докаже факти, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация, ответната страна трябва да докаже, че правото на равно третиране не е нарушено. Принципно за установяването на дискриминацията е достатъчно ответната страна да не успее да я обори, дори в случай на липса на безспорно доказване от страна на ищеца, но само ако ищецът докаже достатъчно индиции за осъществена дискриминация. В случая касаторът е пропуснал да отбележи какви индиции, или преки доказателства за осъществена дискриминация е бил препятстван да снабди в производството като следствие от неправомерното действие на съда.
Във връзка с вече посочения принцип, отговорът на втората част на петия процесуалноправен въпрос е очевидно положителен – ако ищецът докаже индиции за упражнена спрямо него дискриминация, то тежестта на доказване се прехвърля върху ответника, който следва с пълно доказване да установи, че не е осъществил дискриминация. Но отново подобно прехвърляне на тежестта на доказване се основана на представени от ищцовата страна надлежни факти, водещи до предположението за упражнена дискриминация. След като такива не са представени на съда, то и не може да се счете, че съдът неправилно е разпределил доказателствената тежест в процеса, което е резултатирало в неправилна преценка на изпълнението на доказателствените задачи на страните по спора.
На последно място, допускането на касационното обжалване не се обуславя и от първата част на процесуалноправния въпрос под № 7. Не е спорно, че ищецът още с исковата молба или с отделна молба до края на първото заседание по делото може да предяви инцидентен установителен иск за произнасяне от съда относно съществуването или несъществуването на едно оспорено правоотношение, от което зависи изцяло или отчасти изхода на делото – чл. 212 ГПК. Касаторът е заявил допълнително искания съдът да се произнесе по въпроса как е следвало да бъдат уредени трудовите отношения, в т.ч. и това на ищеца, с работниците и служителите от закритата структура, както и по въпроса по какви предварителни критерии е проведен подбора на персонала при преназначаването му от старата в новата структура. Дори липсата на каквото и да е произнасяне от страна на съда по тези два поставени проблема не би наложило допускането на касационното обжалване, тъй като тези проблеми касаят правоотношения във връзка с трудовия спор и невъзможността да бъде оспорвано (независимо от обективната му вярност) заключението за прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца, заедно с широк кръг други лица, при условията на чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ. В заключение и по поставените процесуалноправни въпроси липсва основание за допускане на касационното обжалване поради неотносимостта им към обусловилите изхода на спора процесуални разрешения на въззивния съд, поради което и тук не се налага обсъждане на представените множество копия на съдебни актове.
Най-после, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване и въпросите, поставени за разрешаване от съда при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Липсата на обусловил изхода на спора правен въпрос не може да се преодолее с обстоятелството, че Законът за защита от дискриминацията е сравнително нов и общият съд не е постановил достатъчно съдебна практика по него, както и че ВКС не е пристъпил към уеднаквяването на такава. Последният поставен въпрос от тази група за момента на закриване на предприятие, е относим отново към трудовоправния спор, поради което и той не налага допускане на касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № І-150 от 4 януари 2012 г., постановено по в.гр.д. № 956 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2011 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: