5 | P.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 425
София, 29.03.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА
гр.дело № 1644/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Б. К. от [населено място], чрез пълномощника му адв.Л. В. срещу решение от 15.10.2012 г, постановено по гр.дело № 906/2012 г на Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-Д въззивен състав, с което е потвърдено решение от 3.10.2011 г по гр.дело № 56749/2009 г на Софийски районен съд, 27 състав.С първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни предявените от Н. Б. К. срещу Р. Г. С. искове с правно основание чл.138 вр.чл.240 от ЗЗД за сумата 4 315 евро-част от главница в общ размер на 24 000 евро, претендирана на основание договор за поръчителство от 21.12.2003 г ; за сумата 4 531 евро-част от договорна лихва за забава в периода 23.12.2008 г-22.12.2009 г в общ размер на 25 000 евро и сумата 1 379 евро-част от законна лихва за периода 21.12.2003 г-22.12.2008 г в общ размер на 7671 евро, претендирана като дължима въз основа на договора за поръчителство от 21.12.2003 г.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, както и постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи, че с решението въззивният съд се е произнесъл по материално-правния въпрос „ налице ли е валидно сключен договор за поръчителство, когато липсва изрично писмено съгласие от страна на кредитора” в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 1647 от 3.12.1984 г по гр.дело № 803884 г на ВС, Първо ГО и решение № 351 от 12.6.1995 г по гр.дело № 2635/94 г на ВС, П. ГО и решение № 1022 от 28.6.1999 г по гр.дело № 252/1999 г на ВКС, П. ГО-касационно основание по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.Сочи се така също, че по материално-правния въпрос „ има ли представената по делото разписка от 21.12.2003 г характера на гаранционно писмо или на авал” съдебното решение противоречи на решение № 411/28.7.1997 г на ВКС, петчленен състав.
Ответницата по касация Р. Г. С. е на становище, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивното решение.Оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран от пълномощника й адв.С. Д. и писмен отговор, депозиран по делото от пълномощника й адв.Й. М..Подържа, че касационната жалба е неоснователна.Претендира разноски за настоящата инстанция.
Предявени са искове с правно основание чл.138 вр.чл.240 от ЗЗД, чл. 138 вр.чл.92 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
В исковата молба се подържа, че на 21.12.2003 г в [населено място] К. е предоставил на [фирма]-К., С. и сие”-в ликвидация чрез неговия представител Радиана Г. С. заем в размер на 24 000 евро.Сумата е получена от С. в същия ден, изцяло и в брой, за което е съставена разписка.Съгласно разписката дружеството-заемател е поело задължение да я върне най-късно до 22.12.2008 г, ведно със законната лихва, а след този срок се е задължило да заплаща месечна лихва в размер на 15 % месечно.Съгласно представената разписка ответницата поела задължението при неизпълнение от страна на дружеството, тя лично, в качеството си на поръчител да погаси целия дълг-главница и лихви.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че ищецът Н. К., чиято е доказателствената тежест не е установил в процеса, че между страните е налице валидно сключен договор за поръчителство, поради липса на изрично писмено съгласие от страна на кредитора, обективирано в представената по делото разписка от 21.12.2003 г.Изложил е съображения, че поръчителството по гражданското право е договор между кредитора и поръчителя, сключен в писмена форма и доколкото в случая липсва съгласие на кредитора не са осъществени императивните изисквания за валидността на сделката.Отделно от това въззивният съд е приел, че дори да е налице валидно сключен договор за поръчителство, то правото на кредитора по него е погасено поради бездействието му.Съгласно разпоредбата на чл.147 ал.1 от ЗЗД поръчителят остава задължен след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в продължение на 6 месеца.Срокът тече от падежа на главното задължение.Ако кредиторът не е предявил в шестмесечния срок иск против длъжника се погасява не само правото му на иск, но и самото субективно право./ В този смисъл съдът се е позовал на задължителна съдебна практика по чл.290 от ГПК, обективирана в решение № 130/27.10.2009 г по т.д. № 13982009 г на ВКС, Първо ТО/.Приел е, че в случая падежът на главното задължение на заемателя е настъпил на 22.12.2008 г.Исковата молба е постъпила в съда на 22.12.2009 г, а в рамките на предвидения в чл.147 ал.1 от ЗЗД шестмесечен срок ищецът не е предявил иск срещу главния длъжник, следователно правото му е погасено поради бездействие.Въз основа на горните изводи, предявените частични искове са приети за неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
По първия, поставен от касатора материално-правен въпрос : „налице ли е валидно сключен договор за поръчителство, когато липсва изрично писмено съгласие от страна на кредитора” въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката, обективирана в посочените от касатора решения на ВКС и ВС.Така напр. с Решение № 1647 от 3.X..1984 г. по гр. д. № 803/84 г/ на ВС, Първо ГО е прието, че договорът за поръчителство не е съглашение между длъжник и поръчител, а съглашение между кредитор и поръчител.Поръчителят поема задължение не към длъжника, а към кредитора на длъжника да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Законът не изисква съгласие за длъжника за поемане на поръчителство. Законът не изключва дори възможността да се поръчителствува въпреки несъгласието на длъжника. Всичко това показва, че страни по договора за поръчителство са само кредиторът и поръчителят. Поради това, на първо място, между тях трябва да се постигне съгласие, при което поръчителят поема отговорността да изпълни задължението на длъжника, а кредиторът го приема за поръчител. На второ място, съгласието между кредитор и поръчител следва да бъде писмено оформено. В противен случай то не е действително.
Същото разрешение на този въпрос е дадено и в мотивите на решение № 351 от 12.VI.1995 г. по гр. д. № 2635/94 г., на П. ГО на ВС, и на решение № 1022 от 28.6.1999 г по гр.дело № 252/1999 г на П. ГО на ВКС.В тях е посочено, че страни по договора за поръчителство са кредиторът и поръчителят. Под страх от недействителност договорът за поръчителство трябва да бъде сключен в писмена форма – чл. 138, ал. 2 ЗЗД, т.е да е налице съвпадение на насрещните изявления на страните по договора.
Следователно решаващите мотиви на въззивния съд по така поставения въпрос не са в противоречие, а са в пълно съотвествие с посочената съдебна практика относно необходимостта от изрично писмено съгласие от страна на кредитора за сключване на клауза за поръчителство и недействителността на уговорката за поръчителство, при липса на изискуемото се от закона изрично писмено съгласие.
На следващо място.
В изложението по чл.284 ал.3 от ГПК касаторът подържа, че по материално-правния въпрос „ има ли представената по делото разписка от 21.12.2003 г характера на гаранционно писмо или на авал”, съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 411/28.7.1997 г на ВКС, петчленен състав.
Относно втория материално-правен въпрос, съдът намира следното : Съгласно ТР № 1 от 19.2.2010 г на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г на ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.Въпросът за това има ли представената по делото разписка от 21.12.2003 г характера на гаранционно писмо или на авал е поставен за първи път в касационната жалба.Той не е бил въведен от ищеца като предмет на делото, затова по него липсва произнасяне от въззивния съд. Следователно неоснователно е твърдението, че по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 411/28.7.1997 г на ВКС, петчленен състав.В. съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който не се е произнесъл въззивния съд.При това положение не е налице и това основание за допускане на касационно обжалване.
Предвид изхода на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответницата направените от нея разноски за един адвокат, сторени пред настоящата инстанция в размер на 1000 лв, на основание чл.78 ал.3 от ГПК.
По горните съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 15.10.2012 г, постановено по гр.дело № 906/2012 г на Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-Д въззивен състав.
ОСЪЖДА Н. Б. К. да заплати на Р. Г. С. разноски, сторени пред настоящата инстанция в размер на 1000 лв, съставляващи възнаграждение за един адвокат, на основание чл.78 ал.3 от ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2