5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 413
София, 27.03.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 988 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Ж. М. Н. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. М. К., против въззивното решение № 801 от 16 май 2012 г., постановено по в.гр.д. № 334 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2012 г., с което е потвърдено решение № 3782 от 31 октомври 2011 г., постановено по гр.д. № 15252 по описа на районния съд в гр. Пловдив за 2010 г. за признаване за установено по отношение на Н., че недвижим имот в [населено място], общ. К., придобит от А. П. Ч., е лична собственост на Ч. на основание трансформация на негови лични средства с извънсемеен произход, вложени за закупуването му, получени от баща му П. А. Ч..
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно, необосновано и постановено в противоречие с материалния закон, тъй като в него въззивният съд не е изложил никакви мотиви за решението си, а изцяло е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, а от нормата на закона става ясно, че в акта на въззивната инстанция съдът следва да мотивира решението си, като е предвидено, че може и да препрати към някои от мотивите на първоинстанционния съд, а не да остави акта си изцяло без такива. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне по всички хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК по въпросите: за задължението на съда за цялостна преценка на събраните по делото доказателства (сочат се решение на ВКС в процедурата по чл. 290 и сл. ГПК, ТР № 1 от 4 януари 2001 г., ОСГК, и три определения, постановени от ВКС в процедурата по чл. 288 ГПК, с които не се разрешава материалноправен спор, поради което не могат да послужат за целите на преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК); дали средствата, предоставени в заем на А. П. Ч. от баща му П. А. Ч. по договор за заем от 10 февруари 2003 г., са основание да се приеме, че процесният имот е станал лична собственост на основание трансформация на негови лични средства с извънсемеен произход, вложени за закупуването му (представят се три решения на ВКС по отменения ГПК и определение на ВКС в процедурата по чл. 288 ГПК, за което важи изложеното по-горе).
Ответникът А. П. Ч. с адрес за призоваване в [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Л. Л., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че следва да препрати към мотивите на първоинстанционния съд съгласно разпоредбата на чл. 272 ГПК, тъй като първоинстанционното решение се явява правилно и законосъобразно.
К. съд приема, че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като по първия поставен проблем е налице разрешение на въззивния съд, което не е в противоречие с уеднаквената задължителна практика на ВКС, а вторият въпрос не държи сметка за точно възприетото от първоинстанционния съд разрешение на правния проблем.
На първо място се сочи, че са налице всички основания на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по процесуалноправния въпрос за задължението на съда за цялостна преценка на събраните по делото доказателства. По този изрично заявен въпрос касаторът е пренебрегнал задължението си да посочи кои точно доказателства съдът е пренебрегнал и това негово действие е довело до съответния резултат по спора. Липсата на подобна конкретизация не дава възможност на касационния съд да подложи на преценка съответния правен въпрос с оглед възприетото от съда разрешение. Всъщност, при цялостния прочит на изложените от касатора в касационната жалба, както и в изложението към нея, съображения, се стига до извода, че касаторът поставя правния въпрос по приложението на чл. 272 ГПК – за това освобождава ли се въззивният съд от задължението му при самостоятелна преценка на събрания пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като не изготвя свои мотиви. По този правен въпрос е налице постоянна съдебна практика по реда на чл. 290 и сл. ГПК, намерила израз например в решение № 346 по гр.д. № 1387/2010 г., ІІІ г.о., при обосновката на което е цитирано и представеното от касатора решение № 237 по гр.д. № 826/2009 г., ІV г.о. ВКС в сочената съдебна практика приема, че когато въззивният съд потвърждава първоинстанционното решение, той мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд; такова препращане може да се използва при съвпадение на фактическите и правните изводи, а не само на крайния резултат от решаващата дейност, т.е. когато тя е еднаква по обем и при двете инстанции, тъй като не са посочени нови факти и не са представени нови доказателства пред въззивния съд. Изрично ВКС сочи, че и в случай на препращане по реда на чл. 272 ГПК въззивният съд мотивира решението си, като прави свои мотивите на първоинстанционния съд, с които обосновава изводите си по съществото на спора. Това разрешение се основава на разбирането, че щом като въззивният съд споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния, не е необходимо да обсъжда всички доказателства, доводи и възражения, при условие, че съвпада не само крайният резултат, но и обемът на решаващата дейност на двете инстанции. В разглеждания случай пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства и съдът се е възползвал от правилото на чл. 272 ГПК, поради което не е налице разрешаване на правен въпрос в нарушение на задължителната съдебна практика, а след като противоречивата практика е уеднаквена с постановяването на съдебни актове от ВКС по реда на чл. 290 и сл. ГПК, и настоящият съдебен състав не намира необходимост от промяната или изоставянето на вече уеднаквената съдебна практика, то по поставения правен проблем не са налице и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
На второ място се поставя питането дали средствата, предоставени в заем на А. П. Ч. от баща му П. А. Ч. по договор за заем от 10 февруари 2003 г., са основание да се приеме, че процесният имот е станал лична собственост на основание трансформация на негови лични средства с извънсемеен произход, вложени за закупуването му. Чрез препращането по реда на чл. 272 ГПК съдът е възприел мотивите на първоинстанционния съд: процесният имот е закупен по време на брака между страните по спора с лични средства на ищеца с несемеен произход, получени на заем от баща му П. Ч. през м. февруари 2003 г. по време на трайната фактическа раздяла между ищеца и касаторката. Така, както питането е поставено, се адресира само първата част от изводите на съда – относно произхода на средствата за придобиване на имота, но не и втория аргумент за придобиването на имота по време на трайната фактическа раздяла между страните. В първото от представените от касаторката съдебни решения – решение № 1279 по гр.д. № 2229/1995 г., ІV г.о., е прието, че, за да се приеме основателността на претенцията по чл. 21 СК (отм.), не е достатъчно твърдението за преобразуване на лично имущество да се установи само със свидетелски показания на един свидетел, а съдът следва да положи грижа да събере доказателства за различни обстоятелства – кога е сключен бракът между страните, колко време след сключването му е придобит имотът, какви са били доходите на страните, какво е било материалното положение на родителите, и едва при съвкупната оценка, че всички средства по закупуването на имота са дадени от някой от родителите на спорещите страни, да се уважи предявения иск. Във второто решение – решение № 127 по гр.д. № 817/2005 г., І г.о., се приема, че погасяването на заема или на част от него само от единия от съпрузите не му създава вещни права и не може да промени вече възникналите вещни права в патримониума на съпрузите, след като по силата на чл. 25 СК (отм.) е възникнала солидарна отговорност за двамата съпрузи за погасяването на заема за придобиване на жилище. Същият извод е възприет и в третото представено съдебно решение – решение № 88 по гр.д. № 910/1998 г., ІІ г.о. Следователно, дори и предвид представената съдебна практика, не може да се приеме, че касаторката е поставила правен въпрос по действителния извод на съда по предявения иск – имотът е придобит чрез дадени в заем средства от бащата на съпруга по време на трайната фактическа раздяла между страните. Липсата на относим правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото, препятства допускането на касационното обжалване, както разпорежда задължителното за прилагане ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, т. 1.
Ответникът претендира заплащане на разноски за касационното производство, изразяващи се във възнаграждение по договор за правна защита и съдействие, но липсва доказателство за действително заплащане на сумата, каквото е изискването на чл. 78 ГПК, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 801 от 16 май 2012 г., постановено по в.гр.д. № 334 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2012 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: