3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 203
София, 25.03.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
ч.т.дело № 839/2012 г.
Производство по реда на чл. 274, ал. 3 във вр. чл. 121 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] със седалище [населено място] против определение № 161 от 21.05.2012 г. по ч.гр.д.№ 120/2012 г. на Бургаския апелативен съд. С последното е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 35 от 22.02.2012 г. по т.д.№ 4/2012 г. на Сливенския окръжен съд, с което е отхвърлено възражението на [фирма] за неподсъдност на спора пред този съд и за изпращането му по правилата за местната подсъдност на Бургаския окръжен съд.
В частната касационна жалба са въведени доводи за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на въззивното определение, поради което се иска касирането му и постановяване вместо него на друго, с което делото да се изпрати по подсъдност на Бургаския окръжен съд. Изложени са съображения за недопустимост на предявения при условията на пасивно субективно съединение иск по чл.254 ГПК (отм.) срещу издателя на авалирания от ищеца запис на заповед, от седалището му в [населено място] на който съдът извел местната подсъдност на спора пред Сливенския окръжен съд, вместо пред съда по седалището на кредитора по ефекта в [населено място].
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният касатор е обосновал допустимостта на касационното обжалване с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса „налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за недължимост на вземане по запис на заповед, предявен от авалиста срещу издателя на ценната книга, съответно допустимо ли е авалистът да противопостави на приносителя възражения, които би могъл хоноратът да направи”. В подкрепа на твърдението за разрешаване на поставения въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС, към изложението са приложени Решение № 5 от 09.02.2010 г. по т.д.№ 268/2009 г., ІІ т.о. и Решение № 120 от 30.07.2010 г. по т.д.№ 988/2009 г., ІІ т.о., и двете постановени по реда на чл.290 ГПК.
Ответниците [фирма] и С. И. Н. не са изразили становище по частната касационна жалба.
Настоящият състав на ВКС, второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид доводите на страната във връзка с инвокираните оплаквания съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл.ГПК и данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
Производството по делото е образувано по иск на [фирма] за признаване за установено, че не дължи на ответника С. И. Н. в качеството му на ремитент сумата 540 000 лв. по запис на заповед, издаден на 30.01.2001 г. от втория ответник [фирма] със седалище [населено място], [община], авалиран от [фирма] и от третия ответник К. С. С., както и на недължимостта на част от разноските, направени в производството по издаване на изпълнителен лист по реда на чл.237, б.”е” ГПК (отм.) в полза на първия ответник и по образуваното въз основа на него изп.дело № 23/2007 г. на ЧСИ с рег.№ 800 на КЧСИ с район на действие – съдебния район на Бургаски окръжен съд.
Конституираният на мястото на първия ответник [фирма], на който последният цедирал вземането си по процесния запис на заповед, в отговора на исковата молба по чл.131 ГПК предявил отвод за неподсъдност на спора на Сливенския окръжен съд, обоснован с недопустимостта на установителния иск срещу издателя на ефекта, който единствен от ответниците е със седалище в съдебния район на този съд.
Първоинстанционният съд приел за разглеждане така предявените искове по съображения, основани на правилото на чл.116 ГПК, които въззивният съд споделил със сега обжалваното определение, като по релевираната от настоящия жалбоподател недопустимост на посочения иск приел, че предвид образуваното за реализиране на вземането изпълнително производство, за длъжника и ищец в производството е налице правен интерес от установяване на недължимостта на вземането по записа на заповед спрямо неговия издател.
Преценени, решаващите мотиви на въззивния съд налагат извод за неотносимост на поставените от касатора въпроси към процесуалната допустимост на установителния иск, предявен в субективно съединение и срещу издателя на записа на заповед. Действително в исковата си молба ищецът – авалист е обосновал недължимостта на вземането по записа на заповед с липсата на валидно възникнало каузално правоотношение между страните по менителничния ефект. Въпросът допустимо ли е авалистът да противопоставя на приносителя възражения, които хоноратът би могъл да направи, коментиран с приложените в подкрепа на твърдяното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК решения на ВКС, е въпрос по съществото на спора, а не по допустимостта на предявения установителен иск. С оглед на изложеното се налага извода, че поставените въпроси не отговарят на основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп на въззивното определение до касация, поради което не следва да се преценява наличието на посочената от частния касатор допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 161 от 21.05.2012 г. по ч.гр.д.№ 120/2012 г. на Бургаския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: